Честит ден на Освобождението!

Честит ден на Освобождението ни от турско иго! На този ден през 1878 г. в Сан Стефано българският лев възкръсна за нов живот! След векове унищожената българската държавност бе възстановена, не в средновековния ѝ блясък, дори не в пълните ѝ етнически граници. И макар Санстефанска България да бе жестоко разпокъсана в Берлин, все пак правото на най-големия християнски народ на Балканите да има собствена държава бе признато. 

Днес прекланяме глава и пред хилядите обикновени воини, оставили костите си на стотици, дори хиляди километри от отечеството си. Като благодарни потомци отдаваме почит и на славното Българско опълчение, което изми срама и болката от Априлското въстание. Опълченците превърнаха насмешката и недоверието на руските офицери във възторг, накараха Европа за пръв път от 500 години да си припомни ужасната мощ на българското войнство, дадоха незаличим пример на  хилядите свои синове и внуци, които воюваха за националния ни идеал в пет войни...и най-сетне със саможертвата и кръвта си дадоха основание и кураж на българите да отстояват мястото си сред свободните и цивилизовани народи!

Прочети цялата статия

Да бъдеш герой на 14 години или историята на майор Райчо Николов

Майор Райчо Николов е един от героите на Съединението - загинал на 6 септември 1885 г. Този достоен българин обаче доказва храбростта и героизма си много преди 1885 г.

Райчо Николов се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.

По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение - едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

На 25 юни 1854 г. турците предприемат "изненадващо" според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал "За усърдие" от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:

"Душата ми изгаря за Балкана"

Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.

Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден "Св. Анна".

След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо - не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.

През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело - включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени - според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия...На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.

И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм - пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.

Прочети цялата статия

Шипченската Епопея

На 21 август (9 август по стар стил) започва едно от най-героичните и славни сражения на Освободителната война. За Шипченските боеве от 21 до 26 август 1877 г. е изписано и говорено много. Затова няма да се съсредоточавам върху подробностите относно самите бойни действия, а върху героизма на българските и руски воини и важната роля, която това сражение има за изхода на цялата Руско-турска война.

Значението на Шипченските боеве се обуславя от разположението на руските войски по българските земи към края на юли и началото на август 1877 г.  На север от Стара планина руската армия полага големи усилия, за да превземе добре укрепения Плевен - така турците успяват да задържат голяма част от руския военен потенциал далеч от Тракия. Междувременно на малобройния отряд на ген. Гурко се отдава да овладее Шипченския проход, след което освобождава Стара Загора. Като отговор на настъплението в Тракия, Османската империя изтегля мощната армия на Сюлейман паша от Албания (тя е прехвърлена в Тракия с английски кораби). След допълнително подсилване бойците на Сюлейман достигат обща численост от около 40 000 души.

Сюлейман насочва цялата си мощ към отряда на ген. Гурко (4 пъти по-малочислен от турските сили) - първо е превзета по-рано освободената Стара Загора. При турското настъпление хиляди цивилни са избити, а градът е буквално изпепелен. 

След падането на Стара Загора армията на Сюлейман се насочва към Шипченския проход - целта му е да го овладее, след което да прехвърли войските си на север, за да разкъса руския обръч около Плевен. Веднъж обединени, силите на Сюлейман и Осман паша (командващ защитата на Плевен) биха имали възможност не само да се противопоставят на русите, но и да ги изтласкат отвъд Дунав.

Героизмът и самоотвержеността на българите и руснаците, защитаващи Шипка, не са свързани само с воинския им дълг и чистия идеал, за които воюват. Българските опълченци са видели какво се е случило със Стара Загора, след като турците повторно превземат града - те са наясно, че подобна съдба очаква и всички селища на север от Балкана, ако Сюлейман успее да премине прохода и да се обедини с армията на Осман паша. А руснаците още помнят позорната загуба, която империята им претърпява в Кримската война и правят всичко по силите си, за да предотвратят повторен погром на руската армия.

Макар и османците да са пет пъти повече, опълченци и руснаци, командвани от ген. Столетов, се сражават смело. Положението особено на българските части  е тежко - първоначално предвидени да имат само охранителни функции, те са зле екипирани, а старото им оръжие често отказва.

Победата при Шипка е изключително ценна - малобройните защитници удържат османския устрем, руското командване най-сетне разбира, че подценяването на защитата на прохода е грешка - по-късно там са разположени свежи и по-многобройни части, които отблъскват втора османска офанзива от септември 1877 г. Така турските формирования в Плевен са поставени в безнадеждно положение - през зимата капитулират, а на пролет русите предприемат мощно настъпление в Тракия -  до голяма степен благодарение на героизма на шипченските защитници.

Битката има и важно психологическо значение - доказва на българите, че, макар и в състава на руската армия, те могат да се противопоставят на Османската империя, че заслужават свободата си. Шипка се превръща в пример за героизъм, тя дава мотивация и самочувствие на българската войска 35 години по-късно да прояви чудеса от смелост и героизъм в битки като тези при Аламидере, Одрин, Лозенград и Булаир.

 -----------
Знамената на българското опълчение

Прочети цялата статия

Знамената На Българското Опълчение

 

Бойните знамена са реликва за всеки българин и нещо наистина мистично и свещено за всеки, воювал до тях. В модерната ни история началото на този култ към знамената е поставено някъде по времето на освободителните борби, когато различни хайдушки чети са изработвали свои знамена. През Априлското въстание подготовката на байраците е била ритуал от особено значение. Кулминацията на тази традиция обаче със сигурност трябва  да търсим в боевете на Руско-турската освободителна война. Всички сме чували за епичните боеве за Самарското знаме край Стара Загора и героизма на опълченците при опазването му, но твърде малко знаем за другите знамена на опълченските дружини.

Следната статия от сайта на Националния Военноисторически музей внася доста подробности около съдбата на тези български реликви:

знаме на 1-ва дружина

Знамето на 1-а дружина на Българското опълчение е ушито по поръчение на Добродетелната дружина. След създаването на Българско опълчение, през май 1877 г. тя взема решение да се съберат пари от българските емигранти в Румъния за изработване на две знамена, които да се осветят и връчат на опълченците. На председателя на Славянския благотворителен комитет в Москва, г-н Иван С. Аксаков е поръчано “да има добрината да поръча тези знамена…” Макар и изработени в Русия знамената носят български национални символи: цветовете – бяло, зелено, червено, подредени така, както ги познаваме днес и изправен коронован лъв. Знамената са предназначени за първите две дружини на опълчението. Знамето не взема реално участие в Руско-Турската война 1877-1878 г. не само поради закъснялото му доставяне, но и поради нежеланието на руското командване дружината да участва със знаме с неруска символика в бойни действия. След Освобождението то става знаме на софийска № 1 пеша дружина на Българската земска войска, която е формирана е през юли 1878 г. През Балканските войни знамето на 1-а дружина на Българското опълчение участва в боевете за освобождението и обединението на българските земи като знаме на 52-и пехотен полк.

знаме на 2-ра дружина

Изработено през 1877 г. по поръка на Добродетелната дружина, това знаме е предназначено за 2- а опълченска дружина. То също не участва в реални бойни действия в Руско-турската война. През юли 1878 г. от тази дружина на Българското опълчение се формира кюстендилска № 2 пеша дружина на Българската земска войска. От 1884 г. 2- а кюстендилска дружина влиза в състава на 2- и пеши струмски полк и нейното знаме става полково. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. При разгръщането на армията по време на Балканските войни то е дадено на 40-и пехотен беломорски полк от 2-а тракийска дивизия, с която участва във войните. 

знаме на 3-та дружина (гръб)

знаме на 3-та дружина (лице)

Знамето на 3-та дружина на Българското опълчение /известно като Самарско/ е изработено от жителите на гр. Самара. На специалната церемония за връчване на знамето, състояла се в гр. Плоещ през май 1877 г. войводата Цеко Петков, който приковава последния златен гвоздей на дръжката на знамето казва: ”Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие”. Със знамето 3- та дружина на Българското опълчение се сражава край Стара и Нова Загора, в боевете при Шипка и Шейново. В чест на третата годишнина от боевете при Ески Загра, през 1880 г. знамето е наградено с първа степен на военния орден „За храброст”. Знакът му е вграден в специално изработена богато декорираната сребърна пика, изработена по проект на граф Рошфор. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. След Освобождението става знаме на радомирска № 3 пеша дружина на Българската земска войска.

знаме на 4-та дружина

  4-а опълченска дружина получава знаме от Априлското въстание, известно като Горнооряховско знаме. То е ушито от горнооряховското женско дружество „Просвета” и е било предназначено за Първи революционен окръг - за четата на Иван Семерджиев и Георги Измирлиев - Македончето. Войводите са арестувани, знамето е взето от турците и се е намирало в конака в Търново. При влизането на руските войски в града, жителите превземат конака, намират знамето и се обръщат с молба към ген. Й. Гурко, за да го връчи на една от дружините на опълчението. След като тържествено е осветено, той го връчва тържествено на 4-а опълченска дружина. То е единственото знаме, шито в България, предвождало в бой дружините на Българското опълчение. След Освобождението, през юли 1878 г. то става знаме на пловдивска № 20 пеша дружина на Българската земска войска. В изпълнение на клаузите на Берлинския договор през февруари 1879 г. земската войска на Източна Румелия е преименувана в Източно-Румелийска милиция и е реорганизирана. 20- а дружина става 2- а пеша пловдивска дружина. Дружината носи знамето при обявяване на Съединението и в боевете в Сръбско-българската война 1885 г. 

знаме на 5-та дружина (лице)

знаме на 5-та дружина (гръб)

Още едно знаме е имало в Българското опълчение – знамето на 5 дружина. Изработено е със средства на българската общност в гр. Киев. С писмо от април 1878 г. началникът на котленския отряд съобщава на командирите от 1-а, 2-а и 5-а опълченски дружини да изпратят войници да получат от щаба на опълчението знамена. Разпоредено е да се пазят в дружините до специално разпореждане. Знамето не взема участие в бойни действие, но е заедно с дружината през целия и боен път. След Освобождението от състава на 5-а дружина на Българското опълчение, през юли 1878 г. в гр. Казанлък се формира казанлъшка № 23 пеша дружина на Българската земска войска и тя получава знамето на 5- а опълченска дружина. След реорганизирането на земската войска на Източна Румелия в Източно-Румелийска милиция дружината е преименувана в 4- а пеша казанлъшка дружина. Заедно с нея знамето участва Сръбско-българската война 1885 г. 33-ти пехотен Свищовски полк носи знамето през Балканските и Първата световна война.

знамето, ушито от Стиляна Параскевова

Българското опълчение е дарено с още едно знаме, ушито от Стиляна Параскевова през 1877 г. в Браила по инициатива на нейния баща - Иван Параскевов. Макар и да не влиза в бой, според повечето историци, това знаме е прототипът на днешния български трибагреник.

Прочети цялата статия