Ангел Кънчев

Ангел Кънчев е една от най-ярките личности в революционната ни история и пример за подражание на патриоти като Захарий Стоянов.

Кънчев е роден в будния възрожденски град Трявна през 1850 г. Както пише за него З. Стоянов, той е "сиромашки син". Първоначално учи в родния си град, като негов учител е Петко Славейков. През 1860 г. семейството му се премества в Русе, където Кънчев продължава образованието си. Младият българин проявява особено усърдие, което кара местни граждани да му уредят обучение в Болградската гимназия. Благодарение на качествата си, завършва гимназията за кратко време, а междувременно у него все по-силно се проявява националното чувство и убеждението, че трябва да се включи в борбата за свобода на отечеството си. Следвайки тези си стремления, той се записва в Белградската артилерийска школа, като изхожда от идеята, че за бъдещата българска революция ще са необходими хора с военно образование. Ангел Кънчев разкрива своите качества и усърдие и в Белград и за кратко време се дипломира като артилерийски офицер.

В Белград младият патриот не се занимава единствено с образованието си, а също така се свързва с други революционно настроени родолюбци, сред които личат имената на Любен Каравелов, Васил Левски и Панайот Волов. Под влияние на тази среда се включва във Втората българска легия, а след нейното разпускане се оттегля в Румъния. Отвъд Дунав той демонстрира рано настъпилата у него политическа зрялост - едва 18-годишен отправя възвание към българския народ,  в което го призовава на борба срещу поробителя.

Разбирайки че емиграцията в Румъния не е готова да организира въстание, Кънчев се връща в Русе, където вижда, че и на българска земя подготовката за борба е крайно недостатъчна. За да не губи време, той отново се захваща с учение - издейства си от османското правителство да бъде изпратен в чешкото земеделско училище в Табор.

След като се завръща от Чехия, по покана на Каравелов, Кънчев се среща с Левски в Букурещ и се превръща в негов деен помощник. През 1871 г. той получава от Левски задачата да организира и разшири комитетската мрежа в Северна България.

На 5 март 1872 г. Ангел Кънчев бърза да премине на румънския бряг, тъй като трябва да съдейства за подготовката на общо събрание на революционната организация. Опитва се да се качи на парахода без паспорт, но най-вероятно е предаден и дейността му е разкрита на турските власти, заради което те го спират за щателна проверка. При опита си за бягство той опитва да окаже съпротива, но неуспешно (според З.Стоянов предателят, у когото Кънчев е преспал, е извадил от револвера на бунтовника повечето куршуми). Осъзнавайки обречеността си и факта, че след изтезания може да издаде ценна за комитетската мрежа информация, Ангел Кънчев извиква "Да живей България!". След това насочва револвера към черепа си, като се надява този път оръжието да произведе изстрел - това се и случва. Самоубийството прави голямо впечатление на цялото русенско гражданство, което в голямата си част не разбира мотивите на героя. Турското правителство обаче е особено загрижено, осъзнавайки, че смъртта на Кънчев е доказателство за назряващото бунтовно движение сред българите и най-вече за тяхната жертвоготовност.

На следващия ден се извършва тържественото погребение на героя, на което присъстват повечето русенски младежи - факт, който още повече озадачава турската власт. Ангел Кънчев е една от първите жертви на борбата, подета от Васил Левски, и е пример за пламенния и самоотвержен  патриотизъм на тогавашните революционери. Неговата смърт, за съжаление, поставя началото на серия от проблеми за революционната организация, които след по-малко от година ще доведат до нейното разпадане.

Прочети цялата статия

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

На 20 април (по стар стил) или на днешната дата (по нов календарен стил) през 1876 г. започва Априлското въстание - едно от най-трагичните, но и най-важни събития в нашата история.

Причините за избухването на въстанието не се коренят единствено в идеалите на българите за самостоятелна държава. Наред с тази идеологическа основа, усърдно градена от духовници, книжовници, публицисти и революционери, българите от седемдесетте години на XIX век са провокирани и от други фактори. На първо място следва да се има предвид тежката стопанска криза, в която Османската империя изпада по това време. Повишаването на данъците, комбинирано с честите издевателства над българското население, силно засилват антиправителствените настроения. Далновидни личности като Раковски, Левски, Каравелов и други успяват да насочат тези нагласи в такава посока, че да развият изолираните хайдушки чети и техните сезонни операции от миналите векове до стройни революционни организации с променлив успех. Международната обстановка също благоприятства бунтовни движения. Някои балкански страни като Румъния, Сърбия и Гърция вече са успели да си извоюват макар и ограничена автономия. Освен това на западните Балкани славянските народи, активно подкрепяни от Австро-Унгария, се готвят за съпротива срещу султана. Връх на тази дейност е въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г. Русия също оказва дипломатически натиск върху империята. Естествено не бива да се пренебрегва просветителската и културна дейност, която се развива в България от нашите възрожденци и дейно спомага за събуждането на националния дух. Преди Априлското въстание като въоръжена съпротива срещу османската власт, народът ни се възпротивява и срещу културния гнет, упражняван от гръцкото духовенство върху българите.

В тази ситуация БРЦК решава да вдигне въстание и в България през 1875 г. На всички нас то е познато като Старозагорско въстание. Слабо и несистемно организирано, то не придобива масов характер и е неуспешно. Въстанието се запомня най-вече с героичната смърт на братя Жекови и боевете на четата на Руси Бакърджията. Въпреки ограничения си мащаб то довежда до сериозна реакция на турската администрация, изразяваща се в гонения и арести на лица, подозирани в революционна дейност.

Независимо от провала и последвалото разпадане на БРЦК след напускането на Христо Ботев, българският революционен елит не се отказва от идеята за въоръжена борба и през есента на 1875 г. в Гюргево се събират редица дейци като Никола Обретенов, Стоян Заимов, Панайот Волов. По това време Никола Обретенов пише на своята майка - баба Тонка:

"Байракът, ако е оварден, гледайте да го вземете и скриете; дрехи и оръжие, които са завардени, кажете на селяните да ги скрият, щото ще трябват за напролет. Както и да е, ний не ще оставим Турция на мира: или ще измрем всинца, или ще освободим България."

Според замисъла на гюргевските апостоли въстанието трябва да разчита на собствените сили на българския народ. В това отношение те следват един от заветите на Раковски и Левски. Но организаторите осъзнават, че българите разполагат с нищожни ресурси на фона на Османската империя и не са в състояние да я победят сами. Апостолите на въстанието по-скоро целят да постигнат международен отзвук, който да не остави безучастни държавите, от чиято обща воля зависи удовлетворението на справедливите български искания.

Едно от важните решения на комитета е в хода на въстанието да не се застрашават живота и честта на мирното мюсюлманско население и да се зачитат интересите на всички местни жители. Тази принципна позиция е израз на техните модерни политически идеи за равенство на гражданите в рамките на един бъдещ демократичен строй, гарантиращ човешкото достойнство и свобода.

В края на месец декември 1875 г. апостолите пристигат в България с цел да подготвят населението за бъдещето въстание. С оглед на по-добрата организация и координация на въоръжената съпротива страната е разделена на няколко революционни окръга :

         Първи (Търновки) – Главен апостол Стефан Стамболов 

         Втори (Сливенски) – Главен апостол Иларион Драгостинов 

         Трети (Врачански) – Главен апостол Стоян Заимов 

         Четвърти(Пловдивски) – Главен апостол Панайот Волов 

Така организирани окръзите не включват всички географски райони, населявани от българи през XIX в., но очевидно апостолите са осъзнавали, че не разполагат с ресурси да обхванат голямата територия на българското етническо землище, призната чрез границите на Българската екзархия.

границите на Българската екзархия

Гюргевските дейци не фиксират точна дата за вдигане на въстанието, а избират три дати, на които евентуално то да избухне: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки революционен окръг следвало да прецени степента на готовност и да определи деня на започване на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.

Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточават вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други на територията на Търновски окръг се разгръща активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществява в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не успяват да разрешат проблема с липсата на въоръжение. Видимо изоставала и военната подготовка на населението.

Във втори революционен окръг — Сливенски, възникват противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоява идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции е неговият помощник Стоил войвода, който предлага да се изградят няколко въстанически лагера в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довеждат до негативни последици за цялостната подготовка на въстанието в Сливенско.

И в трети Врачански окръг се допускат сериозни пропуски. Стоян Заимов не успява да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристига и закупеното в Румъния оръжие.

Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказва незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместват ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката е напрегната. Съществува опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захарий Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за населението. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. То се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждат въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турците и другите етнически групи. Пратениците полагат клетва и приемат, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърждава Георги Бенковски за главен апостол на IV революционен окръг и Панагюрище за център на въстанието. 

Един от участниците на събранието, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомява турските власти за взетите решения и полицията предприема мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпраща в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за залавяне на Тодор Каблешков е неуспешен, като в отговор на тези действия ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април (2 май нов стил)*. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи. Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.

карта на въстаналите региони

След получаване на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминава в ръцете на военен съвет, наречен Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено се освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна Попгеоргиева.

Първоначално турското население е смутено, но властите призовават всички мюсюлмани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзват към въстаналите селища. Първа под напора на многократно превъзхождащия противник пада Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците е вече и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата на революцията е неуспешен. 

Безпримерен героизъм показват въстаниците от Брацигово, Перущица, Батак. На 7 май турските войски влизат в Брацигово и арестуват ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков, който е изгорен жив от поробителите. Жителите на Перущица оказват отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в Божия храм, много от въстаниците слагат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев умъртвяват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична е съдбата на Батак, където в продължение на  едва няколко часа са посечени или изгорени повече от 3000 души... Хилядите жертви обаче не са напразно. Жестокостите, извършени от турците, насочват вниманието на международната общественост към трагедията на българите и я провокират да пледира в защита на нашия народ.

В I (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получава масов характер. Местните комитети сформират чети, с които се надяват да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите са разбити. Особено ожесточени сражения води отрядът на поп Харитон, който успява да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дни се отбранява срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действат и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души имат краткотрайни успехи, след което са унищожени.

Във II (Сливенски) окръг властите успяват да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. Въстанието в този регион е обявено на 3 май. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов е сформирана малка чета, чиято дейност не довежда до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата е обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода и Георги Обретенов.

На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци прояват колебание и нерешителност. Те считат, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаква появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието все пак е обявено. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръсват, след като се разнася мълвата за настъпването на турските войски.

Още след получаване на вестта за въстанието в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят, начело на четата застава Христо Ботев. В състава ѝ влизат около 200 души, сред които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосец на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започва походът им. Те се отправят към Балкана, като водят тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки са боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четници, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 25 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.

Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Този бунт е потушено с голяма жестокост. Почти 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици селища са опожарени и ограбени.

Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращата българска нация и ретроградната Османска империя е невъзможно. Зверствата на башибозушките отряди, честото бездействие и дори  участието в кланета на редовна турска войска (редовният аскер би трябвало да защитава и българското население като поданици на султана) отвращават света от  империята и дори най-ревностните ѝ защитници трудно оправдават действията на османското правителство.

Сведения за издевателствата над българите първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Големи в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджийн Скайлер, на американския журналист Джанюариъс Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.

Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикални действия.

В началото на декември 1876 г. като непосредствен политически резултат от въстанието посланиците на великите сили се събират в Цариград, за да подготвят съвместни проекти по всички аспекти на Източната криза. След продължителни дискусии е възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области покривали почти всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.

границите на българските автономни области, приети на
Цариградската конференция

Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка революционна акция то съчетава едновременно политически и военни действия. Макар и потушено, националното въстание постига в голяма степен своите политически цели, като поставя българският национален въпрос по начин, който не позволява на Великите сили да отлагат повече неговото разрешаване. 

Дълбок поклон пред паметта на всички българи, участвали в тази велика епопея !
_________________________________________________________________________________*датите на събитията през Априлската епопея се сочат в статията съгласно стария календарен стил. С добавяне на 12 дни към тях се получават съответните дати по нов стил.

Прочети цялата статия

Христо Ботев

На 6 януари 1848 г. в Калофер се ражда Христо Ботйов Петков. Сякаш в нашата историография всичко за него е вече е казано, но все пак редно е да отбележим, че на тази дата съдбата дарява народа ни с една титанична личност, която ще остави следа не само в българската, но и в международната история и култура. Не са толкова много българите, които са световно прочути заради своя талант и героизъм. Още по-малко са тези, които са получили това си признание в тъмните години на турското иго.

Безспорен е вроденият литературен и революционен гений на Ботев, но кои са факторите, които са го пробудили и подчертали? 

Бащата на Ботев е известният възрожденски учител - Ботьо Петков - той е роден в Карлово, като е работил в родното си място и в Калофер. Сред мрака на робството личности като даскал Ботьо са истински интелектуални искри, които чрез просвета и мъдрост поставят основите на бъдещето освободително движение. Строгият характер на даскала възпитава у най-големия му син - Христо - любознателност, родолюбие и стремеж към свободата. Първоначално бащата се грижи сам за образованието на сина си, а по-късно, убеден в ползата от учението, прави всичко възможно да го изпрати в Русия (където самият Ботьо се е обучавал), за да продължи интелектуалното си развитие.

Майката на Ботев - Иванка - живяла в едно строго патриархално общество и съответно не е имала възможността да получи високо образование за разлика от мъжа си. Тя се отличава с природна интелигентност и научава стотици народни песни, които използва като възпитателен метод. Комитетският деец Иван Андонов твърди, че песните, които Иванка е пеела, са били 300 на брой. Те не само възпитават любов към отечеството у всички деца в семейството, но силно повлияват творчеството на Христо Ботев. Съвременните литературни критици са единодушни, че великият поет използва изключително майсторски литературни похвати от фолклора ни, които всъщност правят творбите му толкова популярни и достъпни.

(родителите на Ботев)

През 1863 г. Ботев завършва трикласното Калоферско училище. Пролетта на същата година баща му, както се спомена, полага усилия да го изпрати на учение в Русия. На 8 април изпраща следното писмо до Найден Геров (тогава руски вицеконсул в Пловдив):

“Спеша да Ви предам нужните сведения за мой син Христофора Петкова на основание на които да може да ся приеме в назначеното учебно заведение в Русия. Син ми ся е родил в 1848 год., учился е с успех катехизис, аритметика, география, всеобща история, има начални понятия от физика и алгебра, от язиците най-добре е успял в руский, на който, ако да не може още да ся выражава, но преводи доволно добре, а начални понятия има ог гръцкий и француский.”

Есента на същата година, подпомогнат от Найден Геров, Ботев заминава за Одеса и се записва като частен ученик във Втора Одеска гимназия. Пребиваването му в Русия се оказва повратен момент за младия българин. Строгите правила в гимназията и надменното отношение на учителите възпламеняват гнева на младежа. Ботев проявява слаб интерес към занятията, като основно се самообразова, четейки руските писатели реалисти: Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Шевченко. През 1865 г. престава да посещава занятия и е изключен от гимназията. Запознава се с руски и полски революционери и започва да живее с тях. Вижда, че робството има разнообразни и зловещи измерения. Досега младият българин го е възприемал като терор на един чужд етнически и религиозно народ над българския, но в Русия разбира, че обикновеният човек в християнската империя - Русия - също е така материално и духовно угнетен както братята му в пределите на Османската държава. Запознава се със страданието на полския народ и формира своята революционна идеология, проповядваща световен бунт срещу тиранията и потисничеството. През 1866 г. се записва за кратко в Историко-филологическия факултет на Одеския университет. Поради липса на средства е принуден да напусне университета и през лятото на 1866 г. приема да бъде учител в основаното от български преселници бесарабско село Задунаевка. Там той е изключително популярен сред своите ученици. В селото създава кръжок, където пропагандира революционните си идеи, и дори под негово ръководство се провеждат съботно-неделните занимания по военни упражнения. Васил Лучков е имал възможност да се срещне с Ботев през този период:

“Ботев правеше едно добро впечатление на човек, както по външността си, тъй по нравствените си качества. Вънкашно той беше представителен момък, и в тогавашната си 18-20 годишна възраст ... той изобразяваше един юначен, снажен мъж, с дълга до раменете гъста и черна коса, с която особено обръщаше внимание на селяните. В селото ... по онова време имаше една сотня донски казаци, с офицерите на които той прекарваше времето си ... водеше твърде суров живот. Без постелка и завивка спеше гол на дъски; бурката черкезка, с която дойде от Одеса му служеше и за постелка и за завивка. Прочиташе книги с голяма жадност. Имаше буйна натура ... По външност Ботев беше рядък красавец ... той имаше лице бяло като мома, нямаше още ни брада, ни мустаци ... По сила физическа никой от нас, нито от цялото село Задунайка и околността можеше да се сравни с него.”

Скоро обаче тъжна вест застига Ботев - неговият баща се разболява тежко и той трябва да се върне в родния Калофер, за да замести именития даскал в училище, а също и като глава на семейството. По време на престоя му в родното място се случват две важни събития в Ботевия живот. Във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, на 15 април 1867 г. е публикувано първото му стихотворение "Майце си". На 11 май - празника на светите братя Кирил и Методий - Ботев произнася бунтовно слово, в което открито говори за борба срещу турските поробители и българските чорбаджии. Големците не могат да му простят тази опасна реч и под техен натиск през септември същата година, революционерът напуска завинаги родното си място.

Първоначално плановете му са да продължи образованието си, но безпаричието отново ги осуетява и той през декември 1867 г. се заселва в Браила и работи в печатницата на калофереца Димитър Паничков. Тук той се сближава с групите на българските хъшове, издига се до един от техните водачи, започва да се занимава все по-интензивно с публицистика, поезия и театрално дело (включва се в изявите на театралната трупа на Добри Войников). През февруари публикува във вестник "Дунавска зора" творбата "Към брата си". Връх на дейността му в Браила е подготовката му за участие в четата на Жельо Войвода (тези приготовления са поводът за написването на известното стихотворение "На прощаване"). Водачът на четата обаче бива арестуван и планът пропада.

Ботев пристига през август 1868 г. в Букурещ с театралната трупа на Добри Войников. Месец по-късно постъпва в Букурещкото медицинското училище, което е принуден да напусне отново заради материални проблеми. Своето разочарование от този факт той изразява в едно писмо до Найден Геров:

"Надеждата, която имах, за да свърша образованието си в някой университет, се разби като в камък, подводен.Паднал съм в такава бедност, щото освен че съм останал гол и бос, но се нуждая даже и за насъщния."

Съдбата ощетява Ботев откъм материални блага, но пък през зимата на 1868-1869 г. го среща с другия революционен титан в българската история - ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Двама от най-емблематичните водачи на българската революция живеят заедно в изоставена воденица край Букурещ. Ботев истински се възхищава на самодисциплината и хладнокръвието, с което Левски понася лишенията.

В периода 1869-1871 г. поетът революционер последователно пребивава в Александрия, Измаил и Галац (в първите два града е и учител). През април 1871 г. попада във Фокшанския затвор във връзка с контактите му с руските революционни кръжоци. След като е освободен, се установява отново в Букурещ. През юни 1871 г. в Браила започва издаването на вестник "Дума на българските емигранти". Ето спомените на Вазов за Ботев от този период:

“Той беше висок, едър – почти исполин, с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко крвичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата кожа, постоянно трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високия му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, всред което вървеше замислен. А тоя момък не мислеше като другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, въпроси страшни, неразрешими, които вълнуваха в нашето време всички мислящи умове и ги смущават, и ги плашат ... Той беше жив протест против неравенството, против неправедното възвишение на някои в обществото ... Ботев беше роден за да соти по-горе от общото равнище.”

През 1872 г. е арестуван отново за революционна дейност и повторно пратен във Фокшанския затвор. Чрез застъпничеството на Каравелов и Левски е освободен. Ботев започва работа при Каравелов. Списва във вестник "Свобода" (по-късно "Независимост") и издава сатиричния "Будилник". Назначен е и за учител в букурещкото българско училище "Св. Св. Кирил и Методий". Въпреки това материалното му положение не е особено завидно. През 1873 г. в "Независимост " публикува няколко свои стихотворения.

След смъртта на Левски Ботев се възприема за последовател на неговите революционни идеи. През 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК и е избран за негов секретар. В края на 1874 г. спира с учителството и започва да се занимава интензивно с журналистика и преводаческа дейност, като на 8 декември 1874 г. започва да издава органа на революционната организация -вестник "Знаме". Към края на годината революционния комитет му възлага все повече задачи, но през март 1875 г. между Ботев и Каравелов настъпва разрив. Междувременно през юли 1875 г. Ботев сключва брак с Венета Рашева, а на 12 април 1876 г. се ражда дъщеря им Иванка, която поради героичната смърт на баща си е отгледана от майка си.

През същата година Османската империя изпада във финансова, политическа и обществена криза. Като резултат избухва въстанието в Босна и Херцеговина. По инициатива на Ботев на 12 август 1875 г. в Букурещ се свиква извънредно комитетско събрание, на което се взима решение за всенародно надигане в пределите на България. Ботев е натоварен да пътува за Одеса и да вербува тамошните революционери ветерани, начело с Филип Тотю, да се включат в движението. Вследствие на провала на Старозагорското въстание и поради някои несъгласия с други революционни водачи, на 30 септември 1875 г. Ботев се оттегля от българския революционен комитет. По същото време издава съвместна стихосбирка със Стамболов - "Песни и стихотворения от Ботев и Стамболова" и "Стенен календар за 1876 година", където е публикувано стихотворението "Обесването на Васил Левски".

През 1875 г. в Гюргево е създаден нов революционен комитет, който трябвало да подготви въстание в България. Ботев не се включва в комитета, а само му сътрудничи. Това взаимодействие стига своя апогей през март 1876 г., когато заедно с Никола и Георги Обретенови разработват план за сформиране на емигрантска чета, която да подпомогне въстанието в България. За активността му от този период свидетелства следния откъс от писмо до Тодор Пеев:

"Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите."

На 20 април 1876 г. (седмица след раждането на дъщеря му) Ботев заминава за Русия, за да търси средства за организиране на бунтовническата чета и да вербува Панайот Хитов и Филип Тотю да поемат ръководството. След като среща техния отказ, Христо Ботев е определен за войвода на четата. На 5 май издава първият и последен брой на вестник "Нова България" със съобщения за Априлското въстание. На 13 май се сбогува със семейството си, без да ги уведоми накъде тръгва, и на 16 май с част от четниците се качва на парахода "Радецки". Според плана други групи бунтовници се качват на парахода от Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. От кораба Ботев изпраща последните си писма. До Иван Грудов, Иван Кавалджиев и Георги Странски:

"Г-да Грудов, Кавалджиев и Странски!

Пиша Ви пред едно знамените събитие. Щом се качат приятелите и от Бекет, работата е свършена. Големи препятствия посрещнахме в качването на вапорът, но постоянството и решителността добиха своето. Скоро ще да ивикат 200 гърла: “Да живее България!” Чувствата, които напълнят сега душата ми, ме правят като лъв: аз съм тронут от любовта и предаността на своите другари. Нашата девиза е: юначество и великодушие.

Работете, братя, работете! Сега е времето да покажете своите способности и своя патриотизъм. Ние сме щастливи, че и най-малките способности могат да намерят арена и да добият славно име между народът ни. Бързайте да запишете имената си в историята на нашето освобождение!

Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че “Моята молитва” се сбъдва ...”

Пише и на съпругата си:

"Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе"

(легендарният параход "Радецки")

На 17 май четата превзема кораба и заставя капитана да спре на Козлодуйския бряг, откъдето бойците се отправят към Балкана. Знамето на четата е ушито през 1875 г. от Петрана Обретенова и е било предвидено за въстанието от същата година. След провала му флагът е прибран в къщата на Обретенови.

(знамето на Ботевата чета)

След завладяване на парахода за знаменосец е определен Никола Симов – Куруто. От Козлодуй четниците се отправят за с. Бутан. На 18 май в местността Милин камък се води първото сражение на четата (има сведения, че още по време на организицията в Румъния, турското правителство е имало информация за въстаническия отряд и затова е било добре подготвено за навлизането му в страната). На 19 май четата достига местността Веслец край Враца и опитва неуспешно да се свърже с Врачанския революционен окръг. След това се насочва към Врачанския Балкан, където на 20 май (1 юни н.ст.) има нови сражения. Бунтовниците са разположени на три върха - Купена, Камарата и Околчица и се отбраняват срещу многократно превъзхождащите ги турски части. Привечер ръководителите се събират да обсъдят по-нататъшните си действия, когато куршум прострелва Христо Ботев и слага край на живота му. Живот, изпълнен с бунтовни стремежи и неспирно търсене на свободата, която единствена е била способна да направи Ботев щастлив. Той умира така както е пожелал в своето стихотворение "Моята молитва":

Подкрепи и мен ръката,та кога въстане робът,в редовете на борбатада си найда и аз гробът!

В различни времена разнообразни идеологии и политически партии са опитвали да си присвояват творчеството и идеалите на Ботев. По мое скромно мнение е неправилно личност от такъв колосален мащаб като Ботев да бъде ограничавана в рамките на политически идеологеми. Може би оценката на летописеца на българските революционни движения Захарий Стоянов за Ботев е най-точна:

"Христо Ботев е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подир себе си тълпите, да заповядва и да прави епохи."

И наистина Христо Ботев се превръща в символ на революционната епоха в България. Неслучайно неговият първи паметник във Враца, изграден през май 1890 г., е изобщо първият скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България. Този факт доказва до каква степен животът и подвигът му са залегнали в народното самосъзнание и ние, като наследници на Ботевия завет, сме длъжни да съхраняваме паметта и идеалите на революционера съвършено чисти!

Прочети цялата статия