Патриархът на българската войска - Данаил Николаев

Българската колония в Бесарабия дава на държавата ни множество бележити политици, общественици и военни дейци. Отново в Бесарабия - в града крепост на българщината - Болград - на 30 декември 1852 г. се ражда Данаил Николаев.

Предците на Николаев напускат Търново след Руско-турската война от 1828 - 1829 г. Той завършва известната Болградска гимназия, но едва 19-годишен бяга от родния си дом. Това се случва заради скандал с брат му. Достига до Одеса, от където братовчед му го завежда при българина на служба в руската армия - ген. Кишелски. Благодарение на застъпничеството на генерала, Данаил Николаев постъпва в руската войска.

През 1875г. завършва военно пехотно училище, на следващата година, заедно с други българи на служба в руската армия, се среща с Христо Ботев, който ги уведомява за подготвяната от него чета. 

Узнавайки за назряващата война между Сърбия и Турция, Николаев подава молба за уволнение от руската военна служба, за да се включи като доброволец в сръбската войска. Тогава началник на неговата дивизия е големият руски генерал-майор Драгомиров, който оценява качествата на младия българин и му заявява:

 “Вие искате да отидете в Сърбия и да се биете за освобождението на вашата родина? Няма да ви разколебавам, но не се освобождава лесно един народ. Засега няма да ходатайствам за оставката ви, ще ви искам само отпуск. От вас може да стане по-голям началник.”

За участието си в сръбско-турската война Николаев е награден със сръбско военно отличие. През Освободителната война от 1877-1878 г. е командир на рота от V-та Опълченска дружина. Показва самоотверженост и храброст в тежките боеве при Шипка и Шейново, където е и ранен.

След войната Николаев служи в Румелийската милиция. Той е един от посрещачите на първия управител на Източна Румелия- Алеко Богориди. Именно Николаев повлиява на Богориди в знаменитото му решение да се появи пред множеството с калпак вместо с фес. В Харманли Николаев казва на управителя на областта:

“На човек с фес аз няма да рапортирам.”  

На 15 ноември 1885г. Данаил Николаев се издига до чин майор от милицията. Майорът твърдо подкрепя БТЦРК в осъществяването на Съединението, като именно военни части, командвани от него, в нощта на 5 срещу 6 септември 1885г. обграждат конака и арестуват управителя на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. След преврата майор Николаев е назначен във временното правителство като главнокомандващ на милицията, а на 11 септември е повишен в звание подполковник.

При избухването на Сръбско-българската война Николаев е командващ на Източния корпус на българската войска (готвещ се за война с Турция).  Подполковник Николаев успява за едва две денонощия (без почивка) да предислоцира всички части, разположени по южната граница към западната. Той оглавява и мощното контранастъпление срещу сърбите, което довежда до пълния им разгром. След войната е повишен в чин полковник - така става първият полковник в българската армия.

След преврата срещу княз Александър I Николаев е назначен за военен министър и като такъв действа безкомпромисно срещу участвалите в русофилските бунтове от 1887 г. Предлаган му е голям подкуп, за да отстъпи поста си на проруски офицер, но отказва. На 22 септември 1908 г. Николаев подписва Манифеста за обявяване на Независимостта.

На 18.05.1909 г. Данаил Николаев става първият български офицер, получил най-високото звание в армията ни - генерал от пехотата. В периода 1907 - 1911 подготвя войската ни за съдбоносната Балканска война. За голямата роля, която генералът има за изграждането на армията ни говори начинът, по който народът го е наричал - "Патриархът на българската войска" . Според една от версиите той получил това признание на преклонна възраст, когато в лекарска чакалня непознат мъж (запасен офицер) му целува ръка. Николаев изумен казва:

“Защо го правите това, аз да не съм владика?”,

а мъжът отвърнал:

 “Г-н генерал, не сте владика, но вие сте патриархът на българското войнство”.

През 1925 г. достойният офицер претърпява ужасна трагедия - единственият му син е убит при атентата в черквата "Св. Неделя". 

На  29 август 1942 г. приключва изпълненият с храброст и мъжество живот на генерал от пехотата Данаил Николаев. Този храбър офицер живее в две епохи и участва в раждането на новата българска държава, в нейните триумфи и падения и докрай остава верен на отечествения дълг!

Прочети цялата статия

Да бъдеш герой на 14 години или историята на майор Райчо Николов

Майор Райчо Николов е един от героите на Съединението - загинал на 6 септември 1885 г. Този достоен българин обаче доказва храбростта и героизма си много преди 1885 г.

Райчо Николов се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.

По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение - едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

На 25 юни 1854 г. турците предприемат "изненадващо" според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал "За усърдие" от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:

"Душата ми изгаря за Балкана"

Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.

Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден "Св. Анна".

След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо - не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.

През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело - включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени - според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия...На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.

И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм - пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.

Прочети цялата статия