63-мата спасители на Пловдив

Често, в дните около националния празник, медиите или старите филмови ленти („Пътят към София”) ни припомнят драматичната история за Освобождението на съвременната ни столица, а също и за мъжеството, което Леандър Леге и Виторио Позитано проявяват, за да спасят града. Не много известно е обаче, че турското командване има планове за унищожението и на Пловдив, като те са осуетени по не по-малко впечатляващ начин. 

В началото на 1878 г. руските войски вече са взели превес във войната и организират своето настъпление в Тракия. Планираното направление е София – Пазарджик – Пловдив – Одрин. След като освобождават Пазарджик, русите се отправят към Пловдив, но са забавени от сраженията с отстъпващи към Родопите турски отряди. Разузнаването известява своето командване, че турците се готвят, при оттеглянето си, да опожарят хилядолетния град. На 15 януари тези данни се потвърждават – в Пловдив се забелязват пламъци, а турската артилерия разрушава моста на р. Марица, за да забави настъплението на руските сили, разположени северно от града. Изглежда, че, независимо от енергичните протести и усилия на френския консул Боасие, турците ще изпълнят своя план.

При това положение, командващият руските войски в Тракия – ген. Гурко - решава, че е необходимо незабавно да получи достоверна информация за положението в Пловдив и плановете на врага. С тази мисия е натоварен ескадронът на кап. Александър Бураго, съставен от точно 63-ма драгуни. На 15 януари конниците навлизат в града от запад. Установяват, че в Пловдив са разположени около 1 000 души редовна турска войска, а също и башибозук, който вече е започнал да тормози християните. При своята разузнавателна операция руснаците пленяват турски войник, но друг успява да избяга, като съобщава за произшествието в турския стан. Вместо да организират преследване и унищожаване на отряда на кап. Бураго, турците изпадат в паника, опасявайки се, че многобройни руски сили вече са започнали да ги обграждат. 

Кап. Бураго осъзнава, че моментът е решителен и че от действията му зависи съдбата на Пловдив и християнското му население – заповедта е: „АТАКА”. Мразовитата януарска нощ е разпорена от мощното „УРА” и изстрелите на драгуните, които сред безразборното бягство на турците, успяват да превземат пощенската станция и железопътната гара, а също и да неутрализират артилерийски позиции, все още заплашващи града. В 00:45 ч. на 16 януари 1878 г. кап. Бураго известява ген. Гурко, че отрядът му е освободил Пловдив. За тези си действия той е награден с орден „Св. Георги” IV степен, за което официалното съобщение гласи следното:

Като награда за проявата, осъществена в сражението при Филипопол, 3 Януари 1878 година, където с ескадрон драгуни, прекосили брод на река Марица, навлиза в града, в това време все още заеман от Турската дивизия, и влиза в престрелка с почти 25 пъти по-силен неприятел.

За съжаление, руските драгуни не успяват да спасят всички пловдивчани... Няколко часа преди забележителната битка, турците извеждат от затвора „Таш Капия” над 100 българи, задържани там още след Априлското въстание. Клетниците, сред които и големият пловдивски възрожденец Душо Хаджидеков, крачат с окървавени от изтезанията ризи сред януарската виелица. В покрайнините на града – в днешния кв. „Остромила” ятаганът засвистява над главите на мъчениците за българската свобода. Безсилното му изсъскване, обаче, съвсем скоро ще започне да заглъхва сред девиза на Илинденско-преображенското въстание "Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“, а край Лозенград, Аламидере и Одрин напълно ще се загуби под неудържимия вик „НА НОЖЪ”...

Забележка: Картината в началото на материала е “Посрещане на генерал Гурко в Пловдив” на художника Нягул Станчев.

Прочети цялата статия

Честит Ден на народните будители!

Днес отбелязваме  уникален по своя характер празник, който заедно с Деня на българската писменост и култура е един от поводите акад. Лихачов да нарече България - "Държавата на духа". И двата празника са плод на естествени подбуди, възникнали у народа ни. Предците ни са се чувствали длъжни да отдадат почит на героите, които през вековете запазват непокътната българската идентичност, като са се борят за нея с кръст, перо или меч... За пръв път Денят на народните будители се чества в Пловдив през 1909 г., а едва през 1922-1923 г. празникът е официализиран с оглед на кризата, засегнала българските национални ценности след погрома от Ньой 1919 г.:

"Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си...  Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното - ... Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам - и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България".

 Из речта на главния инициатор за официалното честване на  Деня на народните будители-

министърът на просвещението през 1922 г. - Стоян Омарчевски

Показателна за неразривната свързаност на Деня на народните будители с националния дух е реакцията на комунистическия режим към него. Тоталитарната власт преустановява честването на празника – явно осъзнавайки, че, независимо от идеологическата си мощ, няма да успее да „абсорбира“ традицията за своите цели, подчинени на стратегията на чужда държава. Ето защо Денят на народните будители се сдобива с клеймото „великобългарски шовинизъм“, макар празникът да е официално въведен от БЗНС, който, на теория, участва в управлението на страната заедно с БКП.

Драматичните събития след  1989 г. по естествен път пробуждат потребността на нацията ни да се обърне към традицията на будителите и честването им е възстановено през 1992 г.

В различни исторически периоди народът ни неведнъж, от свои и чужди, е бил критикуван за упадъка или дори липсата на национална култура у него. В днешни дни подобни коментари са особено болезнени, защото, трябва да признаем, са твърде близо до истината. Но на празници като този е редно, вместо да изпадаме в униние, да отправим поглед към онези извори на национална сила, които са позволили на българите да устоят на историческите превратности и да бъдат господари на най-старата държава в Европа. В този смисъл, забележителен е рефлексът на нашия народ, при тежки изпитания и въпреки споменатите укори, да се обръща към своята духовност, както посочва Омарчевски. Става дума за една специфична способност на националната ни общност да съгражда своеобразни „фарове“ на духа, които да я преведат през историческите перипетии. Така в своя опора българите превръщат народния епос през най-безнадеждните дни на игото, спомена за зараждането на българската писменост в динамичната и агресивна среда на национално съревнование с останалите балкански народи, а също и днешния празник в годините на отчаяние след Ньойския погром.

Затова нека и в настоящото трудно за културата и духовността време, смело последваме примера на нашите будители.

Честит Ден на народните будители!

Прочети цялата статия

Да бъдеш герой на 14 години или историята на майор Райчо Николов

Майор Райчо Николов е един от героите на Съединението - загинал на 6 септември 1885 г. Този достоен българин обаче доказва храбростта и героизма си много преди 1885 г.

Райчо Николов се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.

По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение - едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

На 25 юни 1854 г. турците предприемат "изненадващо" според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал "За усърдие" от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:

"Душата ми изгаря за Балкана"

Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.

Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден "Св. Анна".

След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо - не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.

През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело - включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени - според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия...На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.

И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм - пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.

Прочети цялата статия

Душо Хаджидеков

"Всичко за другите, нищо за себе си." Тези думи, изписани върху паметника на швейцарския хуманист Песталоци, в пълна степен важат и за Душо Хаджидеков. Вероятно поради скромността на Хаджидеков твърде малко се знае за неговата личност. Макар и оскъдна информацията за този човек и неговото дело разкрива нравствената характеристика на един типичен възрожденец.

Роденият в Чирпан, около 1836, Душо Хаджидеков първоначално учи в родния си град, а след това продължава образованието си в Пловдив. По това време Пловдив е арена на ожесточени сблъсъци между имащите все още силни позиции елинисти и българските възрожденци, борещи се за самостоятелна църква и българска просвета. Младият българин заема твърди позиции срещу пагубния за българското самосъзнание гърцизъм. След като се захваща с търговия и натрупва капитал, той не изоставя народополезната си дейност, а напротив - става още по-активен в отстояването на българските интереси, което го прави все по-неудобен за гръцкия елит в града.

Непоколебим и вярващ в правдата на делото, той застава начело на група българи, които изгонват гърците от църквата "Св. Петка", която била съградена с български средства, но окупирана от гръцкото духовенство.

Вместо да се стреми към охолен живот и богатство, Душо Хаджидеков дарява почти цялото си имущество за подпомагане на зараждащата се новобългарска просвета. По негова инициатива и с основно негови средства в Пловдив са открити четири училища, а до края на живота си той остава техен дарител. Самият Хаджидеков живеел под наем в скромна стаичка в старата църква "Св. Петка".

Когато настъпва моментът, борбата за свобода да навлезе в най-опасния си етап, а именно революционния, Хаджидеков не се поколебава да се включи и да рискува всичко, въпреки успешната си търговия. Той става член на местния революционен комитет, основан от Левски, а често имал срещи и със самия Апостол на свободата. След трагичната смърт на Дякона, той установява връзки с Георги Бенковски и  Тодор Каблешков.

Взел дейно участие в народните борби, след погрома на Априлското въстание той е един от първите арестувани - не и без настояванията на гръцкия елит... Две тежки години прекарва в затвора "Таш капия". Смъртта на този голям родолюбец е изпълнена с трагизъм. Буквално часове преди Пловдив да бъде освободен от настъпващите руски восйки, на 16 януари (4 януари по стар стил) 1878 г., башибозуци извеждат 123 българи от затвора и ги избиват в местността Остромила.Сред убитите е и Душо Хаджидеков...

С делото си и мъченическата си смърт Душо Хаджидеков се превръща в пример за идните поколения-пример за това, че истинският патриотизъм съчетава в себе си добродетели като скромност,самоотверженост и безкористност.

Прочети цялата статия

Гюро Михайлов

Който е посещавал Пловдив, няма как да не е забелязал големия паметник в центъра на града, разположен до Военния клуб. За голяма част от гостите на града, а и дори за много пловдивчани този паметник не означава нищо, а личностите, изобразени на него, са напълно непознати. За други, мъжът в центъра на композицията- Гюро Михайлов - е символ глупостта. Твърде малко са хората, които истински оценяват делото на Михайлов.

Роденият в село Розовец, Гюро Михайлов е бил войник в източнорумелийската милиция. През 1880 една от задачите на милицията била охраната на местната банка, където се помещавали щабовете на милицията и жандармерията. На 25 декември (Коледа) 1880 охраната на паричното ковчеже на третия етаж била поверена на 20-годишния Гюро Михайлов. Около 23 часа в сградата избухва пожар - причините за него оставят неизяснени (през годините се прокрадва и версията за умишлен палеж с цел прикриване на финансови злоупотреби).

Въпреки усилията на пожарната, войници и дори граждани дървената сграда е обхваната от пламъци и положението изглежда безнадеждно. Някои документи, както и бойните знамена на Първа и Втора бойна дружина са спасени, а всички дежурни напускат сградата. Единствен на поста си на третия етаж остава Гюро Михайлов. Когато е подканен от счетоводителят на щаба Иван Костов да напусне зданието, Г. Михайлов насочва щика си срещу него и заявява, че без заповед от командира си няма да напусне поста. Именно за тази му постъпка, той е наричан глупец и безумник. А всъщност Михайлов безукорно е изпълнявал устава, пред който се е заклел:

Часовоят е длъжен: 1. Внимателно да варди постта си и всичко, що му е дадено за наглеждане, и 2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.

Когато командирът му Никола Костадинов успява да се качи до поста, подът се срутва и завлича в пламъците Г. Михайлов, командира му и още трима войници.

Отговор на безумните твърдения и обвинения срещу Гюро Михайлов дава Народният поет  в своето стихотворение "При гробът", посветено на загиналите в пожара герои. За това, че подвигът на Михайлов някога е бил оценен подобаващо, свидетелства и паметникът му, който и до днес стои в центъра на Пловдив и тихо напомня на българите, че понятия като дисциплина, самоотверженост и дълг не са просто празни думи.

Когато българите с право се възхищават на дисциплината и реда в нации като немската и японската, би било хубаво да си спомнят за Гюро Михайлов. Защото, ако днес проявявахме поне частица от гражданската съвест и служебна дисциплина на неукия селяк от с. Розовец, положението в България щеше да е много по-различно...

Прочети цялата статия