Чат

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Честит ден на Независимостта!


Честит ден на Независимостта!

На 22 септемвро 1908 г. княз Фердинанд провъзгласява окончателното възстановяване на българската Независимост. В старопрестолната столица Търново Фердинанд става цар на българите и окончателно отмива срама от османското завоевание. След 500 години  БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО възкръсва.


ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!                                                                

понеделник, 19 септември 2011 г.

Швейцарецът, дал живота си за България - Луй Айер

Повече от век Швейцария е символ на политическа и икономическа стабилност, а страната не е водила война от далечната 1847 г. Швейцарецът, за когото ще ви разкажа, обаче участва в три войни и припознава бедната, неразвита, изпълнена с политически борби и многострадална  България за свое второ отечество.

През 1865 г. в швейцарското селце Хомберг се ражда Луй Айер. От малък се увлича по спорта и се занимава с различни спортни дисциплини. Айер се доказва като отличен педагог и треньор, като под негово ръководство училището във град Веве (Вьове) печели национален спортен конкурс.

Едва на 29 години - през 1894 г. - съдбата изпраща Луй Айер в България - по покана на тогавашния просветен министър Георги Живков, Айер и още 9 негови сънародници пристигат в България, за да положат основите на физическата култура в българските учебни заведения. Луй Айер развива невероятна организационна дейност най-вече в дунавските градове Лом, Силистра и Русе, където създава спортни клубове и със собствени средства купува и предоставя на младежта първите гимнастически уреди в България. Става треньор на "юнашките дружества"(съюзът на българските гимнастически дружества се е наричал "Юнак" - от там и популярното скандиране "Българи! Юнаци!"). Швейцарецът се занимава не само със спорт, но подпомага организирането на музикални и театрални представления, печели уважението на цялото общество . Сближава се с народа ни, започва да се интересува от неговите обичаи, история и фолклор. Възпитава своите спортисти в патриотизъм и сам започва да изпитва неподправена обич към България, сам казва:
"Нищо от това, което се отнася до нравите, обичаите и стремежа на тази страна, не ми е чуждо" 
През 1912 г. избухва Балканската война и швейцарецът, който съвсем спокойно би могъл да напусне България и да се върне в алпийския уют на родната си страна, се записва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Нещо повече - той сам набира още доброволци и така сформира своя "юнашки легион", в който се включват български спортисти, които той е тренирал. Във войната се включват и сънародниците на Айер, дошли с него в България, както и дъщеря му, която по време на бойните действия е милосърдна сестра.

Като ротен командир през Балканската и Междусъюзническата война Айер участва  в редица тежки сражения - за своята храброст швейцарецът е произведен в чин подпоручик и получава два ордена за храброст. Айер не само воюва за България на бойното поле, но след трагедията, която страната претърпява през Междусъюзническата война, той със собствени средства издава на френски език книгата "Pro Bulgaria", в която пламенно защитава българския национален идеал и стремежа на българите за обединение. Айер остро критикува разразилата се антибългарска кампания и разкрива жестокостите, които съюзниците извършват срещу българското население.

През Първата световна война, Айер не се поколебава и въпреки възрастта си (51 години) отново се записва доброволец, първоначално е изпратен в обоза, но по негово настояване отива на първа линия. В сражения край Дойранското езеро Айер отново показва храброст и самоотверженост.  На 2 септември 1916 г. забележителният швейцарски педагог и голям български патриот Луй Айер е смъртоносно прострелян. Айер жертва себе си в името на идеала на "своята втора родина" , както с умиление нарича България...

В Швейцария съществува традиция всяка сутрун пред домовете да бъде издиган националният флаг. Пред семейната къща на Луй Айер и до днес се вее българският трибагреник...




петък, 16 септември 2011 г.

Да бъдеш герой на 14 години или историята на майор Райчо Николов

Майор Райчо Николов е един от героите на Съединението - загинал на 6 септември 1885 г. Този достоен българин обаче доказва храбростта и героизма си много преди 1885 г.

Райчо Николов се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.

По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение - едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

На 25 юни 1854 г. турците предприемат "изненадващо" според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал "За усърдие" от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:
"Душата ми изгаря за Балкана"
Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.

Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден "Св. Анна".

След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо - не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.

През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело - включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени - според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия...На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.

И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм - пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.




понеделник, 12 септември 2011 г.

Битката за Балчик - 1916 г.


Още с влизането на България в Първата световна война през октомври 1916г. главните сили на Антантата решават да респектират новия си враг и координират своите действия, подлагайки на разрушителни бомбардировки българското Беломорско и Черноморско крайбрежие. Ударът, нанесен от англо-френския съюзнически флот върху беломорските ни пристанища, е изненадващ и предизвиква гневна реакция сред обществото ни, а когато няколко дни по-късно руски кораби започват да бомбардират Варна, българите са потресени. Като отговор на тази агресия за кратко дори храм-паметникът "Св. Александър Невски" е преименуван на "Св. Св. Кирил и Методий".

Руските бомбардировки по Черноморието ни зачестяват, след като България през 1916 г. започва война с Румъния. С блестяща десантна операция на 5 септември 1916 г. българският флот овладява Балчик. Градът е важен за снабдяването на Трета българска армия, воюваща в Добруджа. Това кара руският флот да предприеме действия срещу селището и така на 7 и 9 септември 1916 г., без да срещнат съпротива, руски кораби откриват огън по града, нанасяйки значителни щети - разрушени са множество сгради, сред които най-голямата мелница в България. Българското командване решава да постави брегова артилерийска позиция край Балчик. От Варна е преместена една батарея под командването на капитан Георги Радков (на снимката).

Георги Радков е роден в Разград през 1889 г. в семейството на военен. Като артилерист, взема участие в едни от най-важните битки през Балканската война - при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. За около година служи в бреговата артилерия във Варна. През Първата световна война участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 г. е назначен за командир на батареята, която през есента е преместена край Балчик.

Подобно на ген. Колев, кап. Радков изпитва естествените за всеки българин чувства на признателност спрямо Русия и руския народ, за което свидетелства личният му дневник от годините във Военното училище:
Русите проливаха толкова кръв за нас, сложиха костите си за да извоюват нашата свобода, и ето че сполучиха и изведнъж, като че ли всичко пропадна с Берлински договор, ако мога така да се изразя. 
Именно последствията от пагубния Берлински договор обаче тласкат България към Първата световна война, в която руси и българи се впускат в братоубийствени сражения.

На 12 декември 1916 г., след като вече България е освободила Добруджа, Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) правят официално предложение за спиране на войната и възстановяване на мира в Европа. Вместо да даде положителен отговор, Руската империя заповядва на своя флот поредна атака над българското крайбрежие. На 13 декември три руски бойни кораба се насочват към Балчик (към този момент България  е спечелила войната в Добружда, т.е. атаката е стратегически необоснована и има за цел сплашване на българското население ). Превъзходството на руските сили е смазващо - само флагманският кораб "Память Меркурия" е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти...

Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит, кап. Радков проявява самообладание и успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от самия град. При невероятно трудни условия - руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите проявяват нечувано мъжество и всеотдайност - според фабричните специфики на бреговите оръдия, те са в състояние да произвеждат по 1 изстрел за минута, но нашите артилеристи успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. На практика техните снаряди не би трябвало да нанасят поражения по дебелата броня на "Память Меркурия", но българите успяват да направят няколко точни попадения, предизвиквайки взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. В защитата на Балчик участват също водосамолети и първата българска подводница UB-18. Балчик търпи сериозни поражения, има жертви сред мирното население. Ожесточеният отпор на българската брегова артилерия обаче спасява града от пълно разрушение - той е амфитеатрално разположен и гъсто застроен - на практика всеки изстрелян снаряд означава точно попадение.

След войната съдбата е немилостива към героя от Балчик - кап. Радков. Макар и за кратко да заема дипломатически длъжности, той е свързан с БЗНС и след преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и пребит от новата власт. След атентата в черквата "Св. Неделя" е отново арестуван. През 30-те години обстановката в страната се нормализира и правителството оценява заложбите на офицера - той има богат опит и владее 5 езика. Кап. Радков служи в строителни войски, назначен е за кмет и околийски управител в различни селища. Именно като околийски управител на Оряхово го заварва деветосептемврийския преврат. "Народният" съд го привлича като обвиняем и го осъжда на смърт, въпреки връзките му със земеделското правителство, въпреки репресиите, на които го подлага правителството на А. Цанков и най-вече въпреки проявения героизъм в трите войни за национално обединение. Присъдата е изпълнена на 25 март 1945 г.

През 2007 офицерът е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името "Капитан Георги Радков". Подвигът на кап. Радков и на подчинените му макар и да не е широко е известен, завинаги остава в паметта на признателните жители на Балчик...



петък, 9 септември 2011 г.

Бащата на Българската конница - ген. Иван Колев


В следващите редове ще ви разкажа за делото на един български генерал, чието име след 09.09.1944 г. е умишлено забравено - Иван Колев .

Колев е роден на 15 септември 1865 г. в Бановка, Бесарабия. Като дете с възхищение наблюдава минаващите през родните му места казашки кавалерийски части, които се готвят за войната с Турция от 1877-1878 г. Вероятно тогава у него се заражда любовта към конницата. По-късно се установява в свободна България, а през 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. От този момент се отдава на армейска кариера - учи във военната академия в Торино, участва и в Балканските войни и постига забележителен прогрес - през 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

През Първата световна война генералът заема длъжността инспектор на конницата, а също и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Към този момент с оглед на техническия прогрес все повече европейски военни експерти смятат този род войски за отживелица. Българската кавалерия търпи и някои критики относно ефективността си през Балканските войни. Иван Колев обаче се заема с нейната модернизация, в нейния състав се въвеждат спомагателни пехотни, колоездачни и картечни части. Превръща я  в модерна военна част и по-важното - чрез тактическите си умения доказва ползите от нейното приложение в реални военни действия.

Истинският си боен потенциал българската кавалерия, под командването на ген. Колев, разкрива в Добруджа - там където преди 1300 години Аспаруховата конница разгромява могъщата армия на Източната римска империя. Както споменах в предишната статия, през 1916 г. България започва военни действия срещу Румъния, за да си върне заграбените в предната война територии. Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и ... Руската империя, чиято войска през 1877-1878 г. освобождава България от османско владичество. Още с началото на сраженията кавалеристите имат важен принос - защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления. Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.

Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни, изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България се чуват гласове, че сражение между войските на тези два народа е невъзможно. Някои руски командири дори наивно очакват масово предаване на българските войници при вида на императорската армия. Нищо подобно обаче не се случва. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия - не само заради Освобождението, но и заради факта му, че семейството му намира убежище в Бесарабия, където бяга от турските погроми в България през XIX век. Когато се налага да мотивира войниците си, Иван Колев е категоричен:

"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

Българските бойци се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница (именно от нея се възхищава младият Иван Колев), като я побеждават на няколко пъти. Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев и заявява:
„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!”
Непрестанната езда, изпълненото с напрежение пътуване от едно сражение към друго изтощават ген. Колев. На 29 юли 1917 г. героят умира във Виена по време на своето лечение. След 09.09.1944 г. комунистическата власт се опитва да унищожи спомена за големия пълководец. Причината - избрал е българския национален интерес пред симпатиите си спрямо Русия. Генералът обаче оставя завинаги името си в световната военната история и по-важното - в паметта на хиляди добруджанци..

вторник, 6 септември 2011 г.

"Съединението прави силата"

Днес за поредна година честваме Съединението на Източна Румелия с Княжество България.

Честит празник, българи! 

Нека на този светъл ден почетем паметта на героите, осъществили нашето единство и да си пожелаем най-вече здраве, щастие и благополучие! 
Нека всеки следващ ден България бъде една по-красива, по-уютна и по-добра за живеене страна! 
Нека всеки един от нас вложи усилия и труд в тази обща цел, както предците ни преди 126 години, и заедно ще успеем, защото 
"СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА"!!!




ЗАВЕТЪТ НА ДЕДИТЕ


Един завет оставили са нам дедите -
велик завет, написан с кървав меч:
- „Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!...“

И тоз завет на миналото грял е в дните
кат дивен фар, и вожд той бил е драг
на всички тез, кои загинаха в борбите
за род, за родна чест, презрели суетите
на грешний свят, презрели бащин праг.

И не ли той под родно знаме днес войските
събира пак? И не ли тоз свещен
завет на всички тям сгрява им душите
и вика ги в борба неравна със вразите
без жал да мрат за бащин край рожден?...

Един завет оставили с нам дедите -
велик завет, написан с кървав меч:
- „Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!...“

неделя, 4 септември 2011 г.

Септември 1916: Отмъщението при Тутракан


Според  Букурещкия мирен договор през 1913 г. цяла Добруджа е окупирана от Румъния. Това е и една от причините България да се включи в Първата световна война. Загубата на македонските земи е болезнена, но заграбването на земята, върху която кан Аспарух е основал държавата ни, е унизителна за тогавашното общество. Страданието на добруджанските българи е не по-малко от това на тези в Македония - те също са подложени на репресии, насилствена асимилация и изселвания.

През 1916 г. Румъния влиза в Първата световна война и започва да воюва срещу Австро-Унгария и Германия. В този труден момент за северната ни съседка България я напада от юг - точно както преди 3 години Румъния забива нож в гърба ни докато българската армия воюва срещу гърци и сърби. Още през 1913 г. за Румъния е ясно, че рано или късно България ще предяви справедливи претенции спрямо Добруджа и очаква война с нея - ето защо румънската армия полага невероятни усилия за да укрепи позициите си в Добруджа - център на тяхната отбрана е Тутракан. Крепостта е изградена от френски инженери и е оборудвана с най-модерното за времето оръжие (в укреплението са разположени и български артилерийски батареи, заграбени през 1913 г. ). Румънският гарнизон наброява 39 000 бойци.

Щурмът под командването на ген. Пантелей Киселов започва на 5 септември. Българската артилерия засипва със снаряди крепостта (много от участващите при Тутракан артилерийски части през 1913 г. са сразили Одринските укрепления). След това българската пехота, изпълнена с гняв, се втурва към крепостта и помита първата защитна линия. Румънците не могат да повярват, че, въпреки хвърлените през предишните 3 години усилия и средства, българската армия успява да нахлуе в укрепената позиция. На следващия ден - 6 септември - румънците организират контраатака, която българите не просто спират, а и успяват да обърнат румънците в бяг. Някой от тях панически се хвърлят в Дунав и се удавят. Други се опитват да преплават реката с лодки, но милост за тях няма - българската артилерия премества огъня си върху реката... Вероятно за успеха и проявения героизъм при щурма роля играе и фактът, че в него участва 4-та пехотна Преславска дивизия, в чийто състав влизат много българи, изселени от заграбената Добруджа. На практика те се бият за земята си, а сърцата им са изпълнени с желание за мъст срещу хората, заграбили домовете им.

Така като следствие от Тутраканската битка българската армия пленява 28 000 румънци, цялата им артилерия и боеприпаси (включително заграбените от румънците български оръдия) и унищожава най-силното укрепление в района. В следващите месеци българската армия освобождава цяла Добруджа, а заедно със съюзниците си завладява и останалата част на Румъния. На 6 декември 1916 г. Трета българска армия влиза в Букурещ. Така България, унищожавайки румънската армия и държава, си отмъщава за вероломното нападение от 1913 г. За съжаление през 1918 - 1919 г. страната ни е сполетяна от нова трагедия - губим Първата световна война и героичните усилия на мъжете, щурмували Тутракан, се оказват напразни....

петък, 2 септември 2011 г.

Летописецът на Македония - Димитър Талев


На 1 септември 1898 г. в Прилеп е роден пламенният български патриот и писател Димитър Талев. Родолюбието му се заражда в ранна детска възраст. Расте в семейство, тачещо възрожденските идеали и дълга към отечеството. Едва 5-годишен става свидетел на героичното Илинденско-Преображенско въстание. От тогава е и най-яркият детски спомен на писателя - на фона на гаснещата вечер той вижда горящия град Крушево. По-късно разбира, че неговите баща и брат са взели участие в бунта срещу Османската империя.Още в онези ранни години се заражда хуманистичния и родолюбив му стремеж да разкаже за страданието на поколения македонски българи, стремящи се към свободата си.

Страданието следва не само народът му, но и самия Талев. Едва деветгодишен остава без баща, а съдбата отрежда на бъдещия писател да расте във времена на кървави борби между българи, сърби, гърци и турци в родната му Македония. Именно тези размирици и последвалите ги Балкански войни лишават Талев от системно образование. Учи в Прилеп,Солун, Скопие, Стара Загора, Битоля. Още през ученическите си години се интересува от литература, а негов любим автор е Иван Вазов. Младият писател се опитва да му подражава и така през 1917 г. в Скопската гимназия издава първия си разказ.

След края на ПСВ Талев прави опит да получи висше образование - посещава лекции по медицина и философия в Загреб и Виена, но бързо разбира, че не това са науките, които го привличат. На 22 септември 1921г. -денят, в който Вазов умира - Димитър Талев се завръща в България сякаш за да продължи делото на своя литературен кумир. Някъде по това време Талев, като повечето млади хора тогава, се прехласва по социалистическите идеи, дори пише статии в левия печат. Бързо разбира утопичността и практическата неосъществимост на левите идеали и застава на твърди националистически позиции.

През 1925 г. завършва българска филология в СУ, където слуша лекции на проф. И. Шишманов, проф. Б. Пенев,  акад. М. Арнаудов, акад. Л. Милетич и др. Междувременно Та.лев придобива все по-важна роля в обществения и културен живот на Царство България. Издига се до поста главен редактор, а по-късно и директор на вестник "Македония" - печатен орган на оглавената от Иван Михайлов ВМРО. След преврата от 19 май 1934 г.  в. "Македония" е забранен и Талев става сътрудник на авторитетният вестник "Зора".

Още преди 9 септември 1944г. Димитър Талев започва труда на своя живот - тетралогията ("Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден", "Гласовете ви чувам"), която е епически разказ за народните борбите на македонските българи през XIX и началото на ХХ век. Силно въздействащите романи са изпълнени с трагизъм, поразяват със своя реализъм и майсторското съчетание между личностната съдба на отделните герои и съдбата на възраждащото се и търсещо свободата си общество. Трудът на автора е още по-ценен, имайки предвид, че писан във време, когато авторът е подложен на жестоките репресии от комунистическата власт. Обвинен е във  "великобългарски шовинизъм" и едва след разрива между България и Югославия е частично реабилитиран, но разклатеното му от трудовите лагери здраве не му позволява да напише замислената последна книга от епичния летопис за родната му Македония. Големият писател умира в София през 1966 г.

Димитър Талев оставя на съвременните българи и на братята им в Реп. Македония не само своето литературно наследство, в което личат още романи с историческа тематика като трилогията "Самуил" , "Кипровец въстана" и др. Той завещава на идните поколения и своята непримирима и всеотдайна обич към отечеството. Въпреки страданието и несгодите, въпреки човешката жестокост и несправедливото отношение на собственото му правителство, Талев нито за миг не забравя своите корени, нито за миг не спира да обича България и нейния може би най-изстрадал край - Македония....

--------------
интервю със сина на Д. Талев - Братислав Талев

друго интервю с Братислав Талев