Преди дни установих, че един от най-значимите
паметници в България - този в историческата местност "Петрова нива" - е
в окаяно състояние и се руши (вж. повече тук). От изграждането на монумента през 1958 г. до ден
днешен не са заделени никакви средства за поддръжка, вследствие на което върху
него се е появила голяма пукнатина.
Пораженията по паметника застрашават цялостната конструкция, а също така и здравето
на посетителите. Специалисти са изчислили, че за възстановяването му ще бъдат
необходими не по-малко от 70 000 лв. Община Малко Търново, на чиято територия
се намира историческата местност, не е в състояние да отдели подобна сума. След
като местната власт е посочила проблема на редица институции, единствено
Министерството на отбраната е отпуснало 17 000 лв. по случай 100 г. от
избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Сумата обаче е била
достатъчна само за проектиране на реконструкцията.
За да се съберат оставащите над 60 000 лв. общината
в началото на 2014 г. подема дарителска инициатива.След като се свързах със
служители от местния музей разбрах, че до момента по сметката е събрана незначителна сума.
Петрова нива е много повече от обикновена местност. Там
между 28 и 30 юни 1903 г. делегати на ВМОРО вземат решение за вдигане на въстание в Тракия,
което да подкрепи бунта на македонските българи. Така Илинденско-Преображенското въстание се превръща в най-значимият и мащабен акт на
съпротива на народа ни срещу османския завоевател. Преди вече 110 г. в тази
местност сънародниците ни от Тракия решават заедно със своите братя от
Македония един път завинаги да скъсат робския синджир на азиатския деспотизъм,
връщайки се в лоното на европейската цивилизация, към която народът ни по право
принадлежи. Идеалите, за които предците ни са се борили тогава - свобода,
демокрация, равенство, върховенство на закона и зачитане на основните човешки
права - днес са основополагащи за Европейския съюз, към който вече се числи и
България. С тази разлика, че, ако днес ние приемаме тези идеали за даденост,
предците ни е трябвало да воюват и да платят с щастието и живота си за тях.
Цената на това днес ние да стоим гордо сред останалите европейски народи,
издигнали свободата във върховна ценност, бе платена от илинденските и
преображенските въстаници и от останалите знайни и незнайни поборници за
независимостта и обединението на народа ни.
Въстаници и делегати на път за Петрова нива
В днешно време пренебрежението към историята, незачитането
на културната и историческата памет често се представят като нещо положително.
Редица обществени кръгове обосновават тази престъпна и срамна забрава именно с
европейските ценности и "новите времена, които са настанали". Те
обаче забравят основното - да, Европа е континент, който днес се гордее със
своята толерантност, но Европа е преди всичко континент на НАЦИИТЕ и
НАЦИОНАЛНИТЕ ДЪРЖАВИ! Да, действително - хуманната и велика цел на ЕС е гарантирането на мира, но помирението е невъзможно без ясната памет за
миналото, без съзнанието за отминалите конфликти, техния генезис и най-вече без
уважението към загиналите в тях.
Настоящето ни мирно съжителство със съседните народи не означава
пренебрежение към собственото ни минало. Доказателство за това е отношението
към историята и историческите паметници, което имат гражданите в Западна Европа, която често ни е
сочена като пример. Нека бъдем европейци и в отношението си към собствената
национална памет.
Оставим ли монументът на Петрова нива да се разруши, това
означава, че сме оставили раздорът и примирението да разрушат българската
нация! Затова ви моля, подкрепете финансово усилията за възстановяване на
паметника.
"Почвам войната, за да скъсам робските вериги на братята българи отвъд Шара, Пирина и Родопите..."
Цар Фердинанд I
18 октомври (5 октомври стар стил)
1912 г.
На днешния ден (по нов стил) * през 1912 г. България фактически се включва в Първата Балканска война, която довежда до Освобождението на значителни части от съвременната ни територия. Това е един от най-значимите моменти в новата ни история. Едва 30 години след възстановяването на българската държава тя се оказва в състояние да започне война с някогашния си поробител и дори да надделее в историческия сблъсък с могъщата Османска империя.
Факторите за постигането на този знаменит успех са много и разнообразни - бурното икономическо развитие на страната в началото на века, ефективното модернизиране на българската войска, успешните политически ходове, довели до Съединението и обявяването на Независимостта на България. Може би от най-голямо значение е твърдата решителност на народа ни да осъществи своя национален идеал. Решителност, която довежда до безпрецедентни компромиси и единение на нацията. Едва ли има в годините преди и след тези събития друго правителство, освен това на Иван Евстратиев Гешов, което да се ползва с такъв политически комфорт. Всички политически сили, с изключение на БРСДП (т.с.)**, се застъпват за започването на война с Турция. Обществената подкрепа е още по-убедителна - много българи имат роднини, останали в пределите на Османската империя, а хиляди други са избягали от Македония и Тракия в България заради произвола на османските власти.
Въпреки ентусиазма и жертвоготовността на българския народ той не е в състояние сам да повали вековния тиранин. Макар и по-късно да се оказва, че именно нашата армия нанася решителните удари по империята, страната ни не може да се позволи да започне войната, без да си осигури подкрепата на останалите Балкански съюзници (при сходна ситуация през 1885 г. Сърбия вероломно напада България). Именно при преговорите със съседните християнски държави българската дипломация прави големи компромиси, но и допуска сериозни грешки, които се оказват фатални... В поредицата статии, озаглавени "От триумф към трагедия", съвсем накратко съм описал пътя от величествената победа, изумила цяла Европа, до зловещото поражение на България през последвалата Междусъюзническа война.
Вярно е, че извоюваното с живота и кръвта на хиляди българи през Балканската война е впоследствие до известна степен пропиляно. Въпреки това войната си остава едно епохално събитие в историята ни. Това е момент, в който българската нация постига вероятно най-голямото си духовно и физическо величие в модерната епоха, окрилена от идеала за Освобождение на поробените ни братя. Нека не забравяме, че, благодарение на саможертвата на българския войник, и до днес Родопите и Пиринският край са в пределите на отечеството и са крепости на непобедимия български дух!
* Балканската война започва още на 9 октомври (26 септември стар стил), когато черногорски войски нахлуват на османска територия. На 18 октомври (5 октомври стар стил) България, от своя страна, обявява война на Османската империя. ** Впоследствие тази партия се трансформриа в БКП, а след 1990 г. в БСП.
По времето, когато Димитър полага усилия за утвърждаване на българския език в училищата и черквите, Константин, който учи в Русия, подготвя за издаване сборника с народни песни, събрани от братята. За съжаление така и не намира средства и меценати, желаещи да му помогнат в родолюбивото начинание. Този му неуспех го хвърля в меланхолични настроения, които раждат редица негови поетични произведения като например"Тъга за юг".
При липсата на възможност за издаване на сборника в Русия, Константин Миладинов се обръща към големия хърватски патриот и приятел на българите - католическия епископ Йосиф Щросмайер. Хърватинът приема на драго сърце да помогне за издаването на сборника, но поставя едно условие на Миладинов - държи сборникът да се напечата на кирилица (до този момент братя Миладинови са записвали българските песни с гръцки букви). Естествено Константин се съгласил и пренаписал песните на българската азбука. Така през 1861 г. се появява книгата „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
По това време обаче зла участ застига по-големия брат Димитър. Противопоставяйки се на фанариотите и тяхната асимилационна политика, той става жертва на клеветнически заговор, организиран от гръцкото духовенство. Турските власти го задържат и захвърлят в Цариградския затвор. За това нещастие Константин разбира едва шест месеца по-късно в Белград, на път за българските земи. Той веднага тръгва за османската столица, за да спаси Димитър, но също бива задържан и затворен. За патриотите се застъпват редица влиятелни личности, но напразно. През януари 1862 г. двамата братя угасват в Цариградския затвор.
Животът на братя Миладинови е отдаден изцяло на българския народ и неговата борба за духовна свобода. Безспорно най-значима следа в нашата история остава техният епохален сборник с народни песни, поговорки и сказания, превърнал се в настолна книга за изучаване не само на родния фолклор, но и на автентичния народен език. Техният дял в духовното осъзнаване на българите като отделна и значима нация е сравним единствено с това, което други двама братя - Грим - правят за възникването на модерната немска нация и култура. Вероятно най-точно обобщение за съдбата на стружките братя прави българският писател Георги Константинов:
...Тези, които въздигнаха в култ народното начало в историческия и духовния живот, които събраха най-хубавите песни и митове на българския народ, сами станаха герои на народни легенди и митове, а личната им съдба преля като неделима от съдбата на героите в народния епос...
Най-истинската, живата и автентична памет на всеки народ е неговият фолклор. Песните, легендите, създадени от анонимния народен гений, съхраняват историческото битие, пречупвайки го през най-ценната гледна точка, а именно тази на обикновения човек. В епохата на възникване на европейските нации, народното творчество е и един неизчерпаем извор за националното културно развитие. Още по-важно, съдбоносно значение имат народните умотворения за балканските народи, принудени в продължения на векове да търпят чуждия гнет. Фолклорът им се превръща в изключително ефективно и често единствено съпротивително средство срещу асимилацията. Той се явява своеобразна "капсула на времето", съхраняваща език, култура, обичаи и изобщо национална идентичност.
Едни от първите български патриоти, които осъзнават красотата и важното значение на българския фолклор, са родените в Струга братя Димитър и Константин Миладинови.
По-големият Димитър се ражда през 1810 г., а Константин през 1830 г., няколко месеца след смъртта на баща им - грънчар, който въпреки немотията прави всичко възможно Димитър да получи добро образование. Първоначално го изпраща като послушник в манастир. Димитър, търсещ нови знания, след много перипетии завършва Охридското класно училище и успява да се запише в прочутата Янинска гимназия. Получил добро за времето си образование, той веднага се захваща с учителство, полага усилия да образова малкия си брат Константин, като успява да му уреди обучение в Атинския, а след това и в Московския университет.
През 1845 г. Димитър Миладинов се среща с руския езиковед Виктор Григорович, който пробужда у него любовта към българското народно творчество. От този момент двамата братя усърдно събират народни умотворения и древни български книги, разпръснати из македонските земи, решително се застъпват за въвеждането на българския език в училищата и богослуженията. Тази им дейност привлича вниманието и омразата на гръцкото духовенство, стремящо се да асимилира милионите българи в Македония. Въпреки съпротивата на фанариотите делото на братята е прегърнато от народа. Отвореното от Димитър в Кукуш през 1857 г. българско училище се посещава не само от деца, но и от възрастни занаятчии, жадни да изучат своето родно слово и да започнат да си служат с българските букви, вместо с чуждите гръцки...
На 1 септември 1898 г. в Прилеп е роден пламенният български патриот и писател Димитър Талев. Родолюбието му се заражда в ранна детска възраст. Расте в семейство, тачещо възрожденските идеали и дълга към отечеството. Едва 5-годишен става свидетел на героичното Илинденско-Преображенско въстание. От тогава е и най-яркият детски спомен на писателя - на фона на гаснещата вечер той вижда горящия град Крушево. По-късно разбира, че неговите баща и брат са взели участие в бунта срещу Османската империя. Още в онези ранни години се заражда хуманистичният му и родолюбив стремеж да разкаже за мъченичеството на поколения македонски българи, стремящи се към свободата си.
Страданието следва не само народа му, но и самия Талев. Едва деветгодишен остава без баща, а съдбата отрежда на бъдещия писател да расте във времена на кървави борби между българи, сърби, гърци и турци в родната му Македония. Именно тези размирици и последвалите ги Балкански войни лишават Талев от системно образование. Учи в Прилеп,Солун, Скопие, Стара Загора, Битоля. Още през ученическите си години се интересува от литература, а негов любим автор е Иван Вазов. Младият писател се опитва да му подражава и така през 1917 г. в Скопската гимназия издава първия си разказ.
След края на Първата световна война Талев прави опит да получи висше образование - посещава лекции по медицина и философия в Загреб и Виена, но бързо разбира, че не това са науките, които го привличат. На 22 септември 1921 г. - денят, в който Вазов умира - Димитър Талев се завръща в България сякаш за да продължи делото на своя литературен кумир. Някъде по това време Талев, като повечето млади хора тогава, се прехласва по социалистическите идеи, дори пише статии в левия печат. Бързо разбира утопичността и практическата неосъществимост на тази идеология и застава на твърди националистически позиции.
През 1925 г. завършва българска филология в Софийския университет, където слуша лекции на проф. И. Шишманов, проф. Б. Пенев, акад. М. Арнаудов, акад. Л. Милетич и др. Междувременно Талев придобива все по-важна роля в обществения и културен живот на Царство България. Издига се до поста главен редактор, а по-късно и директор на вестник "Македония" - печатен орган на оглавената от Иван Михайлов ВМРО. След преврата от 19 май 1934 г. в. "Македония" е забранен и Талев става сътрудник на авторитетният в. "Зора".
Още преди 9 септември 1944г. Димитър Талев започва труда на своя живот - литературна тетралогия ("Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден", "Гласовете ви чувам"), която е епически разказ за народните борбите на македонските българи през XIX и началото на ХХ век. Силно въздействащите романи са изпълнени с трагизъм, поразяват със своя реализъм и майсторското съчетание между личностната съдба на отделните герои и участта на възраждащото се и търсещо свободата си общество. Трудът на автора е още по-ценен, защото е писан във време, когато авторът е подложен на жестоки репресии от комунистическата власт. Обвинен е във "великобългарски шовинизъм" и едва след разрива между България и Югославия е частично реабилитиран. Разклатеното му от трудовите лагери здраве обаче не му позволява да напише замислената последна книга от епичния летопис за родната му Македония. Големият писател умира в София през 1966 г.
Димитър Талев оставя на съвременните българи и на братята им в Република Северна Македония не просто своето литературно наследство, в което личат още романи с историческа тематика като трилогията "Самуил", "Кипровец въстана" и др. Той завещава на идните поколения и своята непримирима, безкористна и всеотдайна обич към отечеството. Въпреки страданието и несгодите, въпреки човешката жестокост и несправедливото отношение на собственото му правителство, Талев нито за миг не забравя своите корени и никога не спира да обича България и нейния може би най-изстрадал край - Македония....
Илинденско-Преображенското въстание е една от най-героичните и трагични страници в българското националноосвободително движение. Избухналият на 2 август в Македония и на 19 август 1903 г. в Одринско бунт, за съжаление на хилядите участници в него, не успява да предизвика непосредствена намеса на България или Великите сили, както това се случва след Априлското въстание от 1876 г.
Илинденско-Преображенското, подобно на Априлското въстание, избухва преждевременно заради заплахата, която възниква за структурите на Тайната македоно-одринска революционна организация - ТМОРО* след неуспешното Горноджумайско въстание от 1902 г. Македоно-одринският бунт започва и в изключително неблагоприятна дипломатическа обстановка - Великите сили все още не са готови за радикални промени по клаузите на пагубния Берлински договор. Вследствие на събитията от 1876 г. българите все пак получават очакваната помощ от Русия, но, за разлика от тогава, през 1903 г. младото Българско княжество не е в състояние да подпомогне по военен път своите разбунтували се сънародници. Именно поради слабостта на България в онзи момент Гоце Делчев първоначално се противопоставя на въстанието. В дипломатически план страната ни е още по-ограничена - през 1903 г. тя е във васална зависимост от Османската империя. Русия пък е заета с проблемите си в Далечния Изток и разрешаването на македонския въпрос не е сред приоритетите ѝ.
Героизмът на въстаниците, наброяващи 26 000 души, е потресаващ - те се изправят срещу 350 - хилядна турска войска и башибозук. Оставени сами, единствено с моралната и до колкото е възможно материална подкрепа на сънародниците си в Княжеството, бунтовниците се сражават смело, а съпротивата на някои места продължава чак до октомври. Свободолюбивият акт на македонските и одринските българи демонстрира отчаяното им желание да прекъснат чуждия гнет, а хилядите жертви от мирното население и стотиците опожарени селища допълват мъченическия венец на народа ни и за пореден път карат цивилизованият свят да тръпне пред трагедията на българите...
Всяко въстание предполага невероятен кураж и мъжество, които не всеки може да прояви. Самата идея да се изправиш срещу мощта на цяла империя и нейните институции изисква състояние на духа, поставящо стремежа към свободата над естествения човешки инстинкт за самосъхранение. И именно това илюстрира девизът на илинденските въстаници - "Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“.
В последните пет десетилетия в съседната Република Македония бяха правени множество опити този героичен акт да бъде представен като нямащ нищо общо с България... Днешните македонски граждани имат пълното право да се самоопределят, както намерят за добре и да се смятат за каквито желаят, но техните институции не могат да посягат върху паметта на хиляди български въстаници.
Българският характер на бунта е безспорен и само няколко примера са достатъчни, за да оборят "постулатите" на съвременната македонска историография. Въстанието в Македония е обвързано с бунтовните действия на българите в Одринско, за чиято етническа принадлежност никога не е имало спор. Водачите на бунта в Македония са с български произход и с трайни връзки с България. Председател на Солунския конгрес, където е взето решението за въстанието, е роденият в Стара Загора, Иван Гарванов. Всепризнатият лидер на ВМОРО Гоце Делчев учи във Военното училище в София, а по-късно е преподавател по български езикв различни македонски училища. Гьорче Петров за известен период от време се обучава в Пловдив, включва се в създадения от Захарий СтояновБТЦРК и завършва живота си в София. Дамян Груеве бил студент в Софийския университет и през целия си живот отстоява българщината. Един от основателите и пръв председател на ВМОРО - Христо Татарчев не само учи в Брацигово и Пловдив, но и участва като доброволец в Сръбско-българската война. И не на последно място - на 17 септември 1903 г. въстаниците се обръщат за помощ не към кого да е, а към българското правителство...
*след 1905 г. - Вътрешнамакедоно-одринска революционна организация (ВМОРО)
Следващите редове са посветени на последния водач на ВМРО (в истинската ѝ същност на революционна организация) - Иван Михайлов.
Иван Михайлов е роден на 26 август 1896 в Ново Село, Щипско. Учи в Солунската българска гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". След края на Междусъюзническата война през 1913 г. и окончателното окупиране на Македония от сръбските и гръцки шовинисти, той се завръща във Вардарска Македония и е принуден да завърши образованието си в сръбската гимназия в Скопие. Завършвайки с отличие през 1915 г., сръбското правителство му предлага безплатно обучение в западноевропейски университет по избор. Явно разбирайки кроежите на сърбошовинистите за неговата културна асимилация и за привличането му към великосръбската доктрина, Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска.
След края на Първата Световна война се установява в София и се записва в Софийския университет, където учи право. Включва се активно в македонското революционно движение и е избран за секретар на водача му Тодор Александров. Междувременно Михайлов става и съучредител на студентското македонско дружество "Вардар". След убийството на Тодор Алекснадров на 31 август 1924 г., Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО и за кратко време успява да се превърне в безспорен лидер на движението.
Опитът на Александров да възстанови дейността на ВМРО след ПСВ е трагично прекъснат от смъртта му, но ентусиазираният и млад Иван Михайлов затвърждава основите на движението и успява да го реформира, съобразявайки се с новата политическа действителност след Голямата война. Първата задача на новия лидер е отстраняването на виновниците за братоубийствената война в организацията. Предателите са хладнокръвно убити от членове на ВМРО, като може би най-известен остава атентатът срещу Тодор Паница, извършен от Менча Кърничева, която по-късно се омъжва за Иван Михайлов. Започва се и открита война срещу проводниците на болшевизма в България. Чисто стратегически организацията се променя. Масовите четническите операции, изискващи голям финансов и човешки ресурс, са почти изоставени, а борбата срещу сръбския и гръцки шовинизъм вече се води от малки и мобилни отряди, които извършват различни диверсии и атентати срещу представители на сръбската и гръцка администрации. Засилената дейност на организацията обезпокоява най-вече сръбското правителство, което мобилизира невероятни ресурси за справяне с ВМРО - във Вардарска Македония са съсредоточени над 35 хиляди сръбски бойци - редовна войска, цивилна и униформена полиция. Границата с България е осеяна с вълчи ями, телени мрежи и високи кули, целящи да предотвратят всяко проникване на дейци на ВМРО на югославска територия. В безсилието си сръбското правителство извършва множество репресии срещу мирно население като убива и невинните баща и брат на Михайлов, живеещи в пределите на Югославия. В отговор на държавния терор, ВМРО издава смъртна присъда на сръбския крал, която е изпълнена през 1934 г. от Владо Черноземски в Марсилия.
Дейността на ВМРО в България е не по-малко активна. Обществена тайна е, че до 19 май 1934 г., а дори и по-късно Пиринска Македония е силно автономна от Българската държава и почти изцяло контролирана от четите на ВМРО, които организират и местното население в доброволчески милиции, следящи за реда в района и помагащи на своите братя в операциите срещу сръбския агресор. В резултата на тази дейност на ВМРО, престъпността и корупцията в района са сведени до минимум. Оказва се жизненоважна помощ на следвоенни бежанци. Освен всичко друго, организацията сътрудничи за развитието в България на множество културни, просветни и дори финансови инициативи на македонските българи. Биват учредени две македонски банкови институции - Македонска народна банка и Македонска кооперативна банка. През 1923 г. е създаден и Македонският научен институт, изучаващ основно географската област Македония и българското ѝ население и борещ се за международното признаване на македонската освободителна кауза.
Иван Михайлов лично се ангажира с още една важна дейност, останала дълго тайна за враждебното сръбско правителство - организирането на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българи (ТКПОМБ) с огнища по цялата Вардарска Македония.
След отмяната на Видовденската конституция на Кралството на сърби, хървати и словенци през 1929 г. окончателно става ясно, че правата на малцинствата в изкуствената държава ще продължават да бъдат системно потъпквани. Това довежда до съюз между ВМРО и хърватски националистически организации.
След преврата от 19 май 1934 г., Михайлов е принуден окончателно да напусне България заради просръбските убеждения на превратаджийте. Михайлов пребивава последователно в Турция, Полша и Унгария. През същата 1934 г. сътрудничеството между ВМРО и хърватските националисти достига своя връх чрез атентата срещу сръбския тираничен крал Александър Караджорджевич, извършен от българина Владо Черноземски на 9 октомври в Марсилия.
Иван Михайлов не прекъсва своята дейност, но тя е силно затруднена, а той непрестанно преследван докато не се установява окончателно в Независимата Хърватска държава през 1941 г. Като убеден антикомунист, Иван Михайлов се свързва с водача на СС Хайнрих Химлер, по това време съюзник и на България, и получава задача да сформира батальони от активисти на ВМРО под немско командване, които да преследват комунистическите партизани, бродещи из съвместно администрираните от българи и немци Вардарска и Егейска Македония. Подготовката на подобни чети започва, но обратът във войната затруднява и почти прекъсва тази дейност.
След деветосептемврийския преврат в България и промяната на позицията на страната ни във войната, Иван Михайлов по лично предложение на Хитлер пристига в Скопие, където му е дадена възможност да стане първият президент на "Независимата Македонска държава". Осъзнавайки вече предрешения край на войната и краха на Третия Райх, Михайлов отказва, след което е принуден да се укрива от комунистите, заемащи властта както в България, така и в Югославия. И в двете комунистически държави той е обявен за поддръжник на "великобългарската" доктрина и хиляди българи в двете страни са репресирани и дори убити под обвинение, че са “ванчомихайловисти”. Антибългарската политика на димтровските комунисти стига дотам, че населението в Пиринска Македония е насилствено принуждавано да се самоопределя като македонско. Единствено разривът между Сталин и Тито спира политиката на национален нихилизъм, водена от БКП.
Междувременно Иван Михайлов, укриващ се в Европа, не спира да се бори срещу антибългарската политика на българската и югославска комунистическа партия. Лишен от мощта на организацията си, която е унищожена от комунистическите режими, той използва своя интелект и публицистичен талант, пишейки множество статии, брошури и книги, в които непрестанно изобличава комунистическата пропаганда и отстоява изконно българската същност на Македония и своя български произход.
Едни от най-известните му думи относно Македония гласят:
С географското име „македонец“ с мене лично са се запознавали поне 200 души турци в Мала Азия, когато там бях задържан (да не продължа пътя си към Запада – по желание на Белград и на балканските му съюзници). Всеки турчин радостно ми е казвал при запознаването ни: „бенда македоняли им“ (и аз съм македонец). Виждаме, че турците отлично виждат разликата между географското име и националното име – казва, че е македонец, но преди това е казал, че е турчин. Младите или даден процент от тях във Вардарска Македония очевидно са научени от други, че Ванчо Михайлов не е българин, и продължават да си вярват, че е само македонец (по рождение). Други пък нашенци в цялата огромна наша емиграция, особено в България, също тъй в цяла Пиринска Македония, а немалко и в другите части на нашата родина Македония отлично знаят, че Ванчо е твърд българин. Той помни отлично дядо си, който се помина през 1907 близо 80-годишен. Дядо ми отлично помнеше своя дядо, който е раждан нейде около първите две десетилетия на ХVIII век. От безброй приказки на дядо ми, отнасящи се и до спомени за неговия дядо, безпогрешно съм заключавал, че приблизително до времето на отца Паисия българското име и съзнание всред нашия род е било толкова бистро, колкото е днес моето.
Когато в 1941 се отвориха българските училища в Македония, никъде там не се появи бунт и не се поискаха други училища. Във възрастните хора, всред по-старото поколение още бе свеж споменът им за учението им в отделенията на българските училища в Македония при турския режим. Ако в 1941 се създадеше независима Македония, а населението я приемеше с радост, то би се борило, за да запази тази държавност и по-нататък. Но едно е ясно: нямаше да има възможност за измисляне и създаване на „македонска народност“ и „македонски език“. Френският социолог проф. Ги Еро правилно обясни в книгата си „Народи и езици в Европа“, че този език и тази народност са създадени да объркат понятията на хората. Препоръчвам на младите в Македония здраво да държат, че ние сме българи от хиляда години насам. Но и да не избягват от идеята за независима Македония с признатите в нея исторически народности. Свидетели за миналото на българите в Македония са гърците, аромънците, албанците, турците, евреите. Тези народности и днес си живеят с вековните национални техни имена.
"Македония без българи, огън да я изгори."
Иван Михайлов умира на 5 септември 1990 в Рим, като кратко преди това дава едно от последните си интервюта пред камерата на "Всяка неделя".
Гробът на Иван Михайлов и Менча Кърничева край Рим
Той остава не само като последния, но и един от най-талантливите, безкомпромисни и интелигентни лидери на ВМРО. Постоянно отстоявайки своя български корен и българската същност на организацията, той се превръща в стожер на българщината в Македония и в непреодолима преграда пред македонистките лъжи.
Полковник Борис Дрангов е един от най-обичаните и уважавани офицери, участвали във войните за национално обединение. Този горд македонски българин буквално посвещава целия си живот на отечеството. За полковник Дрангов с пълна сила може да се каже, че е оставил наистина незабравима следа в народната памет. Неговите героизъм, мъжество и родолюбие могат да бъдат пример за всеки българин, но освен всичко друго той е останал в съзнанието на подчинените си не като техен командир, а по-скоро като втори баща и истински приятел. Народът и до днес помни фрази като "Има Дрангов, има хляб", които съвсем не са лишени от смисъл. Веднъж Дрангов излял тенджерата във врата на готвача заради немарливостта, с която подготвял войнишката гозба.
Борис Стоянов Дрангов се ражда на 3 март (15 март нов стил) 1872 година в будния български град Скопие. Баща му е богат търговец на дървен материал (съдружник е с бащата на друг виден българин - Гоце Делчев). На петте си деца старият Стоян не завещава голямо богатство (голяма част от имуществото си дарява на Скопски черкви), а им повтаря че трудолюбието е най-ценното, което човек може да притежава.
Учението си бъдещият офицер започва в местното педагогическо училище, което завършва с отличен успех. От малък мечтата на Борис е да стане военен и за негово щастие през 1891 г. е приет във Военното училище в София. Още там показва буйната си и търсеща справедливост натура. След спор със по-висш офицер Дрангов е разжалван и освободен от училището. Пет месеца по-късно наказанието бива отменено и младият родолюбец продължава образованието си. Това ще е едва първият от поредица скандали на Дрангов с по-висшестоящи. Той разбира войнската чест и достойнство по по-различен начин от останалите офицери. За него редовият войник не е просто пешка и лишено от собствена воля пушечно месо, което е направлявано от командира си, а мислеща натура със собствено самочувствие, достойнство и ярко изразено чувство за дълг към отечеството. Желязната дисциплина според Дрангов не трябва да се превръща в тормоз над обикновения войник, а напротив - правилата трябва да важат за всички и командирът да дава пример чрез своето поведение на подчинените си. Именно така ще се държи Дрангов със своите войници през цялата си кариера и често ще рискува много, за да защити живота и достойнството им пред по-висшестоящи.
След като завършва Военното училище Борис Дрангов води различни военни части в Пловдив и Лом и се издига в офицерската йерархия. По време на службата му в Лом (започнала през януари 1893 г.) се запознава и със съпругата си - Райна Денкова Попова. Тя е дъщеря на видния бунтовник Денко Николов Попов, участвал в освободителното движение, Илинденско-Преображенското въстание и Балканската война като опълченец. Денко, виждайки дълбокия патриотизъм на Борис, дава благословията си за бъдещия брак.
Родолюбието си Дрангов има възможност да докаже на дела през 1903 г. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание той напуска военната си служба и се включва в борбата за Освобождение на Македония. Той събира чета от около 120 души и воюва успешно с аскера в планината Плвица, Кратовско.
(Дрангов като четник през 1903)
На 17 август изпраща писмо до съпругата си, в което обяснява своите мотиви:
"Мойта невеста,
Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.
Аз заминавам, мойта драга невеста!
В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая,
поставям Отечеството по-високо от семейството,
неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.
Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.
Целувам теб и децата най-горещо.
Борис"
Това писмо странно наподобява написаното от Ботев до неговата съпругата Венета Рашева. Две различни епохи с еднакво чисти и високи идеали!
След погрома на въстанието Дрангов не се отчайва, а решава да се учи на висше военно изкуство и да дочака момента, в който ще се върне в поробена Македония. От 1904 до 1907 г. следва в в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. Видните руски пълководци Драгомиров и Суворов са идоли за младия офицер. През 1907 г. се завръща в родината и е назначен за командир на различни полкове. През 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател във Военното училище в София. Школници на Дрангов са Чудомир, Крум Кюлявков, Стойчо Мушанов, Андро Лулчев, Йордан Бадев и други видни представители на българското обществто. По това време започва да се занимава и с военна публицистика.
С избухването на Балканската война Дрангов е назначен за е началник на щаба на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия. Участва в едни от най-славните сражение през войната - при Гечкинли (22 октомври 1912), Чаталджа (17 ноември 1912), Одрин (13 март 1913), Селиолу, Ескипол и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с Орден „За храброст“ IV степен. При едно тържество по случай победите от Балканската война самозабравилите се генерали приписвали успехите на себе си и на цар Фердинанд, а Дрангов станал и заявил:
"Не нам, господа офицери, не Вам, Ваше Величество, а на обикновения български войник се дължат чутовните победи."
През Междусъюзническата война воюва срещу сърбите. През 1914 г. заради критика към висшето военно командване в печата е даден под военен съд. Дрангов е оправдан на два пъти (и при преразглеждането на делото), но конфликтът оставя петно върху кариерата му и от този момент винаги бива пренебрегнат при повишенията. На 19 февруари 1915 г. получава последното си повишение приживе - произведен е в подполковник. През септември 1915 г. е назначен за началник на 5-и македонски полк.
Семейството на Дрангов непрестанно се мести от град на град според назначенията на офицера. Естествено четирите деца са страдали от това, но баща им ги възпитавал изключително строго. Държал да спят върху дъски с обикновени одеала, вместо дюшеци:
"Не може бъдещите войници на България да спят в пухени завивки."
Веднъж дванадесетгодишният му син Кирил накарал ординареца на баща си да му лъсне обувките. Когато Борис разбрал за това, изпратил ординареца с писмо до Военното училище (пътят до там бил доста кален). След като ординарецът се върнал, Дрангов накарал сина си да лъсне ботушите на войника,като казал на сина си:
"Правя това, за да разбереш, че трябва да се трудиш и че не бива да унижаваш с нищо обикновения войник."
Възпитателните методи на офицера явно са имали ефект, защото синът му Кирил не просто се превръща в родолюбив българин, но и един от известните дейци на ВМРО. Самият Борис Дрангов също е поддържал връзки с организацията, но след братоубийствените борби в движението, той се отдалечава от него. Въпреки това до края на живота си остава приятел с един от водачите на ВМРО - генерал Протегеров.
През Първата Световна война Борис Дрангов успява най-ярко да докаже своя талант на педагог,публицист,писател и войн! Той воюва на Добруджанския фронт и в родната Македония. Успява за кратко време да превърне своя полк, съставен от необучени македонски българи, в ефективна бойна единица, която печели не едно сражение. През май 1916 г. броят на мъжете, мобилизирани в армията нарастват изключително бързо, а офицерският състав търпи загуби. Това налага откриването на Скопската школа за запасни офицери, за чийто началник е назначен Дрангов. Випускниците там са предимно български учители в Македония и веднага след обучението си заминават на фронта. Кабинетът си подполковникът нарочно оставя без пердета, за да може школниците да наблюдават работата на командира си. Мебелировката е съставена от маса, стол, войнишки креват и библиотека. Школниците през целия си живот помнят примера на Дрангов и разказват с умиление за обучението си. През 1916 г. Дрангов издава в Скопската общинска печатница една легендарна книга:
“Съвети за строеви офицери” , по-известна като "Помни войната".Младите офицери научават в продължение на години от тази книга не само полезни съвети за водене на военни действия, но и уроци по родолюбие и чест. Книгата започва със следния цитат, взаимстван от Иван Вазов:
През цялата си военна служба Дрангов мотивира войниците си с личен пример. Когато се форсира река, той пръв нагазва във водата. Изминава походите пеша редом до войниците, а коня си предоставя на ранените. Обикаля окопите, насърчавайки подчинените си.
“Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.”
Тези му убеждения го довеждат и до смъртта му при завоя на р. Черна на 26 май 1917 г. Дрангов, по това време командир на 9-и пехотен пловдивски полк, отново държи да бъде близо до войниците, вместо да се укрива в окопа. След артилерийски обстрел той е тежко ранен и умира. Погребан е с почести в черквата „Свети Димитър“ в родния му град Скопие. По-късно сърбите преместват костите му в градското гробище.
Посмъртно е произведен в чин полковник от българската войска. Интересен факт е, че неговите съвипускници и школници по това време вече получават генералски звания, но поради честите си конфликти с ръководството на армията, Дрангов е пренебрегван при повишенията. Независимо от кадровите успехи на връстниците му, единствено Дрангов се превръща в легенда и остава в паметта на поколения българи.
Макар и загинал едва на 45 години, Дрангов оставя огромно професионално и най-вече нравствено наследство. Съвременната военна наука в България го определя като първия военен теоретик на тактиката. Както споменахме вече той е и отличен педагог и публицист. Освен всичко друго неговите цитати винаги ще бъдат настолни слова за българските офицери:
"Човек е роб на свойта воля, но господар на свойто дело."
“България има насъщна нужда от сърцати юнаци и честолюбиви войници, които не от смърт, а от позор се боят.”
“Работи спокойно, отчетливо, разумно и толкова по-спокойно, колкото опасността е по-близо”.
"Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан!"
"Няма умирачка по-достойна за човека, от юначната смърт на бойното поле. Няма заслуга, по-висока от тая — да сложиш живота си за благото на родната земя."
"За да победим врага, трябва не да разрушим веществената му сила, а да убием духа му."
"Нападай неприятеля всякъде, където го срещнеш; щастието се усмихва само на смелите."
"В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България."
Полковник Дрангов полага своя живот на олтара на отечеството и завещава на идните поколения чистия си и фанатичен патриотизъм, мъдростта си, войнската си чест и преклонението пред обикновения български войник.
На гроба на Борис Дрангов в Скопие редовно се провеждат възпоменания в присъствието на българския посланик в Република Македония и местни българи.За това, доколко народът е оценил големият офицер, свидетелстват многобройните места, кръстени на Дрангов. Котата, на която пада убит се преименува в „Подполковник Дрангов“. В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На него е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика. През 2007 в Пловдив (в градинката до хотел "Санкт Петербург") в негова чест бе издигнат паметник, на който е изписан една от вечните му фрази : "Две смърти няма, а без една не може!" .
Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в Ново село, близо до град Щип, в семейството на Александър Попорушев и Мария Александрова. Учи в Щип и Радовиш, а след това завършва българското педагогическо училище в Скопие, където на 16-годишна възраст се включва във ВМОРО, посветен от директора на училището Христо Матов (член на ЦК НА ВМОРО, както и на задграничното представителство на организацията).
Като млад член на ВМОРО, той се занимава с организирането на населението от тези райони и изграждането на канали за пренасяне на оръжие от свободна България към вътрешността на Македония. Негово прикритие е професията на учител в различни градове като Виница и Кочани. Тази негова дейност е прекъсната след като през 1903 г. е задържан от турските власти и осъден на 5 години затвор. За щастие той е освободен само след 13 месеца, след като му е издействана амнистия от българското правителство.
През 1904 г. при една битка между чета на ВМОРО и турски войски, след поражение на македонските четници, злощастно в ръцете на турските власти попада писмо, което разкрива революционната дейност на Тодор Александров. Предупреден навреме, той се укрива и в последствие се присъединява като секретар в четата на Михаил Развигоров(виден деец на ВМОРО, баща на Страхил Развигоров)- именно в този момент свършва легалният живот на Александров, който от тогава до края на дните си ще живее извън закона.
След 1906 г. Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Съвременниците в спомените си го описват като прагматичен и способен организатор, стоящ далеч от излишните теоретични спорове, които водят до братоубийствени борби в разцепената ВМОРО. Тодор Александров е останал в историята и с твърдостта си по отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските власти и опитите на Сърбия да подготви почвата за завладяване на Македония.
През 1907 г. след убийството на видните дейци на ВМОРО Борис Сарафов и Иван Гарванов, Христо Матев повиква Тодор Александров и го назначава за касиер на задграничното представителство, а по-късно същата година той става окръжен войвода от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Тодор Александров, поради качествата и отдадеността си, бързо се изкачва в йерархията на ВМОРО, като в началото на 1911 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев( представители на „левицата” във организацията). През 1911-12 г. по инициатива на Тодор Александров са извършени редица атентати срещу влакове и трамваи в Солун. Те послужили като едни от поводите за обявяване на Балканската война. По време на войната ВМОРО активно подкрепя Българската армия, както и нейните съюзници Сърбия, Гърция и Черна Гора в съвместната им борба срещу Османската империя. Лично Тодор Александров заедно с четата си освобождава гр. Кукуш (който след Междусъюзническата война бива окупиран от Гърция) и след това го предава на настъпващите български военни части. С влошаването на отношенията между балканските съюзници през 1913г. се засилва сръбският и гръцки терор в Македония, което кара ръководството на ВМОРО да организира изпращането на чети там. Същата година по време на Междусъюзническата война тези четници са отговорни за избухването на Охридско-Дебърското въстание (потушено след четиридневни сражения с редовна сръбска войска).
По време на Първата световна война ВМОРО изцяло се влива в състава на Българската армия, а самият Тодор Александров е мобилизиран в Щаба на армията. Той полага големи усилия за организирането на администрацията в освободените земи. Значителна заслуга има и за формирането на 11-та македонска дивизия. След края на Първата световна война през 1919 г. Тодор Александров възстановява организацията с име ВМРО заедно с ген. Александър Протогеров, Петър Чаулев и Константин Ципушев (впоследствие лежал 19 г. в сръбски затвор). В изключително сложната обстановка на вътрешни борби и отчаяние, Тодор Александров успява да възстанови структурите на организацията и се издига като неин ръководител с голям авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония. От тук нататък целта на организацията е обединението на отделните части на Македония в една автономна и независима единица като единствен начин за запазване на българщината в нея.
Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните ѝ съседи намират израз в отказ от защита на правата на българското население, останало в пределите на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци. Това се приема като предателство от ВМРО и води до политически и дори въоръжен конфликт с българските власти. Тодор Александров налага активното участие на организацията в политическия живот на България - през 1923 г. ВМРО подкрепя Деветоюнския преврат. Александров симпатизира на правителството на Демократическия сговор на Александър Цанков, смятайки, че то ще работи за решаването на македонския въпрос, но това не става.
В борбата си срещу сръбската и гръцката власт в Македония Тодор Александров използва най-различни политически и военни средства, търси различни съюзници. През 1924 г. той е предаден от някои от ръководителите на ВМРО. По това време вербувани от съветски представители са Петър Чаулев и Димитър Влахов, а по късно и ген. Протогеров (Влахов е един от главните идеолози на насаждания от комунистите преди, а и сега "македонизъм"). Протогеров и Чаулев фалшифицират подписа на Тодор Александров във Виена върху т.нар. "Майски манифест", с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите. Александров обявява, че не е подписвал този документ. В такава враждебна обстановка на 31 август 1924 г. в местността “Лопово”, над с. Сугарево в Пирин планина той е убит на път за конгреса на Серския революционен окръг. Заедно с него пътува и другият член на ЦК ген. Александър Протогеров, но по него никой не открива стрелба. Той остава жив, но върху него започва да тежи подозрението, че това не е случайно. Преките извършители на убийството на Тодор Александров - Пандо Зафиров, Щерю Влахов и Данчо Вретенаров - са убити, а няколко дни след това същото се случва и с подстрекателите Алеко Василев и Георги Атанасов. Следите на идейните убийци на Тодор Александров водят към представителите на „левицата” във ВМРО и по-точно към Чаушев и Протогеров (ликвидиран малко по-късно на 7 юли 1928 г. в центъра на София по нареждане на другия член на ЦК Иван Михайлов).
Много добро описание на Тодор Александров прави френският журналист Пол Ерио от парижкия вестник "Журнал":
"Аз очаквах да намеря един страшен кондотиер, фанатичен и екзалтиран. Но съвсем друг човек стоеше пред мен. Слаб, доста висок, бледо лице, правилен профил, завършващ с една изрядно прошарена брада, живи очи, понякога замислени, но винаги нежни. Тодор Александров, който е на 42 години, говори спокойно, сладко, почти без жестове по най-важните за неговото отечество въпроси и за себе си. Неговото спокойствие и хладнокръвие удивляват."
Вместо заключение на този биографичен очерк, прилагам един цитат на Страхил Развигоров (виден деец на ВМРО, син на Михаил Развигоров), който, според мен, добре описва величието на личността на Тодор Александров и ми направи особено голямо впечатление:
„...бил съм ръководен деец на ВМРО, избиран съм за член на нейния централен комитет, но ако се смята, че борбата ми в защита на македонските българи е престъпление, какво да кажем за делото на Тодор Александров и неговите велики предходници Даме Груев и Гоце Делчев.”
