В следващите редове ще ви разкажа за делото на един български генерал, чието име след 09.09.1944 г. е умишлено забравено - Иван Колев .
Колев е роден на 15 септември 1865 г. в Бановка, Бесарабия. Като дете с възхищение наблюдава минаващите през родните му места казашки кавалерийски части, които се готвят за войната с Турция от 1877-1878 г. Вероятно тогава у него се заражда любовта към конницата. По-късно се установява в свободна България, а през 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. От този момент се отдава на армейска кариера - учи във военната академия в Торино, участва и в Балканските войни и постига забележителен прогрес - през 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.
През Първата световна война генералът заема длъжността инспектор на конницата, а също и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Към този момент с оглед на техническия прогрес все повече европейски военни експерти смятат този род войски за отживелица. Българската кавалерия търпи и някои критики относно ефективността си през Балканските войни. Иван Колев обаче се заема с нейната модернизация, в нейния състав се въвеждат спомагателни пехотни, колоездачни и картечни части. Превръща я в модерна военна част и по-важното - чрез тактическите си умения доказва ползите от нейното приложение в реални военни действия.
Истинският си боен потенциал българската кавалерия, под командването на ген. Колев, разкрива в Добруджа - там където преди 1300 години Аспаруховата конница разгромява могъщата армия на Източната римска империя. Както споменах в предишната статия, през 1916 г. България започва военни действия срещу Румъния, за да си върне заграбените в предната война територии. Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и ... Руската империя, чиято войска през 1877-1878 г. освобождава България от османско владичество. Още с началото на сраженията кавалеристите имат важен принос - защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления. Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.
Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни, изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България се чуват гласове, че сражение между войските на тези два народа е невъзможно. Някои руски командири дори наивно очакват масово предаване на българските войници при вида на императорската армия. Нищо подобно обаче не се случва. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия - не само заради Освобождението, но и заради факта му, че семейството му намира убежище в Бесарабия, където бяга от турските погроми в България през XIX век. Когато се налага да мотивира войниците си, Иван Колев е категоричен:
"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"
Българските бойци се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница (именно от нея се възхищава младият Иван Колев), като я побеждават на няколко пъти. Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев и заявява:
„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!”
Непрестанната езда, изпълненото с напрежение пътуване от едно сражение към друго изтощават ген. Колев. На 29 юли 1917 г. героят умира във Виена по време на своето лечение. След 09.09.1944 г. комунистическата власт се опитва да унищожи спомена за големия пълководец. Причината - избрал е българския национален интерес пред симпатиите си спрямо Русия. Генералът обаче оставя завинаги името си в световната военната история и по-важното - в паметта на хиляди добруджанци..
Според Букурещкия мирен договор през 1913 г. цяла Добруджа е окупирана от Румъния. Това е и една от причините България да се включи в Първата световна война. Загубата на македонските земи е болезнена, но заграбването на земята, върху която кан Аспарух е основал държавата ни, е унизителна за тогавашното общество. Страданието на добруджанските българи е не по-малко от това на тези в Македония - те също са подложени на репресии, насилствена асимилация и изселвания.
През 1916 г. Румъния влиза в Първата световна война и започва да воюва срещу Австро-Унгария и Германия. В този труден момент за северната ни съседка България я напада от юг - точно както преди 3 години Румъния забива нож в гърба ни докато българската армия воюва срещу гърци и сърби. Още през 1913 г. за Румъния е ясно, че рано или късно България ще предяви справедливи претенции спрямо Добруджа и очаква война с нея - ето защо румънската армия полага невероятни усилия за да укрепи позициите си в Добруджа - център на тяхната отбрана е Тутракан. Крепостта е изградена от френски инженери и е оборудвана с най-модерното за времето оръжие (в укреплението са разположени и български артилерийски батареи, заграбени през 1913 г. ). Румънският гарнизон наброява 39 000 бойци.
Щурмът под командването на ген. Пантелей Киселов започва на 5 септември. Българската артилерия засипва със снаряди крепостта (много от участващите при Тутракан артилерийски части през 1913 г. са сразили Одринските укрепления). След това българската пехота, изпълнена с гняв, се втурва към крепостта и помита първата защитна линия. Румънците не могат да повярват, че, въпреки хвърлените през предишните 3 години усилия и средства, българската армия успява да нахлуе в укрепената позиция. На следващия ден - 6 септември - румънците организират контраатака, която българите не просто спират, а и успяват да обърнат румънците в бяг. Някой от тях панически се хвърлят в Дунав и се удавят. Други се опитват да преплават реката с лодки, но милост за тях няма - българската артилерия премества огъня си върху реката... Вероятно за успеха и проявения героизъм при щурма роля играе и фактът, че в него участва 4-та пехотна Преславска дивизия, в чийто състав влизат много българи, изселени от заграбената Добруджа. На практика те се бият за земята си, а сърцата им са изпълнени с желание за мъст срещу хората, заграбили домовете им.
Така като следствие от Тутраканската битка българската армия пленява 28 000 румънци, цялата им артилерия и боеприпаси (включително заграбените от румънците български оръдия) и унищожава най-силното укрепление в района. В следващите месеци българската армия освобождава цяла Добруджа, а заедно със съюзниците си завладява и останалата част на Румъния. На 6 декември 1916 г. Трета българска армия влиза в Букурещ. Така България, унищожавайки румънската армия и държава, си отмъщава за вероломното нападение от 1913 г. За съжаление през 1918 - 1919 г. страната ни е сполетяна от нова трагедия - губим Първата световна война и героичните усилия на мъжете, щурмували Тутракан, се оказват напразни....
На днешния ден- 28 март- през 1877 в Копривщица се ражда големият български поет Димчо Дебелянов. Рожденото име на твореца е всъщност Динчо - кръстен е на дядо си- Динчо Дебеляна. Семейно предание разказва, че Дебеляновия род произхожда от болярите на последния български цар Иван Шишман. Самият Дебелянов загатва за този факт пред Тихомир Геров:
"Ние водим началото си от династията на Шишмановци. За съжаление обаче не мога да го докажа."
Дебелянов живее щастливо като най-малко дете в типичното патриархално и възрожденско семейство до смъртта на баща си през 1896. Тази трагедия оставя неизличима следа в душата на деветгодишното дете. От този ден нататък материалното и духовно страдание ще го преследват през целия му живот. След смъртта на бащата семейството е принудено да напусне родната Копривщица и се заселва в Пловдив, където като телеграфист работи братът на Димчо Дебелянов. Скоро обаче и баткото на Дебелянов умира и семейството изпада в още по-тежко положение. Майката работи като шивачка за мизерна надница и се стига дотам, че съучениците на Димчо трябва да събират пари, за да може той да продължи образованието си. В Пловдив Дебелянов завършва прогимназия и началните класове на гимназията. Постоянно изпитващ душевно страдание, той търси утеха в поезията, като изпълва цяла тетрадка със стихове, които после изгаря. Сестра му Мария казва за тези произведения: "тъжни песни, въздишки на едно страдащо сърце".
През 1904 семейството се измества в София, където Дебелянов завършва Първа мъжка гимназия. В столицата Дебелянов започва да издава свои творби в периодичния печат, като се възхищава от Славейков и по-късно от Яворов. Младият Дебелянов остава недооценен от своите съвременници, като единствено приятелската му компания се радва на поезията му. Сред другарите му са имена като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Георги Райчев и Константин Константинов. За точна година на дебюта му може да се приеме 1906, когато публикува първите си стихотворение в сп. "Съвременност". В следващите години работи като метеоролог, стенограф в Народното събрание и сътрудничи на списания като "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса". Пробва да завърши Софийския университет - първоначално с право, а после с литература, но финансовото му положение не му позволява. В този период макар и да е част от бохемска компания Дебелянов е душевно неудовлетворен и вътрешно страдащ. През 1910 заедно с Д. Подвързачов издават "Българска антология", в която е представена поезията от Вазов до съвременността. По време на Балканската война Дебелянов е обикновен редник
1913 е изключително тежка за поета. Освен покрусата от националната катастрофа той трябва да изживее и смъртта на своята майка. След войната той завършва школата за запасни офицери с чин подпоручик. Следва нов период на мизерия и страдание. Превежда от френски за незначителни суми само и само за да преживява. Споделя с приятели си Николай Лилиев:
"Защото не е ли обидно да те наричат "щастливец", когато всеки елемент от душата ти трепери от жал по отминали щастия и от страх пред дъждовни и пустинни бъднини."
"Николай, Николай, защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси - за другите най-лесно разрешими, аз нас - страшни като смърт? Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния."
Пред Людмил Стоянов казва:
"Има нещо необяснимо, което ме потиска като воденичен камък: как би ми олекнало, ако можех да го отхвърля"
В друга изповед споделя:
"Колко тежко е да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно."
В този драматичен за Дебеляновата душа момент го заварва ужасът на Първата световна война. За да е драматизмът пълен, българският народ решава да заложи наистина абсолютно всичко в тази война в последен отчаян опит да осъществи националния си идеал. По това време Дебелянов работи като чиновник в Сметната палата и макар запасен офицер е освободен от военна служба. Въпреки своята ранима душа, въпреки страданието, което го е сполетявало цял живот, поетът се проявява като патриот. За него е недопустимо да седи в топлата стая зад чиновническата маса докато на фронта хиляди млади българи щедро проливат кръвта си в името на отечеството. Той решава да последва Ботев и Яворов в пътя на борбата, водеща към безсмъртие.
Дебелянов подава оставка и на 29 януари 1916 пристига на Македонския фронт. На фронта едва ли Дебелянов е бил значително по-щастлив, но поне е изпълнявал своя дълг до последно. Според един разказ смъртта му е индиректно причинена от българска ръка. Адютантът на полковия командир зачеркнал името му от листа с предвидените за отпуска и го заменил с това на свой близък. Имайки предвид ужаса на "Голямата война" едва ли можем да виним адютанта за тази човешка слабост. По това време Дебелянов е и съвсем непознат като поет.
На 2 октомври 1916 Дебелянов намира смъртта си. В битка за малкото село Горно Караджово (днешна Гърция) ротата на поета се изправя срещу ирландски бойци. Като ротен командир Дебелянов повежда атаката, защото преди това не успява да мотивира подчинените си да се хвърлят срещу ирландските позиции, защитавани с ожесточена стрелба. Едва направил няколко крачки, поетът е пронизан от куршум в корема - както се знае, болката от попадение в тази област е ужасяваща поради голямата загуба на кръв - дори в последния му час страданието не го оставило. Едва успял да размени няколко думи с медика:
- Нали няма да умра.
- Не бойте се, г-н поручик, леко е
- Ох, не е леко
Миг по-късно издъхва едва на 29 години, превръщайки се в поредния преждевременно отишъл си и недооценен български поет. Неслучайно Блага Димитрова нарича България "страната на убитите поети"... Дебелянов е погребан в черковния двор в Демир Хисар. През 1920 стихотворенията му са посмъртно издадени. Едва години след смъртта му Дебелянов е оценен като явление в нашата литература и като представител на символизма. Произведенията му са сякаш от едно друго по-чисто и по-свято измерение и карат всяка душа да трепне след прочитането им.
През 1931 по инициатива на Невена Буюклиева, Д. Подвързачов, Г. Райчев (членуващи в литературния кръг "Живо слово") и брата на поета - Илия костите му са изместени в родната Копривщица.
Въпреки страданието през целия живот, въпреки ужаса от войната, Дебелянов никога не се озлобява, а напротив запазва хуманното в себе си, което сякаш най-ярко личи от следното стихотворение:
Полковник Борис Дрангов е един от най-обичаните и уважавани офицери, участвали във войните за национално обединение. Този горд македонски българин буквално посвещава целия си живот на отечеството. За полковник Дрангов с пълна сила може да се каже, че е оставил наистина незабравима следа в народната памет. Неговите героизъм, мъжество и родолюбие могат да бъдат пример за всеки българин, но освен всичко друго той е останал в съзнанието на подчинените си не като техен командир, а по-скоро като втори баща и истински приятел. Народът и до днес помни фрази като "Има Дрангов, има хляб", които съвсем не са лишени от смисъл. Веднъж Дрангов излял тенджерата във врата на готвача заради немарливостта, с която подготвял войнишката гозба.
Борис Стоянов Дрангов се ражда на 3 март (15 март нов стил) 1872 година в будния български град Скопие. Баща му е богат търговец на дървен материал (съдружник е с бащата на друг виден българин - Гоце Делчев). На петте си деца старият Стоян не завещава голямо богатство (голяма част от имуществото си дарява на Скопски черкви), а им повтаря че трудолюбието е най-ценното, което човек може да притежава.
Учението си бъдещият офицер започва в местното педагогическо училище, което завършва с отличен успех. От малък мечтата на Борис е да стане военен и за негово щастие през 1891 г. е приет във Военното училище в София. Още там показва буйната си и търсеща справедливост натура. След спор със по-висш офицер Дрангов е разжалван и освободен от училището. Пет месеца по-късно наказанието бива отменено и младият родолюбец продължава образованието си. Това ще е едва първият от поредица скандали на Дрангов с по-висшестоящи. Той разбира войнската чест и достойнство по по-различен начин от останалите офицери. За него редовият войник не е просто пешка и лишено от собствена воля пушечно месо, което е направлявано от командира си, а мислеща натура със собствено самочувствие, достойнство и ярко изразено чувство за дълг към отечеството. Желязната дисциплина според Дрангов не трябва да се превръща в тормоз над обикновения войник, а напротив - правилата трябва да важат за всички и командирът да дава пример чрез своето поведение на подчинените си. Именно така ще се държи Дрангов със своите войници през цялата си кариера и често ще рискува много, за да защити живота и достойнството им пред по-висшестоящи.
След като завършва Военното училище Борис Дрангов води различни военни части в Пловдив и Лом и се издига в офицерската йерархия. По време на службата му в Лом (започнала през януари 1893 г.) се запознава и със съпругата си - Райна Денкова Попова. Тя е дъщеря на видния бунтовник Денко Николов Попов, участвал в освободителното движение, Илинденско-Преображенското въстание и Балканската война като опълченец. Денко, виждайки дълбокия патриотизъм на Борис, дава благословията си за бъдещия брак.
Родолюбието си Дрангов има възможност да докаже на дела през 1903 г. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание той напуска военната си служба и се включва в борбата за Освобождение на Македония. Той събира чета от около 120 души и воюва успешно с аскера в планината Плвица, Кратовско.
(Дрангов като четник през 1903)
На 17 август изпраща писмо до съпругата си, в което обяснява своите мотиви:
"Мойта невеста,
Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.
Аз заминавам, мойта драга невеста!
В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая,
поставям Отечеството по-високо от семейството,
неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.
Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.
Целувам теб и децата най-горещо.
Борис"
Това писмо странно наподобява написаното от Ботев до неговата съпругата Венета Рашева. Две различни епохи с еднакво чисти и високи идеали!
След погрома на въстанието Дрангов не се отчайва, а решава да се учи на висше военно изкуство и да дочака момента, в който ще се върне в поробена Македония. От 1904 до 1907 г. следва в в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. Видните руски пълководци Драгомиров и Суворов са идоли за младия офицер. През 1907 г. се завръща в родината и е назначен за командир на различни полкове. През 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател във Военното училище в София. Школници на Дрангов са Чудомир, Крум Кюлявков, Стойчо Мушанов, Андро Лулчев, Йордан Бадев и други видни представители на българското обществто. По това време започва да се занимава и с военна публицистика.
С избухването на Балканската война Дрангов е назначен за е началник на щаба на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия. Участва в едни от най-славните сражение през войната - при Гечкинли (22 октомври 1912), Чаталджа (17 ноември 1912), Одрин (13 март 1913), Селиолу, Ескипол и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с Орден „За храброст“ IV степен. При едно тържество по случай победите от Балканската война самозабравилите се генерали приписвали успехите на себе си и на цар Фердинанд, а Дрангов станал и заявил:
"Не нам, господа офицери, не Вам, Ваше Величество, а на обикновения български войник се дължат чутовните победи."
През Междусъюзническата война воюва срещу сърбите. През 1914 г. заради критика към висшето военно командване в печата е даден под военен съд. Дрангов е оправдан на два пъти (и при преразглеждането на делото), но конфликтът оставя петно върху кариерата му и от този момент винаги бива пренебрегнат при повишенията. На 19 февруари 1915 г. получава последното си повишение приживе - произведен е в подполковник. През септември 1915 г. е назначен за началник на 5-и македонски полк.
Семейството на Дрангов непрестанно се мести от град на град според назначенията на офицера. Естествено четирите деца са страдали от това, но баща им ги възпитавал изключително строго. Държал да спят върху дъски с обикновени одеала, вместо дюшеци:
"Не може бъдещите войници на България да спят в пухени завивки."
Веднъж дванадесетгодишният му син Кирил накарал ординареца на баща си да му лъсне обувките. Когато Борис разбрал за това, изпратил ординареца с писмо до Военното училище (пътят до там бил доста кален). След като ординарецът се върнал, Дрангов накарал сина си да лъсне ботушите на войника,като казал на сина си:
"Правя това, за да разбереш, че трябва да се трудиш и че не бива да унижаваш с нищо обикновения войник."
Възпитателните методи на офицера явно са имали ефект, защото синът му Кирил не просто се превръща в родолюбив българин, но и един от известните дейци на ВМРО. Самият Борис Дрангов също е поддържал връзки с организацията, но след братоубийствените борби в движението, той се отдалечава от него. Въпреки това до края на живота си остава приятел с един от водачите на ВМРО - генерал Протегеров.
През Първата Световна война Борис Дрангов успява най-ярко да докаже своя талант на педагог,публицист,писател и войн! Той воюва на Добруджанския фронт и в родната Македония. Успява за кратко време да превърне своя полк, съставен от необучени македонски българи, в ефективна бойна единица, която печели не едно сражение. През май 1916 г. броят на мъжете, мобилизирани в армията нарастват изключително бързо, а офицерският състав търпи загуби. Това налага откриването на Скопската школа за запасни офицери, за чийто началник е назначен Дрангов. Випускниците там са предимно български учители в Македония и веднага след обучението си заминават на фронта. Кабинетът си подполковникът нарочно оставя без пердета, за да може школниците да наблюдават работата на командира си. Мебелировката е съставена от маса, стол, войнишки креват и библиотека. Школниците през целия си живот помнят примера на Дрангов и разказват с умиление за обучението си. През 1916 г. Дрангов издава в Скопската общинска печатница една легендарна книга:
“Съвети за строеви офицери” , по-известна като "Помни войната".Младите офицери научават в продължение на години от тази книга не само полезни съвети за водене на военни действия, но и уроци по родолюбие и чест. Книгата започва със следния цитат, взаимстван от Иван Вазов:
През цялата си военна служба Дрангов мотивира войниците си с личен пример. Когато се форсира река, той пръв нагазва във водата. Изминава походите пеша редом до войниците, а коня си предоставя на ранените. Обикаля окопите, насърчавайки подчинените си.
“Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.”
Тези му убеждения го довеждат и до смъртта му при завоя на р. Черна на 26 май 1917 г. Дрангов, по това време командир на 9-и пехотен пловдивски полк, отново държи да бъде близо до войниците, вместо да се укрива в окопа. След артилерийски обстрел той е тежко ранен и умира. Погребан е с почести в черквата „Свети Димитър“ в родния му град Скопие. По-късно сърбите преместват костите му в градското гробище.
Посмъртно е произведен в чин полковник от българската войска. Интересен факт е, че неговите съвипускници и школници по това време вече получават генералски звания, но поради честите си конфликти с ръководството на армията, Дрангов е пренебрегван при повишенията. Независимо от кадровите успехи на връстниците му, единствено Дрангов се превръща в легенда и остава в паметта на поколения българи.
Макар и загинал едва на 45 години, Дрангов оставя огромно професионално и най-вече нравствено наследство. Съвременната военна наука в България го определя като първия военен теоретик на тактиката. Както споменахме вече той е и отличен педагог и публицист. Освен всичко друго неговите цитати винаги ще бъдат настолни слова за българските офицери:
"Човек е роб на свойта воля, но господар на свойто дело."
“България има насъщна нужда от сърцати юнаци и честолюбиви войници, които не от смърт, а от позор се боят.”
“Работи спокойно, отчетливо, разумно и толкова по-спокойно, колкото опасността е по-близо”.
"Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан!"
"Няма умирачка по-достойна за човека, от юначната смърт на бойното поле. Няма заслуга, по-висока от тая — да сложиш живота си за благото на родната земя."
"За да победим врага, трябва не да разрушим веществената му сила, а да убием духа му."
"Нападай неприятеля всякъде, където го срещнеш; щастието се усмихва само на смелите."
"В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България."
Полковник Дрангов полага своя живот на олтара на отечеството и завещава на идните поколения чистия си и фанатичен патриотизъм, мъдростта си, войнската си чест и преклонението пред обикновения български войник.
На гроба на Борис Дрангов в Скопие редовно се провеждат възпоменания в присъствието на българския посланик в Република Македония и местни българи.За това, доколко народът е оценил големият офицер, свидетелстват многобройните места, кръстени на Дрангов. Котата, на която пада убит се преименува в „Подполковник Дрангов“. В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На него е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика. През 2007 в Пловдив (в градинката до хотел "Санкт Петербург") в негова чест бе издигнат паметник, на който е изписан една от вечните му фрази : "Две смърти няма, а без една не може!" .
