На 22 октомври, без да е обявена война, гръцката армия започва артилерийска подготовка, извършва въздушно наблюдение и нахлува на територията на тогавашния Петрички окръг. Нашите военни части не оказват упорита съпротива поради ограничените си ресурси, а и заради заповедите на правителството, надяващо се на дипломатическо решение на конфликта. Но Атина отказва каквато и да е комуникация със София. Дори на изпратените в Петрички окръг български подкрепления е разпоредено да не се съпротивляват упорито - правителството вече е уведомило Обществото на народите за гръцката агресия и международната организация е разпоредила незабавно спиране на огъня. При това положение срещу гръцката армия, която при настъплението си извършва палежи, грабежи, убийства и изнасилвания, се изправят доброволци и четите на ВМРО . Именно дейците на революционната организация с помощта на населението спират гръцката инвазия и спасяват Петрич от погром.
При тази си акция гърците за пореден път се показват като слаби войници - те практически не срещат организирана съпротива, а воюват срещу нередовни партизански части (четите на ВМРО) и сформираната от населението доброволна милиция. Въпреки това според Иван Михайлов загубите на гърците възлизат на 120 човека. Гръцките войници обаче компенсират липсата на бойни умения с жестокостта си - за това свидетелства дописка на американския журналист Маркъм относно конфликта:
“Днес посетих селата Петрово, Лехово и Пиперица, при което видях неопровержими доказателства за гръцката вандалщина и разбойничество. В с. Лехово, което е на самата граница, видях трупа на 16-годишно момче, което е зверски заклано с брадва.”
Интересен е краят на гръцката инвазия - след международна намеса гърците напускат българската територия на 29 октомври. Същият ден ОН организира международна комисия, начело с британския посланик в Мадрид Хорас Ръмболд. Изготвеният доклад определя гръцкото нахлуване като необосновано и заставя Кралство Гърция да изплати на Царство България обезщетение в размер на 30 милиона лева за нанесените щети. На фона на непосилните репарации, които България според Ньойския договор дължи на Гърция, сумата е нищожна, но международният доклад и санкциите спрямо Гърция имат морален ефект. За пръв път международна организация отсъжда в полза на България, за пръв път след Сръбско-българската война не България, а друга балканска страна е заклеймена като агресор в конфликта между тях. Страната ни постига сериозен дипломатически успех в условия на вътрешна криза и външна изолация.
От тези 30 милиона лева, които Гърция изплаща на България, 1 200 000 лева са заделени и дадени на защитниците на Петрич. Героите обаче се отказват от възнаграждението си и извършват нещо немислимо в днешното, доминирано от материалисти, време - те даряват цялата сума, дадена им от правителството, за изграждането на сграда на Петричката непълна смесена гимназия, която до този момент се помещава в частен дом. Когато средствата от възнаграждението свършват, петричани стигат още по-далеч в своя безкористен патриотизъм - те се самооблагат, за да довършват строежа. Тютюнопроизводители отделят от печалбата си, служители от заплатата си... И така през есента на 1929 г. новата сграда на гимназията отваря врати и се превръща в паметник не само на героичната съпротива срещу гръцката агресия, но и на все още живия възрожденски патриотизъм у тогавашните българи. Безсмислената война завършва с градеж, доказващ, че най-силното българско укрепление през вековете е българският дух, възпитаван в манастири, читалища и училища...
На снимката горе : четата на Георги Въндев, участвала в отбраната на Петрич
През 1925 г. смазаната от Първата световна война България е изпаднала в дълбока политическа криза. В страната продължават ожесточените борби между нелегалната лява опозиция и правителството на Александър Цанков. Най-ярък израз на това противопоставяне са неуспешните опити за убийство на цар Борис III - в прохода Арабаконак анархисти едва не застрелват царя, а дни по-късно военното крило на БКП взривява черквата "Св. Неделя", но вместо монарха загиват 134 души. Отговорът на правителството е също жесток - започват гонения срещу всички лица, свързани с левицата - като резултат мнозина интелектуалци, нямащи нищо общо с атентатите са ликвидирани - сред тях са Гео Милев, Христо Ясенов и др.
Страната ни изпитва сериозни затруднения и в своята външна политика - след ПСВ съседите ни традиционно са враждебно настроени към България. През 1925 Кралството на сърби,хървати и словенци (след 1929 г. Югославия) е още по-агресивно спрямо България и дори разполага войски по границата - правителство на Цанков е изместило това на Стамболийски, което е било в твърде близки отношения с Белград. Тъй като правителството на Цанков взема властта не и без помощта на ВМРО, победителите от ПСВ го смятат за реваншистко и трудно сътрудничат с него.
В съседна Гърция положението също не е добро. Страната наскоро е претърпяла загуба във войната с Турция и правителството търси начин да отклони общественото недоволство от вътрешните проблеми. Явно водени от примера на Франция (която през 1923 нахлува в Германия), гърците решават да провокират обезоръжената след ПСВ България и да демонстрират сила за нейна сметка. Непрестанният тормоз над многобройното българското население в Егейска Македония и Тракия се засилва, като често гръцката армия извършва кланета над невинни българи - за тези си действия Гърция е санкционирана от Обществото на народите (предшественик на ООН).
Гръцките граничари се държат арогантно и предизвикателно спрямо българските си колеги, често нарушават териториалния суверенитет на България и отправят заплахи, че при българска съпротива гръцката армия за часове ще стигне Дупница. На 19 октомври 1925 г. на граничния пост при прохода Демир капия избухва поредният скандал. Гръцки граничар навлиза в българска територия и обвинява българите, че копаят окоп - всъщност това е било кладенец, както по-късно комисията на ОН установява. Скандалът завършва с престрелка - гъркът е убит.
Гръцкото правителство само чака удобен повод и след убийството на гръцкия граничар нарежда на армията си да нахлуе в изпадналата в политическа криза и беззащитна на пръв поглед България. Гърците очакват лесна победа - българската войска е обезоръжена след 1919 г. и е просто сянка на на някогашното страшилище, поставило не един път гърците на колене във войните за национално обединение...
Следващите редове са посветени на последния водач на ВМРО (в истинската ѝ същност на революционна организация) - Иван Михайлов.
Иван Михайлов е роден на 26 август 1896 в Ново Село, Щипско. Учи в Солунската българска гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". След края на Междусъюзническата война през 1913 г. и окончателното окупиране на Македония от сръбските и гръцки шовинисти, той се завръща във Вардарска Македония и е принуден да завърши образованието си в сръбската гимназия в Скопие. Завършвайки с отличие през 1915 г., сръбското правителство му предлага безплатно обучение в западноевропейски университет по избор. Явно разбирайки кроежите на сърбошовинистите за неговата културна асимилация и за привличането му към великосръбската доктрина, Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска.
След края на Първата Световна война се установява в София и се записва в Софийския университет, където учи право. Включва се активно в македонското революционно движение и е избран за секретар на водача му Тодор Александров. Междувременно Михайлов става и съучредител на студентското македонско дружество "Вардар". След убийството на Тодор Алекснадров на 31 август 1924 г., Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО и за кратко време успява да се превърне в безспорен лидер на движението.
Опитът на Александров да възстанови дейността на ВМРО след ПСВ е трагично прекъснат от смъртта му, но ентусиазираният и млад Иван Михайлов затвърждава основите на движението и успява да го реформира, съобразявайки се с новата политическа действителност след Голямата война. Първата задача на новия лидер е отстраняването на виновниците за братоубийствената война в организацията. Предателите са хладнокръвно убити от членове на ВМРО, като може би най-известен остава атентатът срещу Тодор Паница, извършен от Менча Кърничева, която по-късно се омъжва за Иван Михайлов. Започва се и открита война срещу проводниците на болшевизма в България. Чисто стратегически организацията се променя. Масовите четническите операции, изискващи голям финансов и човешки ресурс, са почти изоставени, а борбата срещу сръбския и гръцки шовинизъм вече се води от малки и мобилни отряди, които извършват различни диверсии и атентати срещу представители на сръбската и гръцка администрации. Засилената дейност на организацията обезпокоява най-вече сръбското правителство, което мобилизира невероятни ресурси за справяне с ВМРО - във Вардарска Македония са съсредоточени над 35 хиляди сръбски бойци - редовна войска, цивилна и униформена полиция. Границата с България е осеяна с вълчи ями, телени мрежи и високи кули, целящи да предотвратят всяко проникване на дейци на ВМРО на югославска територия. В безсилието си сръбското правителство извършва множество репресии срещу мирно население като убива и невинните баща и брат на Михайлов, живеещи в пределите на Югославия. В отговор на държавния терор, ВМРО издава смъртна присъда на сръбския крал, която е изпълнена през 1934 г. от Владо Черноземски в Марсилия.
Дейността на ВМРО в България е не по-малко активна. Обществена тайна е, че до 19 май 1934 г., а дори и по-късно Пиринска Македония е силно автономна от Българската държава и почти изцяло контролирана от четите на ВМРО, които организират и местното население в доброволчески милиции, следящи за реда в района и помагащи на своите братя в операциите срещу сръбския агресор. В резултата на тази дейност на ВМРО, престъпността и корупцията в района са сведени до минимум. Оказва се жизненоважна помощ на следвоенни бежанци. Освен всичко друго, организацията сътрудничи за развитието в България на множество културни, просветни и дори финансови инициативи на македонските българи. Биват учредени две македонски банкови институции - Македонска народна банка и Македонска кооперативна банка. През 1923 г. е създаден и Македонският научен институт, изучаващ основно географската област Македония и българското ѝ население и борещ се за международното признаване на македонската освободителна кауза.
Иван Михайлов лично се ангажира с още една важна дейност, останала дълго тайна за враждебното сръбско правителство - организирането на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българи (ТКПОМБ) с огнища по цялата Вардарска Македония.
След отмяната на Видовденската конституция на Кралството на сърби, хървати и словенци през 1929 г. окончателно става ясно, че правата на малцинствата в изкуствената държава ще продължават да бъдат системно потъпквани. Това довежда до съюз между ВМРО и хърватски националистически организации.
След преврата от 19 май 1934 г., Михайлов е принуден окончателно да напусне България заради просръбските убеждения на превратаджийте. Михайлов пребивава последователно в Турция, Полша и Унгария. През същата 1934 г. сътрудничеството между ВМРО и хърватските националисти достига своя връх чрез атентата срещу сръбския тираничен крал Александър Караджорджевич, извършен от българина Владо Черноземски на 9 октомври в Марсилия.
Иван Михайлов не прекъсва своята дейност, но тя е силно затруднена, а той непрестанно преследван докато не се установява окончателно в Независимата Хърватска държава през 1941 г. Като убеден антикомунист, Иван Михайлов се свързва с водача на СС Хайнрих Химлер, по това време съюзник и на България, и получава задача да сформира батальони от активисти на ВМРО под немско командване, които да преследват комунистическите партизани, бродещи из съвместно администрираните от българи и немци Вардарска и Егейска Македония. Подготовката на подобни чети започва, но обратът във войната затруднява и почти прекъсва тази дейност.
След деветосептемврийския преврат в България и промяната на позицията на страната ни във войната, Иван Михайлов по лично предложение на Хитлер пристига в Скопие, където му е дадена възможност да стане първият президент на "Независимата Македонска държава". Осъзнавайки вече предрешения край на войната и краха на Третия Райх, Михайлов отказва, след което е принуден да се укрива от комунистите, заемащи властта както в България, така и в Югославия. И в двете комунистически държави той е обявен за поддръжник на "великобългарската" доктрина и хиляди българи в двете страни са репресирани и дори убити под обвинение, че са “ванчомихайловисти”. Антибългарската политика на димтровските комунисти стига дотам, че населението в Пиринска Македония е насилствено принуждавано да се самоопределя като македонско. Единствено разривът между Сталин и Тито спира политиката на национален нихилизъм, водена от БКП.
Междувременно Иван Михайлов, укриващ се в Европа, не спира да се бори срещу антибългарската политика на българската и югославска комунистическа партия. Лишен от мощта на организацията си, която е унищожена от комунистическите режими, той използва своя интелект и публицистичен талант, пишейки множество статии, брошури и книги, в които непрестанно изобличава комунистическата пропаганда и отстоява изконно българската същност на Македония и своя български произход.
Едни от най-известните му думи относно Македония гласят:
С географското име „македонец“ с мене лично са се запознавали поне 200 души турци в Мала Азия, когато там бях задържан (да не продължа пътя си към Запада – по желание на Белград и на балканските му съюзници). Всеки турчин радостно ми е казвал при запознаването ни: „бенда македоняли им“ (и аз съм македонец). Виждаме, че турците отлично виждат разликата между географското име и националното име – казва, че е македонец, но преди това е казал, че е турчин. Младите или даден процент от тях във Вардарска Македония очевидно са научени от други, че Ванчо Михайлов не е българин, и продължават да си вярват, че е само македонец (по рождение). Други пък нашенци в цялата огромна наша емиграция, особено в България, също тъй в цяла Пиринска Македония, а немалко и в другите части на нашата родина Македония отлично знаят, че Ванчо е твърд българин. Той помни отлично дядо си, който се помина през 1907 близо 80-годишен. Дядо ми отлично помнеше своя дядо, който е раждан нейде около първите две десетилетия на ХVIII век. От безброй приказки на дядо ми, отнасящи се и до спомени за неговия дядо, безпогрешно съм заключавал, че приблизително до времето на отца Паисия българското име и съзнание всред нашия род е било толкова бистро, колкото е днес моето.
Когато в 1941 се отвориха българските училища в Македония, никъде там не се появи бунт и не се поискаха други училища. Във възрастните хора, всред по-старото поколение още бе свеж споменът им за учението им в отделенията на българските училища в Македония при турския режим. Ако в 1941 се създадеше независима Македония, а населението я приемеше с радост, то би се борило, за да запази тази държавност и по-нататък. Но едно е ясно: нямаше да има възможност за измисляне и създаване на „македонска народност“ и „македонски език“. Френският социолог проф. Ги Еро правилно обясни в книгата си „Народи и езици в Европа“, че този език и тази народност са създадени да объркат понятията на хората. Препоръчвам на младите в Македония здраво да държат, че ние сме българи от хиляда години насам. Но и да не избягват от идеята за независима Македония с признатите в нея исторически народности. Свидетели за миналото на българите в Македония са гърците, аромънците, албанците, турците, евреите. Тези народности и днес си живеят с вековните национални техни имена.
"Македония без българи, огън да я изгори."
Иван Михайлов умира на 5 септември 1990 в Рим, като кратко преди това дава едно от последните си интервюта пред камерата на "Всяка неделя".
Гробът на Иван Михайлов и Менча Кърничева край Рим
Той остава не само като последния, но и един от най-талантливите, безкомпромисни и интелигентни лидери на ВМРО. Постоянно отстоявайки своя български корен и българската същност на организацията, той се превръща в стожер на българщината в Македония и в непреодолима преграда пред македонистките лъжи.
Полковник Борис Дрангов е един от най-обичаните и уважавани офицери, участвали във войните за национално обединение. Този горд македонски българин буквално посвещава целия си живот на отечеството. За полковник Дрангов с пълна сила може да се каже, че е оставил наистина незабравима следа в народната памет. Неговите героизъм, мъжество и родолюбие могат да бъдат пример за всеки българин, но освен всичко друго той е останал в съзнанието на подчинените си не като техен командир, а по-скоро като втори баща и истински приятел. Народът и до днес помни фрази като "Има Дрангов, има хляб", които съвсем не са лишени от смисъл. Веднъж Дрангов излял тенджерата във врата на готвача заради немарливостта, с която подготвял войнишката гозба.
Борис Стоянов Дрангов се ражда на 3 март (15 март нов стил) 1872 година в будния български град Скопие. Баща му е богат търговец на дървен материал (съдружник е с бащата на друг виден българин - Гоце Делчев). На петте си деца старият Стоян не завещава голямо богатство (голяма част от имуществото си дарява на Скопски черкви), а им повтаря че трудолюбието е най-ценното, което човек може да притежава.
Учението си бъдещият офицер започва в местното педагогическо училище, което завършва с отличен успех. От малък мечтата на Борис е да стане военен и за негово щастие през 1891 г. е приет във Военното училище в София. Още там показва буйната си и търсеща справедливост натура. След спор със по-висш офицер Дрангов е разжалван и освободен от училището. Пет месеца по-късно наказанието бива отменено и младият родолюбец продължава образованието си. Това ще е едва първият от поредица скандали на Дрангов с по-висшестоящи. Той разбира войнската чест и достойнство по по-различен начин от останалите офицери. За него редовият войник не е просто пешка и лишено от собствена воля пушечно месо, което е направлявано от командира си, а мислеща натура със собствено самочувствие, достойнство и ярко изразено чувство за дълг към отечеството. Желязната дисциплина според Дрангов не трябва да се превръща в тормоз над обикновения войник, а напротив - правилата трябва да важат за всички и командирът да дава пример чрез своето поведение на подчинените си. Именно така ще се държи Дрангов със своите войници през цялата си кариера и често ще рискува много, за да защити живота и достойнството им пред по-висшестоящи.
След като завършва Военното училище Борис Дрангов води различни военни части в Пловдив и Лом и се издига в офицерската йерархия. По време на службата му в Лом (започнала през януари 1893 г.) се запознава и със съпругата си - Райна Денкова Попова. Тя е дъщеря на видния бунтовник Денко Николов Попов, участвал в освободителното движение, Илинденско-Преображенското въстание и Балканската война като опълченец. Денко, виждайки дълбокия патриотизъм на Борис, дава благословията си за бъдещия брак.
Родолюбието си Дрангов има възможност да докаже на дела през 1903 г. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание той напуска военната си служба и се включва в борбата за Освобождение на Македония. Той събира чета от около 120 души и воюва успешно с аскера в планината Плвица, Кратовско.
(Дрангов като четник през 1903)
На 17 август изпраща писмо до съпругата си, в което обяснява своите мотиви:
"Мойта невеста,
Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.
Аз заминавам, мойта драга невеста!
В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая,
поставям Отечеството по-високо от семейството,
неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.
Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.
Целувам теб и децата най-горещо.
Борис"
Това писмо странно наподобява написаното от Ботев до неговата съпругата Венета Рашева. Две различни епохи с еднакво чисти и високи идеали!
След погрома на въстанието Дрангов не се отчайва, а решава да се учи на висше военно изкуство и да дочака момента, в който ще се върне в поробена Македония. От 1904 до 1907 г. следва в в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. Видните руски пълководци Драгомиров и Суворов са идоли за младия офицер. През 1907 г. се завръща в родината и е назначен за командир на различни полкове. През 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател във Военното училище в София. Школници на Дрангов са Чудомир, Крум Кюлявков, Стойчо Мушанов, Андро Лулчев, Йордан Бадев и други видни представители на българското обществто. По това време започва да се занимава и с военна публицистика.
С избухването на Балканската война Дрангов е назначен за е началник на щаба на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия. Участва в едни от най-славните сражение през войната - при Гечкинли (22 октомври 1912), Чаталджа (17 ноември 1912), Одрин (13 март 1913), Селиолу, Ескипол и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с Орден „За храброст“ IV степен. При едно тържество по случай победите от Балканската война самозабравилите се генерали приписвали успехите на себе си и на цар Фердинанд, а Дрангов станал и заявил:
"Не нам, господа офицери, не Вам, Ваше Величество, а на обикновения български войник се дължат чутовните победи."
През Междусъюзническата война воюва срещу сърбите. През 1914 г. заради критика към висшето военно командване в печата е даден под военен съд. Дрангов е оправдан на два пъти (и при преразглеждането на делото), но конфликтът оставя петно върху кариерата му и от този момент винаги бива пренебрегнат при повишенията. На 19 февруари 1915 г. получава последното си повишение приживе - произведен е в подполковник. През септември 1915 г. е назначен за началник на 5-и македонски полк.
Семейството на Дрангов непрестанно се мести от град на град според назначенията на офицера. Естествено четирите деца са страдали от това, но баща им ги възпитавал изключително строго. Държал да спят върху дъски с обикновени одеала, вместо дюшеци:
"Не може бъдещите войници на България да спят в пухени завивки."
Веднъж дванадесетгодишният му син Кирил накарал ординареца на баща си да му лъсне обувките. Когато Борис разбрал за това, изпратил ординареца с писмо до Военното училище (пътят до там бил доста кален). След като ординарецът се върнал, Дрангов накарал сина си да лъсне ботушите на войника,като казал на сина си:
"Правя това, за да разбереш, че трябва да се трудиш и че не бива да унижаваш с нищо обикновения войник."
Възпитателните методи на офицера явно са имали ефект, защото синът му Кирил не просто се превръща в родолюбив българин, но и един от известните дейци на ВМРО. Самият Борис Дрангов също е поддържал връзки с организацията, но след братоубийствените борби в движението, той се отдалечава от него. Въпреки това до края на живота си остава приятел с един от водачите на ВМРО - генерал Протегеров.
През Първата Световна война Борис Дрангов успява най-ярко да докаже своя талант на педагог,публицист,писател и войн! Той воюва на Добруджанския фронт и в родната Македония. Успява за кратко време да превърне своя полк, съставен от необучени македонски българи, в ефективна бойна единица, която печели не едно сражение. През май 1916 г. броят на мъжете, мобилизирани в армията нарастват изключително бързо, а офицерският състав търпи загуби. Това налага откриването на Скопската школа за запасни офицери, за чийто началник е назначен Дрангов. Випускниците там са предимно български учители в Македония и веднага след обучението си заминават на фронта. Кабинетът си подполковникът нарочно оставя без пердета, за да може школниците да наблюдават работата на командира си. Мебелировката е съставена от маса, стол, войнишки креват и библиотека. Школниците през целия си живот помнят примера на Дрангов и разказват с умиление за обучението си. През 1916 г. Дрангов издава в Скопската общинска печатница една легендарна книга:
“Съвети за строеви офицери” , по-известна като "Помни войната".Младите офицери научават в продължение на години от тази книга не само полезни съвети за водене на военни действия, но и уроци по родолюбие и чест. Книгата започва със следния цитат, взаимстван от Иван Вазов:
През цялата си военна служба Дрангов мотивира войниците си с личен пример. Когато се форсира река, той пръв нагазва във водата. Изминава походите пеша редом до войниците, а коня си предоставя на ранените. Обикаля окопите, насърчавайки подчинените си.
“Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.”
Тези му убеждения го довеждат и до смъртта му при завоя на р. Черна на 26 май 1917 г. Дрангов, по това време командир на 9-и пехотен пловдивски полк, отново държи да бъде близо до войниците, вместо да се укрива в окопа. След артилерийски обстрел той е тежко ранен и умира. Погребан е с почести в черквата „Свети Димитър“ в родния му град Скопие. По-късно сърбите преместват костите му в градското гробище.
Посмъртно е произведен в чин полковник от българската войска. Интересен факт е, че неговите съвипускници и школници по това време вече получават генералски звания, но поради честите си конфликти с ръководството на армията, Дрангов е пренебрегван при повишенията. Независимо от кадровите успехи на връстниците му, единствено Дрангов се превръща в легенда и остава в паметта на поколения българи.
Макар и загинал едва на 45 години, Дрангов оставя огромно професионално и най-вече нравствено наследство. Съвременната военна наука в България го определя като първия военен теоретик на тактиката. Както споменахме вече той е и отличен педагог и публицист. Освен всичко друго неговите цитати винаги ще бъдат настолни слова за българските офицери:
"Човек е роб на свойта воля, но господар на свойто дело."
“България има насъщна нужда от сърцати юнаци и честолюбиви войници, които не от смърт, а от позор се боят.”
“Работи спокойно, отчетливо, разумно и толкова по-спокойно, колкото опасността е по-близо”.
"Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан!"
"Няма умирачка по-достойна за човека, от юначната смърт на бойното поле. Няма заслуга, по-висока от тая — да сложиш живота си за благото на родната земя."
"За да победим врага, трябва не да разрушим веществената му сила, а да убием духа му."
"Нападай неприятеля всякъде, където го срещнеш; щастието се усмихва само на смелите."
"В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България."
Полковник Дрангов полага своя живот на олтара на отечеството и завещава на идните поколения чистия си и фанатичен патриотизъм, мъдростта си, войнската си чест и преклонението пред обикновения български войник.
На гроба на Борис Дрангов в Скопие редовно се провеждат възпоменания в присъствието на българския посланик в Република Македония и местни българи.За това, доколко народът е оценил големият офицер, свидетелстват многобройните места, кръстени на Дрангов. Котата, на която пада убит се преименува в „Подполковник Дрангов“. В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На него е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика. През 2007 в Пловдив (в градинката до хотел "Санкт Петербург") в негова чест бе издигнат паметник, на който е изписан една от вечните му фрази : "Две смърти няма, а без една не може!" .
Величко Димитров Керин, известен още с имената Владо Димитров Черноземски,Владо Георгиев Черноземски и псевдонима Владо Шофьора.Роден на 19 октомври 1897 година в село Каменница, днешен Велинград. Син на Димитър Керин и Риса Балтаджиева.
Получава основното си образование в родното си село. Майка му почива,когато той е бил на 14 години и малкият Величко се превръща в един от издръжниците на неговото семейство. Той служи в инжeнерните части през Първата Световна война.Уволнява се през 1919 и през следващата година се жени.След войната се прехранва с часовникарство и става шофьор на камион, оттогава е познат също като Владо Шофьора.
Членуването на Черноземски във ВМРО започва през 1922 година, като първоначално се включва в четата на Иван Янев.Като четник действа в Щипченско,Кочанско,Радовишко и др. Участва в десетки сражения срещу редовна сръбска войска и жандармерия.По време на пребиваването му в четата се отличава с хладнокръвие,увереност,смелост и изключителни бойни умения,които бързо допринасят за изграждането на авторитета на българския герой.
През 1924 година е призован от Тодор Александров в София да изпълнява специални задачи лично дадени му от ЦК.Веднага през същата година му е възложено убийството на един от проводниците на социалистическите идеи във ВМРО Димо Хаджидимов.Черноземски е заловен, но мистериозно изчезва от ареста. След неколкократни отлагания на делото на 17 септември 1928 съдът го обявява за беглец и го осъжда на смърт чрез обесване. Непоколебимият и крайно отдаден на идеала за национално обединение и независимост македонски революционер доказва за пореден път своята готовност на саможертва,като през 1927 година изявява желание пред ЦК на ВМРО да се самовзриви в заседателната зала на Обществото на народите в Женева, с цел да се привлече вниманието на целия свят върху нерешения македонски въпрос и да се изобличи асимилационната политика и терора срещу македонските българи,упражнявани от Сърбия и Гърция.
През 1928 ВМРО и хърватските борци за свобода от Усташи обединяват усилията си срещу белградската тирания.
През 1930 Черноземски убива друг функционер на ВМРО - Наум Томалевски по поръчка на Иван Михайлов,с когото се сближава много.След съответния атентат македонският деец е осъден на доживотен и строг затвор като излежава 1 година в затвора.През 1932 е амнистиран с закона от 5 януари 1932 и е освободен 1 седмица по-късно.
Черноземски в униформа на Усташите
Същата година Величко Керин е изпратен от Иван Михайлов в Унгария при лидера на хърватското освободително движение д-р Анте Павелич като инструктор на млади революционери.
Усташите планирали от много време най-голямата си акция,която била убийството на краля на Югославия Александър I. Владо Черноземски бил предназначен да води бойната група.Виждайки колебливостта и психическата неподготвеност на хърватските дейци, той решил да поеме инициативата в собствени ръце и решава да направи саможертвата.
Датата била 9 октомври 1934,часът бил 16:20,мястото било Марсилия,Франция.Югославският крал Алескандър бил в кола на задната седалка до френския министър на външните работи Луи Барту.Гюрукът бил свален за да могат всички да видят краля. Черноземски изчаква подходящия момент и се хвърля върху колата като застрелва краля и министъра.Югославският владетел губи съзнание още в колата,пренасят го в префектура където умира няколко минути по-късно. Барту също умира часове по-късно след неуспешно направената му операция. Атентаторът умира в 20:00 часа същия ден в болница от нанесените върху него рани със сабя от стражата.Ето какво пишат известни европейски и американски писатели и журналисти по повод атентата:Луис Адамик-„Ню Йорк пост“ Америка.
"За да се отговори напълно за причините, които предизвикаха убийството на крал Александър, трябва да се напише цяла книга. Аз посетих всеки кът от кралството на Александър и в продължение на десет месеца бях под влиянието на две вълнения. Едното беше радостта ми пред неизразимо прекрасните области на Словения, Хърватско, Сърбия, Далмация, Босна, Херцеговина, Черна гора и Македония, всички от тях населени от забележително гостоприемни и щедри хора.
Другото вълнение беше онова на мъка пред ужасната политическа агония и страшните икономически и социални условия, които са съдбата на този прекрасен народ.
Срещнах жени и мъже, които са били мъчени в кралските затвори в Белград, Загреб Нови Сад, Скопие, Любляна и Сараево. Срещнах хървати, чиито мишници бяха обгорени от нажежени въглища в кралските стаи за мъчение. В маларичните села на Македония аз наброих много политически изгнаници, които умираха бавно, осъдени от кралските съдилища...
Нямаше свобода на печата и събранията. Книгите се конфискуваха. Писатели и журналисти, които дръзваха да пишат истината относно режима в Белград биваха затваряни в затворите на маларичните села на Македония.
Сега, деветнадесет месеца, след като се видях с крал Александър, той е убит от куршум. И когато пиша това, аз не знам кой е убиецът; обаче аз вярвам, че при всяка възможност той счита себе си за патриот и неговият акт е акт на патриотизъм. В него беше агонията на неговите сънародници от Югославия, която той не можеше да понася повече и която го накара да убие крал Александър, като обвинява него, и твърде право – за повечето от злините, които нанесе не само в Хърватско, но и в другите части на държавата. Енергията на пръста му, който дръпна спусъка на револвера, когато той стреляше, беше позволена от тази агония."
Людвиг Нодо-“Пти Марсейе" Франця:
"Колкото до Македония - пише Нодо, която допреди Балканската война от 1912 г. беше още под турско иго, именно там авторът на тия редове изкара първата си военна служ6а през 1901 и 1902 г. По него време почти изключително българите организираха въстанието срещу турците в Македония, докато сръбските искания бяха насочени към Австрия.
Трябва да заявя, че до 1912 г. аз бях свикнал напълно искрено да смятам, че Македония е българска земя. Но вследствие редица събития, които са много сложни, за да бъдат споменати тук, Букурещкият договор, потвърден и отчетен в последствие и от Версайския такъв, даде Македония на сърбите. Македонците, които се смятаха за българи, бяха изумени от това, че бяха ненадейно преименувани на сърби. От тая дълбока промяна последва цяла серия македонски въстания, насочени против сърбите."
Черноземски постига своя идеал,умира така, както е пожелал в стихотворението си "Копнеж на революционера".Поклон пред твоята саможертва,ти наистина успя да сразиш мощта на тиранина.
Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в Ново село, близо до град Щип, в семейството на Александър Попорушев и Мария Александрова. Учи в Щип и Радовиш, а след това завършва българското педагогическо училище в Скопие, където на 16-годишна възраст се включва във ВМОРО, посветен от директора на училището Христо Матов (член на ЦК НА ВМОРО, както и на задграничното представителство на организацията).
Като млад член на ВМОРО, той се занимава с организирането на населението от тези райони и изграждането на канали за пренасяне на оръжие от свободна България към вътрешността на Македония. Негово прикритие е професията на учител в различни градове като Виница и Кочани. Тази негова дейност е прекъсната след като през 1903 г. е задържан от турските власти и осъден на 5 години затвор. За щастие той е освободен само след 13 месеца, след като му е издействана амнистия от българското правителство.
През 1904 г. при една битка между чета на ВМОРО и турски войски, след поражение на македонските четници, злощастно в ръцете на турските власти попада писмо, което разкрива революционната дейност на Тодор Александров. Предупреден навреме, той се укрива и в последствие се присъединява като секретар в четата на Михаил Развигоров(виден деец на ВМОРО, баща на Страхил Развигоров)- именно в този момент свършва легалният живот на Александров, който от тогава до края на дните си ще живее извън закона.
След 1906 г. Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Съвременниците в спомените си го описват като прагматичен и способен организатор, стоящ далеч от излишните теоретични спорове, които водят до братоубийствени борби в разцепената ВМОРО. Тодор Александров е останал в историята и с твърдостта си по отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските власти и опитите на Сърбия да подготви почвата за завладяване на Македония.
През 1907 г. след убийството на видните дейци на ВМОРО Борис Сарафов и Иван Гарванов, Христо Матев повиква Тодор Александров и го назначава за касиер на задграничното представителство, а по-късно същата година той става окръжен войвода от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Тодор Александров, поради качествата и отдадеността си, бързо се изкачва в йерархията на ВМОРО, като в началото на 1911 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев( представители на „левицата” във организацията). През 1911-12 г. по инициатива на Тодор Александров са извършени редица атентати срещу влакове и трамваи в Солун. Те послужили като едни от поводите за обявяване на Балканската война. По време на войната ВМОРО активно подкрепя Българската армия, както и нейните съюзници Сърбия, Гърция и Черна Гора в съвместната им борба срещу Османската империя. Лично Тодор Александров заедно с четата си освобождава гр. Кукуш (който след Междусъюзническата война бива окупиран от Гърция) и след това го предава на настъпващите български военни части. С влошаването на отношенията между балканските съюзници през 1913г. се засилва сръбският и гръцки терор в Македония, което кара ръководството на ВМОРО да организира изпращането на чети там. Същата година по време на Междусъюзническата война тези четници са отговорни за избухването на Охридско-Дебърското въстание (потушено след четиридневни сражения с редовна сръбска войска).
По време на Първата световна война ВМОРО изцяло се влива в състава на Българската армия, а самият Тодор Александров е мобилизиран в Щаба на армията. Той полага големи усилия за организирането на администрацията в освободените земи. Значителна заслуга има и за формирането на 11-та македонска дивизия. След края на Първата световна война през 1919 г. Тодор Александров възстановява организацията с име ВМРО заедно с ген. Александър Протогеров, Петър Чаулев и Константин Ципушев (впоследствие лежал 19 г. в сръбски затвор). В изключително сложната обстановка на вътрешни борби и отчаяние, Тодор Александров успява да възстанови структурите на организацията и се издига като неин ръководител с голям авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония. От тук нататък целта на организацията е обединението на отделните части на Македония в една автономна и независима единица като единствен начин за запазване на българщината в нея.
Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните ѝ съседи намират израз в отказ от защита на правата на българското население, останало в пределите на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци. Това се приема като предателство от ВМРО и води до политически и дори въоръжен конфликт с българските власти. Тодор Александров налага активното участие на организацията в политическия живот на България - през 1923 г. ВМРО подкрепя Деветоюнския преврат. Александров симпатизира на правителството на Демократическия сговор на Александър Цанков, смятайки, че то ще работи за решаването на македонския въпрос, но това не става.
В борбата си срещу сръбската и гръцката власт в Македония Тодор Александров използва най-различни политически и военни средства, търси различни съюзници. През 1924 г. той е предаден от някои от ръководителите на ВМРО. По това време вербувани от съветски представители са Петър Чаулев и Димитър Влахов, а по късно и ген. Протогеров (Влахов е един от главните идеолози на насаждания от комунистите преди, а и сега "македонизъм"). Протогеров и Чаулев фалшифицират подписа на Тодор Александров във Виена върху т.нар. "Майски манифест", с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите. Александров обявява, че не е подписвал този документ. В такава враждебна обстановка на 31 август 1924 г. в местността “Лопово”, над с. Сугарево в Пирин планина той е убит на път за конгреса на Серския революционен окръг. Заедно с него пътува и другият член на ЦК ген. Александър Протогеров, но по него никой не открива стрелба. Той остава жив, но върху него започва да тежи подозрението, че това не е случайно. Преките извършители на убийството на Тодор Александров - Пандо Зафиров, Щерю Влахов и Данчо Вретенаров - са убити, а няколко дни след това същото се случва и с подстрекателите Алеко Василев и Георги Атанасов. Следите на идейните убийци на Тодор Александров водят към представителите на „левицата” във ВМРО и по-точно към Чаушев и Протогеров (ликвидиран малко по-късно на 7 юли 1928 г. в центъра на София по нареждане на другия член на ЦК Иван Михайлов).
Много добро описание на Тодор Александров прави френският журналист Пол Ерио от парижкия вестник "Журнал":
"Аз очаквах да намеря един страшен кондотиер, фанатичен и екзалтиран. Но съвсем друг човек стоеше пред мен. Слаб, доста висок, бледо лице, правилен профил, завършващ с една изрядно прошарена брада, живи очи, понякога замислени, но винаги нежни. Тодор Александров, който е на 42 години, говори спокойно, сладко, почти без жестове по най-важните за неговото отечество въпроси и за себе си. Неговото спокойствие и хладнокръвие удивляват."
Вместо заключение на този биографичен очерк, прилагам един цитат на Страхил Развигоров (виден деец на ВМРО, син на Михаил Развигоров), който, според мен, добре описва величието на личността на Тодор Александров и ми направи особено голямо впечатление:
„...бил съм ръководен деец на ВМРО, избиран съм за член на нейния централен комитет, но ако се смята, че борбата ми в защита на македонските българи е престъпление, какво да кажем за делото на Тодор Александров и неговите велики предходници Даме Груев и Гоце Делчев.”
