Ангел Кънчев

Ангел Кънчев е една от най-ярките личности в революционната ни история и пример за подражание на патриоти като Захарий Стоянов.

Кънчев е роден в будния възрожденски град Трявна през 1850 г. Както пише за него З. Стоянов, той е "сиромашки син". Първоначално учи в родния си град, като негов учител е Петко Славейков. През 1860 г. семейството му се премества в Русе, където Кънчев продължава образованието си. Младият българин проявява особено усърдие, което кара местни граждани да му уредят обучение в Болградската гимназия. Благодарение на качествата си, завършва гимназията за кратко време, а междувременно у него все по-силно се проявява националното чувство и убеждението, че трябва да се включи в борбата за свобода на отечеството си. Следвайки тези си стремления, той се записва в Белградската артилерийска школа, като изхожда от идеята, че за бъдещата българска революция ще са необходими хора с военно образование. Ангел Кънчев разкрива своите качества и усърдие и в Белград и за кратко време се дипломира като артилерийски офицер.

В Белград младият патриот не се занимава единствено с образованието си, а също така се свързва с други революционно настроени родолюбци, сред които личат имената на Любен Каравелов, Васил Левски и Панайот Волов. Под влияние на тази среда се включва във Втората българска легия, а след нейното разпускане се оттегля в Румъния. Отвъд Дунав той демонстрира рано настъпилата у него политическа зрялост - едва 18-годишен отправя възвание към българския народ,  в което го призовава на борба срещу поробителя.

Разбирайки че емиграцията в Румъния не е готова да организира въстание, Кънчев се връща в Русе, където вижда, че и на българска земя подготовката за борба е крайно недостатъчна. За да не губи време, той отново се захваща с учение - издейства си от османското правителство да бъде изпратен в чешкото земеделско училище в Табор.

След като се завръща от Чехия, по покана на Каравелов, Кънчев се среща с Левски в Букурещ и се превръща в негов деен помощник. През 1871 г. той получава от Левски задачата да организира и разшири комитетската мрежа в Северна България.

На 5 март 1872 г. Ангел Кънчев бърза да премине на румънския бряг, тъй като трябва да съдейства за подготовката на общо събрание на революционната организация. Опитва се да се качи на парахода без паспорт, но най-вероятно е предаден и дейността му е разкрита на турските власти, заради което те го спират за щателна проверка. При опита си за бягство той опитва да окаже съпротива, но неуспешно (според З.Стоянов предателят, у когото Кънчев е преспал, е извадил от револвера на бунтовника повечето куршуми). Осъзнавайки обречеността си и факта, че след изтезания може да издаде ценна за комитетската мрежа информация, Ангел Кънчев извиква "Да живей България!". След това насочва револвера към черепа си, като се надява този път оръжието да произведе изстрел - това се и случва. Самоубийството прави голямо впечатление на цялото русенско гражданство, което в голямата си част не разбира мотивите на героя. Турското правителство обаче е особено загрижено, осъзнавайки, че смъртта на Кънчев е доказателство за назряващото бунтовно движение сред българите и най-вече за тяхната жертвоготовност.

На следващия ден се извършва тържественото погребение на героя, на което присъстват повечето русенски младежи - факт, който още повече озадачава турската власт. Ангел Кънчев е една от първите жертви на борбата, подета от Васил Левски, и е пример за пламенния и самоотвержен  патриотизъм на тогавашните революционери. Неговата смърт, за съжаление, поставя началото на серия от проблеми за революционната организация, които след по-малко от година ще доведат до нейното разпадане.

Прочети цялата статия

Честит ден на Съединението на Източна Румелия с Княжество България

Честит празник на всички българи и в частност на пловдивчани, честващи и празника на своя град! Това е един от дните в най-новата ни история, който гордо можем да посочим като триумф, постигнат самостоятелно от народа ни.

Събитията около Съединението са добре известни и все пак накратко ще припомня хронологията на този акт на свободната воля на българина.

След Освобождението и по-точно след Берлинския конгрес и разделянето на България, Източна Румелия се превръща в убежище за множество крайно революционно настроени патриоти, които са неудобни на режима в София. Един от тях е Захарий Стоянов.  Той събира около себе си стари поборници като Иван Андонов, Петър Зографски и други. Стоянов основава БТРЦРК (Български таен централен революционен комитет) и става негов председател. Впоследствие към организацията се присъединяват Коста Паница и Димитър Ризов. Първоначално нейна основна цел е освобождението на Македония, но след като голяма пратка с оръжие за македонски чети е заловена от правителството, БТЦРК насочва вниманието си към свалянето на режима в Източна Румелия и провъзгласяването на Съединението между Северна и Южна България. За тази цел БТЦРК полага много усилия да привлече румелийската милиция и жандармерия на страната на народното дело и в крайна сметка убеждава българските командири да действат заедно с четите. Към делото е привлечен видният офицер от милицията, която по това време е равностойна като боеспособност на армията в Княжеството, майор Данаил Николаев. Началникът на жандармерията капитан Райчо Николов загърбва някогашния конфликт с Николаев и също прегръща съединистката идея. Други видни военни, които застават зад идеала, са Сава Муткуров и Димитър Филов. Сподвижникът на Ботев д-р Странски, който по това време е един от лидерите на румелийската либерална партия, също става част от комитета. Важна роля в Съединението ще има и странната личност на някогашния опълченец Продан Тишков, по-известен като Чардафон Велики (наречен Велики от Захарий Стоянов). Продан Тишков е бил част от румелийската милиця, като е отговарял за резервистите в Голямо Конаре (дн. град Съединение).  Неговият прякор Чарда означава стадо говеда. За да се подиграе на поляка фон Дригалски, които е на служба при турското правителство и изпълнява длъжността главнокомандващ на милицията, Тишков добавя аристократическата частица фон към прякора.

Започнатата главно от Захарий Стоянов публицистична пропаганда на Съединението, достига своя връх чрез организираните от БТЦРК чествания от гибелта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли 1885 г.. Множеството хора, придошло от цяла Източна Румелия и от Княжеството, е превъзбудено и запалено по съединистките идеи.

На 29 август Сава Муткуров и Димитър Ризов пътуват до Шумен, където княз Александър I наблюдава военни маневри. Двамата му излагат плана на БТЦРК за обявяване на Съединението и го молят за подкрепа. Батенберг, които дотогава е неособено долюбван от народа и има множество политически противници, обещава своята подкрепа, но не уведомява министър-председателя Петко Каравелов, които е скептик по отношение на Съединението. Явно в този момент Батенберг решава, че ще служи не на интересите на Великите сили, които са го изпратили в България, а на народа, който е поверил съдбата си в неговите ръце.

Самият план, разработен от БТЦРК гласи, че Съединението трябва да бъде обявено на 15 септември 1885. Чети от различни части на Източна Румелия следва да се отправят към Пловдив, където подкрепени от военните, посветени в заговора, да свалят правителството.

На 2 септември обаче бунтовното Панагюрище, където споменът от Априлската епопея бил още жив, дава преждевременно начало на делото. Част от местните четници вземат знамето, камбаните забиват, чуват се песни и изстрели във въздуха, но полицията арестува размирниците. Впоследствие под натиска на народа е принудена да ги освободи. Започването на бунта кара БТЦРК да ускори начинанието из цяла Източна Румелия, за да не угасне то в спорадични надигания. Въстаническата дейност из областта е забелязана от правителството, но често изпратените части на милицията или жандармерията се присъединяват към бунтовниците или не предприемат никакви действия срещу тях. На 4 септември бунтовниците, водени от Чардафон, обявяват Съединението и превземат Голямо Конаре. Междувременно правителството в Пловдив преценява ситуацията и се консултира с руското консулство. Българските министри се надяват да получат подкрепа от империята и сами да обявят Съединението, но получават категоричен отказ.

По това време четата на Чардафон се придвижва към Пловдив, а през нощта на 5 срещу 6 септември частите на майор Данаил Николаев обграждат конака, искайки да арестуват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Полицмейстерът отказва да отвори портите и нарежда на своите подчинени да се приготвят за стрелба. Николаев пък заплашва, че ще докара оръдие, за да смаже съпротивата, след което обаче се представя на войниците, защитаващи конака, с думите:

Момци, слушайте! Аз съм българският майор Николаев! Да живее негово Височество Князът на България Александър I, да живее Съединението, ура!

Войниците от двете страни дружно разпорили въздуха с "Ура" и полицмейстерът бил принуден да отвори конака. По-късно пристигат Захарий Стоянов и Иван Андонов, които заедно с адютанта на майор Николаев-поручик Тошев, влизат в сградата, за да съобщят на Кръстевич, че Съединението на България е обявено. Без възражения Кръстевич ги последвал и впоследствие е ненужно унижен. Той е качен във файтон и разкарван из Пловдив, под "охраната" на годеницата на Чардафон, която била препасана със сабя.

Малко по-късно в Пловдив се разиграва трагедия. Уважаваният от целия град капитан Райчо Николов тръгва да издирва началника на пощенската станция Коста Тодоров, който отказва да предаде ключовете от ведомството. Тодоров е пиян и си мисли, че капитанът идва да го арестува, взима служебния си пистолет и прострелва Райчо Николов в главата. След това убиецът се скрива в кафене, където е линчуван от разярената тълпа.

Повечето източници твърдят, че капитанът е единствената жертва на Съединението, но, според Никола Нанчев, в начинанието загинали още петима души: Иван Данчев, Димитър Йовчев-Яврука, Петко Запрянов, Г.В. Сербезов и Алекси Радушев. Те, като част от чирпанската чета, се насочвали към Пловдив на 5 септември, но поручикът Жейнов, в желанието си да се докаже като верен на властта, заповядал на подчинените си да стрелят  по четниците.

Скоро след свалянето на Кръстевич е формирано временно правителство, начело с д-р Странски, което телеграфирало до княз Александър I. Той под влияние на емоцията и на превъзбудения председател на народното събрание - Стамболов - пренебрегва скептицизма на Каравелов. С риск за короната си подкрепя Съединението. Пристигайки в Пловдив той е посрещнат тържествено. Князът телеграфира на руския император, надявайки се, че ще получи неговата подкрепа за святото дело. Вместо това императорът отзовава всички руски офицери и съветници от България и Източна Румелия...

Народът ни е оставен съвсем сам, подкрепян единствено от младия си княз, да се бори за своята свобода. Въпреки това, през ноември в избухналата Сръбско-българска война, българите с кръвта си  и с безпримерната саможертва, извършена от младежа до стареца, завинаги сакрализират девиза "СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА" ! 

Прочети цялата статия

Захарий Стоянов

Захарий Стоянов, чието истинско име е Джендо Стоянов Джедев е една от най-обсъжданите и противоречиви личности в древната ни и богата история. Този възрожденец, живял на прага на две епохи, участвал в не един бунт, е потопен от съдбата не само в революционната буря на българския XIX век, но и в мръсните и странни политически интриги и боричкания в края на същия този съдбоносен за отечеството период. Житейският път на Захарий Стоянов е един непрестанен духовен прогрес, извел го от овчарлъка до позицията на председател на Народното събрание на Княжество България.


През 1850 в село Медвен (Сливенско) в дома на овчаря Стоян Далакчиев се ражда Джендо Стоянов Джедев, по-късно променил името си на Захарий Стоянов. Едва ли някой в селото в този момент дори си е помислял, че един ден малкият Джендо ще се издигне до управленските върхове на СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ, за която се е борил с всички сили. Бъдещият революционер учи в началното училище в родния Медвен при даскал Буньо. Навършвайки 16 години, както повечето свои връстници в селото, Джендо пътува до Добруджанските овчарски къшли, за да пасе овце. Там той е обкръжен от хора с крайно ограничени понятия за света и единствената литература, до която има достъп са някои църковни издания. Първият тласък за родолюбие младият Захарий получава от хайдутина Кондю, който по-късно загива в Херцеговското въстание. Младежът скоро осъзнава, че интелектуалното и нравственото му развитие сред овчарите е абсолютно невъзможно и моли баща си за позволение и помощ, за да продължи образованието си, но среща категоричен отказ и избягва от родния дом за да търси препитание и образование във Варна. Не успява в нито едно от начинанията си в черноморския град и затова заминава за Русе, където поради напредналата си възраст не е приет в нито едно училище. Край Дунав е принуден да работи като абаджийски чирак. Абаджиите са не по-малко ограничени от доскорошните му другари - овчарите и Захарий Стоянов търси нови възможности за просвета. Той ги намира в русенското читалище "Зора", където чете разнообразна литература и се самообразова. Започва сам да се учи дори на чужди езици. Читалище „Зора“ се явява и един вид щаб квартира на революционния елит в Русе. Младите революционери, водени от Никола Обретенов, първоначално приемат Захарий Стоянов с недоверие, но по-късно забелязват родолюбието му и го въвеждат в тайните на комитета. По това време Захарий Стоянов става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев през 1872 и това пробужда у него още по-голямо желание за борба. Въпреки неговата предпазливост, той е следен от русенската полиция, поради което се мести в Сеймен (днешен Симеоновград), където постъпва като служител в местната ЖП станция. По-късно участва в подготовката на Старозагорското въстание. По това време той се сближава със Стефан Стамболов. Въстанието, избухнало през 1875, завършва неуспешно, поради слабата подготовка и неузряването на народа за бунт.Стефан Стамболов успява да избяга в Румъния, но Захарий Стоянов е принуден да търси спасение в близкия град Харманли, където живее из складовите стаички на станцията и по празните вагони. Там той намира убежище благодарение на приятеля си К. Теодоров, които е началник на станцията. Абсолютно изолиран от външния свят и своите другари, той не знае за подготовката на ново въстание и ненадейно узнава за него чрез писмо от Волов. С помощта на Волов напуска станцията незабелязано и започва агитационно дейност в IV революционен окръг из рупченската гора в села като Бойково, Дедево, Карагач, Сотир, Яворово и други. В някои села среща разбиране, в други малодушието надделява, но в крайна сметка повечето макар и трудно приемат идеята. Със своята дейност той придобива авторитет сред останалите апостоли и спечелва доверието на основния водач на въстанието Георги Бенковски. Поради това той е един от присъстващите на събранието в Оборище, на което се вземат съдбоносни решения за бъдещето въстание.

Подробности около самото Априлско въстание няма да споменавам (то заслужава отделна статия, която с наближаването на годишнината от въстанието нашият екип ще се постарае да подготви), а само с няколко думи ще спомена дейното участие на Захарий Стоянов. Като приближен на водача на въстанието - Георги Бенковски, Захарий Стоянов е до него от обявяването на бунта до трагичния край на войводата в Тетевенския Балкан. Заедно с войводата и останалата част от Хвърковата чета Захарий Стоянов преживява зловещ поход из Стара планина, оттегляйки се от опустошаваната от поробителя Тракия. Той по чудо се спасява от устроената засада, в която е убит Бенковски, но по-късно е заловен от турското правителство.След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвори, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в Медвен. Поради липса на доказателства за участието му в бунта (някои историци, смятат че смяната на родното му име също е изиграло важна роля)той е въдворен в родното си село под контрола на властта. По време въстанието е част от легендарната Хвърковата чета и постоянно си води бележки, които по-късно ще се превърнат в основата на знаменитите му "Записки по българските въстания".

Скоро след въдворяването му в Медвен той успява нелегално да стигне Търново (1877) и в хаоса на избухналата Освободителна война се свързва със стария си съратник Стефан Стамболов и двамата дейно подпомагат руските войски. След Освобождението Захарий Стоянов заема някои административни длъжности в Търново и Русе. Според някои източници по време на престоя му в Русе през 80-те години на XIX век той става част от местната Масонска ложа. През 1882 обаче е принуден да напусне пределите на Княжеството поради острата си критика към княз Александър Батенберг и въведения от него "режим на пълномощията". Заселва се в столицата на Източна Румелия - Пловдив и започва активна публицистична и революционна дейност. Създава и е председател на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), който всъщност осъществява Съединението на двете български държави. През този период Захарий Стоянов е ярък пропагандатор на съединистката идея и яростен критик на антибългарската политика на Великите сили и най-вече на официална Русия. В града на седемте тепета той издава първият си самостоятелен вестник - "Борба" и сътрудничи на вестниците „Народний глас", „Независимост", „Кукуригу", „Южна България". Единственият брой на вестника му "Самозащита" е конфискуван през 1885 заради ярката му русофобска позиция. Освен всичко друго Захарий Стоянов е първият българин и съвременник на революционната епоха, който започва да популяризира възрожденските герои, които сякаш бързо са забравени и чиито идеали са заменени с алчност и сребролюбие. В Пловдив издава „Васил Левски" (1883), „Четите в България на Филипа Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата" (1885), „Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов" (1885), „Любен Каравелов и неговите клеветници" (1885). В Пловдив той създава и първият том на произведението, което ще промени българската литература завинаги - "Записки по българските въстания".

В нея Захарий Стоянов описва въстанията от 70-те години на XIX век, разказвайки соята и тази на другарите си съдба. Произведението обаче в никакъв случай не е автобиографично. На моменти присъствието на авторовата личност в разказа дори не се усеща. Произведението е приемано или със силно одобрение или с яростна критика, точно както е приеман и авторът. Причини за критиката има много. "Записките" излизат на бял свят едва няколко години след Освобождението и множеството от дейците във въстанията са живи и се виждат из страниците на творбата. А Захарий Стоянов не пести думи, за да разобличи малодушието и предателството, не прощава дори на личности от ранга на Стоян Заимов. Не един или двама са тези, които бързат да заклеймят "Записките", да ги опровергаят и да очернят автора им. Пенчо Славейков си позволява дори да обвинява автора им в простащина, удобно забравяйки, че именно от това произведение заема идеята за една от най-известните си творби - "Кървава песен". Литературна дейност на Захарий Стоянов се оказва инспиратор дори за Иван Вазов, които не крие, че знаменитата "Епопея на забравените" е вдъхновена от статии на летописеца на българските въстания. Въпреки критиците "Записки по българските въстания" устояват на времето и получават вечно признание от българското общество. Списването на това грандиозно произведение ще съпътства Захарий Стоянов до края на живота му.

Взел дейно участие в Съединението, натрупал не само журналистически и литературен, но и политически авторитет Захарий Стоянов се установява в София през 1886. Избран е за депутат и не се церемони да критикува всеки, в чието родолюбие се осъмни. Започва да публично да критикува съратника си и съпартиец Стамболов. Интересно е и отношението му към княз Батенберг. Както вече споменах, непосредствено след Освобождението Захарий Стоянов е изключително критичен към младия княз, но твърдата позиция на монарха в защитата на Съединението, го издига в очите на публициста. На въпрос защо е променил така коренно възгледите си за княза, Захарий Стоянов отговаря, че не неговите възгледи са се измениели, а самият княз се е променил". В кампанията по свалянето на княза, той забравя обтегнатите си отношения със Стамболов и двамата правят всичко възможно да предотвратят абдикацията и да защитят интересите на България. По време на унизителната дейност по намиране на нов български княз, Стоянов е изключително остър в коментарите си, като дори обявява, че ако никой европейски благородник, не заеме българският престол, то България ще бъде обявена за република. По това време той е кореспондент на вестник "Таймс" и още няколко авторитетни европейски вестници за България и думата му наистина тежи не само в родината, но и на международната сцена. Първоначалната му оценка спрямо княз Фердинанд е също отрицателна, но скоро след това той е променя и подкрепя новия владетел като дори е съставител на прокламацията на Фердинанд към българския народ. Прокламация, в която умишлено няколко пъти се споменава независима България - шокиращ факт за Великите сили. Ето как Захарий Стоянов поставя основите на великия акт, извършен десетина години по-късно от Фердинанд в Търново, а именно провъзгласяването на Независимостта на България.

Въпреки непрестанните политически ангажименти докато е в София, Захарий Стоянов намира време да дописва своите записки и да издава биографиите на велики български революционери. Показателен за епохата, в която той пише за героите е един негов разговор от 1886 с министъра на просветата Георги Живков:

- Трябва да ми отпуснете средства, за да издам написаната от мен биография на Христо Ботев, господин министре на просвещението.
- Какво? Какво? - отговори министърът. - Я ми повтори още веднаж!
- Отпуснете средства да се издаде биографията на Христо Ботев!
- ??!!!
Министърът, разбира се, помнел нещо за Ботева, говорило се за нехранимайката Ботев, за неговите авантюри и стихове и за неговите хъшовски работи, но пък чак пък толкова - дори и биография да му се пише, и тая биография да се издава и подкрепя от самата държава - това му се видяло доста налудничаво.
- Че кой бе Ботев? Има си хас да се издават биографии и за тоя хаймана!
Захарий Стоянов извикал на министъра:
- Хаймана ли! Аз ще го покажа, той ще стане идолът на България!

Колко пророчески прав е бил Захарий Стоянов. Наистина той разкрива Ботев в цялото му величие и грандиозност и го превръща в идол на всеки един честен българин.

Кулминацията на политическата кариера на Захарий Стоянов е през 1887, когато е избран за председател на Народното събрание. Ангажиментите му го изморяват и му оставят все по-малко време за любимата му дейност - писането. Дори в журналистическото поприще трябва да е по-умерен, за да предпазва името на институцията, която представлява (колко хубаво би било, ако и сегашните депутати мислеха като Захарий Стоянов).

През есента на 1889 Захарий Стоянов е поканен на визита в Париж, където умира от разкъсване на червата. Някои историци твърдят, че той е бил отровен, истината едва ли някога ще разберем, но на 2 септември 1889 отечеството губи един голям българин, живяла в две епохи, борил се за родината си според порядките на тези две епохи. Захарий Стоянов никога е затварял очите си пред лицемерието, алчността и малодушието. За него е имало само два типа хора - такива, даващи всичко за отечеството и такива, които не помагат с нищо за народния прогрес. За вторите прошка е нямало. Затова и е бил толкова ненавиждан и оклеветяван. Но някога простото овчарче е устояло най-тежкия изпит - този на времето.

Захарий Стоянов е личност, която всеки българин трябва да осмисли по свой начин, личност, която ни показва, че малките хора също могат да правят големи неща. Захарий Стоянов ни показа как овчарчето Джендо може да бъде смел революционер, талантлив самоук журналист и писател и да се превърне в председателя на Народното събрание Захарий Стоянов. Опитах се да предам късче от величието на тази личност, но за да разберете истински Захарий Стоянов, за да усетите истинската атмосфера на Април 1876, изпъстрен с низки предателства и несравним героизъм, то трябва да прочете "Записки по българските въстания". Захарий Стоянов поради смъртта си така и не успява да завърши своя шедьовър, дори не успява да постави точка след последното изречение и сякаш оставя всеки българин сам да довърши разказа, сам да направи извод за значението на този отчаян и героичен съпротивителен акт, които авторът описва.



П.П. : Публикувам линкове към биографичен филм на БНТ САТ за Захарий Стоянов:

http://vbox7.com/play:b0cbc150

http://vbox7.com/play:e1247472

http://vbox7.com/play:3a1da5eb

http://vbox7.com/play:46091c54

http://vbox7.com/play:ffb41ece

http://vbox7.com/play:285c0bb3

и към екранизацията на знаменитите "Записки по българските въстания":
http://zamunda.net/details.php?id=4474&hit=1

Прочети цялата статия