СЪВРЕМЕННИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА 3 МАРТ

Честит празник!

Тазгодишните чествания на Освобождението ни със сигурност ще бъдат по-особени. Надявам се и хората да възприемат празника по различен начин и да поразсъждават над неговото значение. Самият аз, ако пишех настоящата публикация преди няколко години, вероятно щях да я натоваря с патетизъм и националистически плам. Днес обаче е необходима по-трезва оценка на Санстефанския договор и националния ни празник - оценка, съобразена с особеностите на историческото развитие на българския народ, но и с контекста на съвременната Realpolitik[1]. 

След 1396 г. страната ни в продължение на векове се оказва арена на сблъсъка между две империи – първоначално тук си противостоят интересите на Хабсбургската и Османската държава, а по-късно Русия ще измести Австрия като основен съперник на Турция. Казано по друг начин – в този исторически период народът ни е бил обект, а не субект на балканската политика.

Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и честваният днес Санстефански договор отново са следствие на гореописания геополитически сблъсък, в който българите са просто част от „залога“. Санстефанският мирен договор формално възстановява българската държава, но в много по-голяма степен той е просто юридическа (при това предварителна) санкция и легитимация на руското влияние на Балканите. Голямата заслуга на сънародниците ни от края на XIX в. е обстоятелството, че те успяват да се възползват от това формално възстановяване на държавността ни и за три десетилетия на практика превръщат страната си в най-развитата и влиятелна християнска държава в Югоизточна Европа.

В годините след 1908 г., независимо от перипетиите, през които България преминава, тя има шанса почти изцяло да се отърси и от „бремето“ на постоянното съобразяване с могъщия си съсед и бивш завоевател – упадъкът и окончателното разпадане на Османската империя значително намаляват възможността на турската държава за намеса във вътрешната ни политика. Болшевишката революцията има подобен ефект по отношения на Русия и между двете световни войни традиционно бруталната намеса на руските политици в българския дневен ред намалява. Тоталната доминация на СССР над българското политическо ръководство в периода 1944-1989 г. пък представлява ефективна бариера, възпираща възстановяването на позициите на Турция в обществото ни през тези няколко десетелития.

Така след демократичните промени и колапса на съветската държава, България се оказа в един от редките исторически моменти след 1878 г., в които поне на теория би следвало да ръководи своята вътрешна и външна политика, без да се съобразява с нито един от големите исторически съперници на Балканите – Русия и Турция. По една или друга причина това не се случи – българският политически елит, службите ни за сигурност и най-вече обществото ни пропуснаха или пък безучастно наблюдаваха как в двете държави се установиха режими с неоимпериалистически стремежи. Тези режими, въпреки безспорно антидемократичния си характер, укрепиха международния авторитет на своите страни. Всичко това даде самочувствие и ресурси на Турция и Русия да подновят усилията си за намеса във вътрешната политика на България и то с интензитет, непознат от десетилетия.

С оглед на направената кратка историческа ретроспекция и като се вземе предвид актуалната геополитическа обстановка, считам, че на националния ни празник е уместно да се припомнят няколко схващания, тясно свързани с миналото и настоящето на българския народ:

- Днес ние честваме възстановяването на самостоятелната българска държава и по-точно началото на този десетилетен процес. Т.е. важно е в днешно време цялото общество да положи усилия срещу ерозията на държавността ни и тенденцията все по-голяма част от дневния ред на нацията да се определя от фактори, чужди за нея.

- Днес ние отдаваме почит и благодарност преди всичко на хилядите руски[2] воини, жертвали се през Освободителната война от 1877-1878 г., и пред българските опълченци, защитили достойнството на народа ни в редица сражения. Българската нация обаче не дължи на съвременния руски народ и държава нищо повече от уважение.

- Днес ние се прекланяме пред жертвите на 500 – годишния дискриминационен, варварски и деспотичен режим, установен от Османската империя по българските земи. Използването на евфемизми и неглижирането на човеконенавистния характер на турското управление са вредни. Те са и изключително опасни с оглед тенденциите в съвременна Турция. Обективното представяне и категоричното осъждане на османската власт са необходими не само за да се даде решителен отпор на опитите на съвременната турска държава за намеса в българския политически живот, но и за да се противостои на окончателното установяване на ислямския фундаментализъм като господстваща политическа идеология в днешна Турция. Дискусията за османското владичество и неговото заклеймяване не представляват агресия към нашите сънародници от турски произход или към турския народ. Напротив – те са своеобразна подкрепа за всички онези рационални елементи в турското общество, които, за съжаление, стават все по-малко и които се стремят да запазят светския характер на съседната държава. А последното е от първостепенно значение за българската национална сигурност.

Опасявам се, обаче, че към момента обществото ни не е в състояние нито да осмисли съвременните измерения на 3 март, нито да реализира който  и да е от формулираните по-горе тезиси. Рядко си позволявам да упреквам собствения си народ, но събитията от последните месеци го налагат. Българското общество е буквално "удавено" в простотия и невежество. Агресията, на която ставаме свидетели напоследък, отвратителният егоизъм, с който се сблъскваме на всяка крачка, ширещото се чувство за безнаказаност и демонстративното неучастие в политическия процес, са именно синдром на това „опростачване“. Необходимо е образователната политика отново да се превърне в първостепенна цел на всяко управление – само тогава държава, общество и икономика могат да се развиват успешно и самостоятелно. Най-красноречиво доказателство за това е фактът, че във вече споменатия период на най-голям възход на модерна България /1878 – 1908 г./ не друго, а именно масовостта на образованието в нашата страна и отдадеността на народа към него впечатляват чуждестранните анализатори, които изтъкват именно тези фактори като основна причина българският народ да изпревари съседите си, получили независимост десетилетия по-рано.

Ако образованието и културата не бъдат изведени отново като приоритет, то ще продължим да бъдем безучастни наблюдатели на процесите на деградация на нацията и ерозия на държавността. Те в крайна сметка ще превърнат нацията в нищо повече от съжителстваща общност, а държавата – в територия, на която чуждите интереси ще водят своите геополитически битки. Т.е. ще извървим пътя, който нашите възрожденци изминаха, но…в обратна посока.

---

[1] Концепция, формулирана от немската политическа школа. С нея се обосновава воденето на международна политика, съобразена единствено с конкретните обстоятелства и интереси, без да се вземат предвид идеологически и етични съображения.

[2] Наред с русите в тази война са загинали и представители на много други народи, живеещи в Руската империя, а също и мнозина румънци, сърби и др. и това не бива да се забравя.

Прочети цялата статия

Балканската освободителна война

"Почвам войната, за да скъсам робските вериги  на братята българи отвъд Шара, Пирина и Родопите..."

Цар Фердинанд I 

18 октомври (5 октомври стар стил) 

1912 г.

На днешния ден (по нов стил) * през 1912 г. България фактически се включва в Първата Балканска война, която довежда до Освобождението на значителни части от съвременната ни територия. Това е един от най-значимите моменти в новата ни история. Едва 30 години след възстановяването на българската държава тя се оказва в състояние да започне война с някогашния си поробител и дори да надделее в историческия сблъсък с могъщата Османска империя.

Факторите за постигането на този знаменит успех са много и разнообразни - бурното икономическо развитие на страната в началото на века, ефективното модернизиране на българската войска, успешните политически ходове, довели до Съединението и обявяването на Независимостта на България. Може би от най-голямо значение е твърдата решителност на народа ни да осъществи своя национален идеал. Решителност, която довежда до безпрецедентни компромиси и единение на нацията. Едва ли има в годините преди и след тези събития друго правителство, освен това на Иван Евстратиев Гешов, което да се ползва с такъв политически комфорт. Всички политически сили, с изключение на БРСДП (т.с.)**, се застъпват за започването на война с Турция. Обществената подкрепа е още по-убедителна - много българи имат роднини, останали в пределите на Османската империя, а хиляди други са избягали от Македония и Тракия в България заради произвола на османските власти.

Въпреки ентусиазма и жертвоготовността на българския народ той не е в състояние сам да повали вековния тиранин. Макар и по-късно да се оказва, че именно нашата армия нанася решителните удари по империята, страната ни не може да се позволи да започне войната, без да си осигури подкрепата на останалите Балкански съюзници (при сходна ситуация през 1885 г. Сърбия вероломно напада България). Именно при преговорите със съседните християнски държави българската дипломация прави големи компромиси, но и допуска сериозни грешки, които се оказват фатални... В поредицата статии, озаглавени "От триумф към трагедия", съвсем накратко съм описал пътя от величествената победа, изумила цяла Европа, до зловещото поражение на България през последвалата Междусъюзническа война.

Вярно е, че извоюваното с живота и кръвта на хиляди българи през Балканската война е впоследствие до известна степен пропиляно. Въпреки това войната си остава едно епохално събитие в историята ни. Това е момент, в който българската нация постига вероятно най-голямото си духовно и физическо величие в модерната епоха, окрилена от идеала за Освобождение на поробените ни братя. Нека не забравяме, че, благодарение на саможертвата на българския войник, и до днес Родопите и Пиринският край са в пределите на отечеството и са крепости на непобедимия български дух!

* Балканската война започва още на 9 октомври (26 септември стар стил), когато черногорски войски нахлуват на османска територия. На 18 октомври (5 октомври стар стил) България, от своя страна, обявява война на Османската империя.
** Впоследствие тази партия се трансформриа в БКП, а след 1990 г. в БСП.

Прочети цялата статия

Честит ден на Съединението!

Честит ден на Съединението, българи!

Нека си припомним устрема и непоколебимостта на хората, предизвикали Съединението на България! Хора, които въпреки трудностите, не се отказаха, не избягаха, не се самосъжаляваха, а взеха съдбата си в свои ръце! Те въпреки различията си бяха единни. По време на великите събития от есента на 1885 г. българите не се деляха на богати и бедни, на русофили и русофоби, на леви и десни..., защото знаеха, че СЪЕДИНЕНИЕТО  ПРАВИ СИЛАТА! А пред тяхната сила, пред силата на единна България отстъпи целият политически елит на Европа!  Днес съединисткият девиз е не по-малко актуален, а единството не по-малко необходимо на нацията ни.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!


* в началото на статията - картината “Обявяване на Съединението” от А. Жеков

Прочети цялата статия

Как един народ стана нация - символиката на Шипченската епопея

През  1877 г., в дните между 21 и 26 август, се състоят епичните Шипченски боеве. Това са сражения, в които българите доказаха, че са строшили робските окови и че са достойни за своята свобода.

Народът, който едва година по-рано бе готов да побегне под напора на башибозука и дори да предаде своите апостоли в ръцете на тиранина, през август 1877 г. вече знаеше, че "ако би бегали: да мрем по-добре!"

Ще си позволя да цитирам немския юрист и философ Карл Шмит, който казва, че "един народ става нация, когато осъзнае своите културни ценности и политически достойнства, като при това е готов да отстоява правото си на самостоятелно съществуване, включително и с оръжие."

Българите осъзнаха своите културни ценности чрез трудовете на публицисти и писатели като братя Миладинови, Иван Вазов, Христо Ботев и редица техни съвременници. Политическите си достойнства утвърдиха чрез своята революционна борба и най-вече с признаването на самостоятелността на Българската екзархия. Но именно на връх Шипка, месеци след жестокия погром на Априлското въстание, нашите предци доказаха, че са готови да отстояват своята самостоятелност и свобода с оръжие в ръка. В знойните августовски дни българите просто отказаха да се предадат, отказаха да изгубят своя светъл идеал и отново да сведат глава пред поробителя. В онези мигове духът на един народ победи желанието за мъст на друг, любовта към отечеството победи омразата, стремежът към свобода и равенство победи този към тирания и потисничество. Именно масовата саможертва и безпримерният героизъм, проявени на този "див, чутовен връх",  превърнаха презряната рая в свободна и самостоятелна нация.

Поклон, опълченци, и благодаря ви!... 

ВИЙ НАИСТИНА ВЕНЧАХТЕ БЪЛГАРИЯ С ЛАВРОВИ ВЕНЦИ!

Прочети цялата статия

Като не щеш мира, на ти секира!

В своята хилядолетна история българската държава има редица талантливи владетели, които я водят към териториално разширение, политическо могъщество и културен възход. Малко са обаче тези, които оставят така трайна следа в паметта на народа, като кан Крум Страшни.

Историците считат, че Крум произхожда от т.нар. панонски българи, като поставя началото на династия, която управлява България вероятно до към края на Х век. При управлението на предшественика му - кан Кардам - проблемите от вътрешнополитическо естество, които сериозно застрашили съществуването на българската държава са окончателно преодолени, което позволява на Крум да предприеме териториална експанзия. През 805 г. българите, предвождани от Крум, покоряват аварите и така се оказват между двете най-могъщи империи през тази епоха - Франкската и Византийската.

През 807 г. византийският император, явно загрижен заради успехите на Крум, подготвя поход срещу България, който макар и неуспешен, дава повод на Крум да насочи българската експанзия на юг към византийските територии, като крайната цел е географската област Македония. През 809 г. Крум превзема изключително важната за Византия крепост Сердика , от където се контролира положението в македонските земи.

В тази ситуация Никифор I Геник организира многобройна войска и се насочва на север, с цел веднъж завинаги да се разправи с българската държава. Осъзнавайки, че трудно ще се противопостави на тази военна сила, и вероятно, за да запази страната си от опустошение, Крум предлага мир на ромеите. Никифор обаче нахлува в България, разгромява на два пъти български войски, след което опустошава столицата Плиска. Византийските нашественици се отдават на жестокости и грабеж, а Крум отново предлага мир на императора им. След като получава пореден отказ, българският владетел укрепва старопланинските проходи и ги превръща в смъртоносни капани. На 26 юли 811 г. при Върбишкия проход българите устройват на византийците засада, от която се измъкват малцина. Сред убитите при жестокото възмездие е и самият император.

Тази победа дава тласък на по-нататъшна българска експанзия на юг за сметка на Византия, като българите поемат инициативата в двубоя с империята. Унизителният разгром трайно прекършва стремежа и възможността на Византия да унищожи българската държава. Битката е толкова значима, че се запечатва и във фолклора ни - всеки българин е употребявал приписвания от народа на кан Крум израз "Като не щеш мира, на ти секира".

През Възраждането битката при Върбишкия проход придобива легендарни измерения и се превръща в извор на национална гордост и средство в идеологическата борба с гръцката национална пропаганда сред българите. И до днес триумфът на кан Крум над Никифор е символ на величието на българската държава и войска, и на несломимия български дух!

Прочети цялата статия

Западните покрайнини - скритият терор: Част Трета

В периода 1948 - 2011 г. българските правителства наистина енергично се застъпиха за сънародниците ни отвъд граница само по време на управлението на Слободан Милошевич - и не за да ги защитят, а за да покажат лоялност към САЩ, които през 90-те години на ХХ век остро осъдиха шовинистичния режим в Югославия. Българската дипломация е опасно пасивна по въпроса със Западните покрайнини, въпреки че според юристи съществуват правни основания България да поиска връщането на областта под свои контрол - нито Кралството на сърби, хървати и словенци, нито Югославия вече съществуват като субекти на международното право. И ако Сърбия има каквито и да било права над областта, то същите права имат Хърватия и Словения.

Днес Република Сърбия открито изявява амбиции за присъединяване към ЕС, но това не пречи на съвременната сръбска администрация да продължава да потиска българското малцинство - примерите за това са множество и фрапиращи. Все още по всякакъв начин се възпрепятства богослужението на български език, а единственият свещеник, осмелил се да служи на български език - отец Йоан - е подложен на унижения и заплахи от сръбските църковни власти. През февруари 2011 г. сръбската полиция забрани традиционното честване на паметта на Васил Левски пред паметника му в Босилеград. На 5 ноември 2011 г. управителят на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов получава призовка от полицията да се яви в съда заради нарушения по "Закона за употреба на герба, знамето и химна на СФРЮ и за употреба на името и делото на председателя на Републиката Йосип Броз Тито" ... Въпросът как закон от времето на несъществуващата Социалистическа федеративна република Югославия и името на Йосип Броз Тито се съчетават с евроамбциите на Сърбия оставяме на  българската дипломация и правителство, които "безусловно" подкрепят Сърбия в евроинтеграцията ѝ.

Българското общество трябва спешно да насочи вниманието си към проблемите на това забравено малцинство, оставено на прага на културното и физическо оцеляване. България позволи на Сърбия почти цялостно да асимилира моравските и тимошките българи, които според данни от 1878 г. са надхвърляли 550 000 души, дано не позволим сръбските шовинисти да унищожат българското самосъзнание в Покрайнините, отдалечени на едва 60 км от София.

*в началото на статията - паметникът на Васил Левски в Босилеград

--------------

част първа

част втора

Прочети цялата статия

Западните покрайнини - скритият терор: Част Втора

След краха през Първата световна война всяко едно българско правителство избягва пререкания с Югославия, като по този начин абдикира от задължението си да се грижи за българите под сръбска власт. Единствените концепции за трайно облекчаването на живота на потиснатите българи се свързват с неосъществимите утопии за федериране между България и Югославия, застъпвани по време на управлението на БЗНС и в първите години на комунистическия режим.

Още в началото на терора (20-те години на ХХ век) 30 000 българи напускат Покрайнините в посока България, а останалите под чужда власт около 60 000 души се борят за културното си и национално оцеляване. По мирен път значителни успехи постига Върховният комитет на бежанците от Западните покрайнини, най-вече благодарение на своя председател Емануил Попдимитров, който въпреки липсата на официална подкрепа от българското правителство и на фона на мощната съпротива на Югославия през 1929 г. успява да постигне международно признание за българското малцинство в западната ни съседка. Насилието от страна на сръбските власти обаче е непоносимо и българите създават Вътрешната Западнопокрайненска революционна организация - "Въртоп" (ВЗРО), която подобно на ВМРО в Македония започва въоръжена борба срещу окупаторите. През 1934 г. организацията е унищожена не от югославските власти, а от българското правителство...

С разгрома на Югославия през Втората световна война, България като съюзник на Немския райх си връща административния контрол върху Западните покрайнини. В периода 1941-1944 г. българското правителство полага усилия за облекчаване положението на сънародниците ни, изграждат се църкви, откриват се училища и гимназии, дори част от бежанците се връщат по родните си места. С идването на комунистическата власт в България и Югославия периодът на българска администрация е обявен за "фашистка окупация". До настъпването на разрива между Сталин и Тито през 1948 г. положението на българите в Покрайнините е поносимо - те се разглеждат като свързващ елемент между Югославия и България в бъдещата Балканска комунистическа федерация.

След изострянето на отношенията между Югославия и СССР  настъпват тежки години за българското малцинство. Постепенно правата на българите се отнемат, изучаването на български език става все по-рядко. Югославската комунистическа власт започва системен и планов терор срещу българското малцинство, който с идването на власт на Милошевич се засилва. Резултатът е плашещ - от над 60 000 българи в Югославия през 1948 г., през 2002 г. са останали едва 20 500... Доказателство за мащабите на тази асимилационна политика е официалният доклад на ООН, който е посветен на правата на българите в Югославия и е публикуван в разгара на шовинистичната кампания на Милошевич - 1994 г.

Следва част трета...

--------------

част първа

част трета

Прочети цялата статия

Западните покрайнини - скритият терор: Част Първа

На 8 ноември отбелязваме Деня на Западните покрайнини. Терминът "Западни покрайнини" се появява след подписването на Ньойския договор, за да се обозначат изконно българските западни територии, предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци според договора.

За съжаление съдбата на една от най-зле пострадалите заради Ньойския договор български общности е почти забравена от широката общественост у нас.

Заграбването на Босилеград, Цариброд, Струмица, прилежащите им села, както и части от Трънско се явява поредният етап от разширението на Сърбия на изток върху трайно населени с българи територии. И докато при предишните си завоевания Сърбия претендира, че "освобождава" сръбско население, през 1919 г. претенциите на западната ни съседска са стратегически, т.е. сърбите не отричат българския характер на областта, но желаят присъединяването ѝ, за да получат военно и стратегическо предимство срещу "агресивната и шовинистична България". Всъщност освен изброените селища те искат да окупират  Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил и Петрич. Още преди завършването на работата на международната комисия, определяща новата границата, от 6 до 8 ноември 1920 г. сръбските войски окупират долупосочените територии. 

откъснатите през 1919-1920 територии

От този момент сръбската власт започва повсеместен терор срещу българите - самоопределянето им като такива е жестоко преследвано и наказвано, полагат се неимоверни усилия да бъде прекъсната връзката им с България, което води до икономически упадък на будния и проспериращ до този момент район. На запад поробените българи са оградени от непроходими планини, а на изток - от граница, която за техен ужас минава през дворове, къщи и гробове, за което говори френският публицист Анри Пози в книгата си "Войната се завръща":

Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават. 

Светът често изтръпва от мисълта за антихуманната граница, която разделяше Берлин на две, оставяйки хора от едно семейство от различни страни на границата, но за съдбата на българите, през чиито дворове и обработваеми земи и до днес минава граница, се знае твърде малко...

*В началото на статията - знамето на българите в Западните покрайнини

--------------

част втора

част трета

Прочети цялата статия

Защитникът на Тракия - Капитан Петко Войвода

Легендарният български войвода - Петко Киряков, пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, а и други балкански народи, е роден през далечната 1844 г. в с. Доган Хисар. Житейската му история е сякаш извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм.

Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големия му брат заедно с негов братовчед. Около младежа се събират още отмъстители, които възмездяват жестоките поробители. Постепенно Петко се превръща в лидер, организира чета, която защитава всички тракийци - българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от често жестоките османски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ в легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптии, башибозук, а често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа, въпреки че почти винаги са по-малобройни от противника - факт, доказващ естествения тактически талант на Петко войвода. 

Славата на Петко Киряков се разпространява далеч извън пределите на юнашката Родопа планина и родната му Тракия - из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета поставя на колене местната турска власт, разположена на едва часове път от имперската столица. Вероятно затова през 1864 г. той е потърсен от гръцкия революционен комитет, готвещ въстание на о. Крит. Гръцките борци за свобода канят Петко войвода в Атина, където той слуша лекции в местната военна академия, а след това се среща с прочутия италиански революционер Гарибалди. Заедно с него организира прочутата "гарибалдийска дружина", съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода също взема участие начело на малък отряд. Заради смелостта при боевете получава званието капитан, а след потушаването на въстанието напуска острова.

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. Бойците му водят много успешни сражения срещу турците - стига се дотам, че турски управник признава Петко за "самоуправен владетел" и дори му плаща данък. Междувременно войводата въоръжава и организира своя отряд и той все повече заприличва на военна част. Петковата чета непрестанно тормози властта, като временно преустановява действията си след Априлското въстание от 1876 г. - войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт.

През Освободителната война четата на Петко войвода активно подпомага руските части, действа  в турския тил, освобождава множество селища и предпазва мирното население от турски зверства. След войната тя има основна роля за разбиването на мюсюлманските отреди, които са водени от британския агент Сенклер и тероризират християнското население.

През юни 1879 г. след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, Нейният командир е награден от ген. Скобелев и приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия, награждава го с Георгиевски кръст и голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава този имот, за да уреди живота си в България.

В началото на 90-те години на XIX век Петко Киряков влиза в конфликт с властта в България. Той бива наклеветен от управителя на Варна - Спас Турчев - бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин - месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от българи...След падането на правителството на Стефан Стамболов се завръща в дома си във Варна. На 7 февруари 1900 г., като следствие от разклатеното му от  мъченията и униженията здраве, големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие...

Прочети цялата статия

Честит ден на Независимостта!

Честит ден на Независимостта!

На 22 септемвро 1908 г. княз Фердинанд провъзгласява окончателното възстановяване на българската Независимост. В старопрестолната столица Търново Фердинанд става цар на българите и окончателно отмива срама от османското завоевание. След 500 години  БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО възкръсва.

ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!                                                                

Прочети цялата статия

Швейцарецът, дал живота си за България - Луй Айер

Повече от век Швейцария е символ на политическа и икономическа стабилност, а страната не е водила война от далечната 1847 г. Швейцарецът, за когото ще ви разкажа, обаче участва в три войни и припознава бедната, неразвита, изпълнена с политически борби и многострадална  България за свое второ отечество.

През 1865 г. в швейцарското селце Хомберг се ражда Луй Айер. От малък се увлича по спорта и се занимава с различни спортни дисциплини. Айер се доказва като отличен педагог и треньор, като под негово ръководство училището във град Веве (Вьове) печели национален спортен конкурс.

Едва на 29 години - през 1894 г. - съдбата изпраща Луй Айер в България - по покана на тогавашния просветен министър Георги Живков, Айер и още 9 негови сънародници пристигат в България, за да положат основите на физическата култура в българските учебни заведения. Луй Айер развива невероятна организационна дейност най-вече в дунавските градове Лом, Силистра и Русе, където създава спортни клубове и със собствени средства купува и предоставя на младежта първите гимнастически уреди в България. Става треньор на "юнашките дружества"(съюзът на българските гимнастически дружества се е наричал "Юнак" - от там и популярното скандиране "Българи! Юнаци!"). Швейцарецът се занимава не само със спорт, но подпомага организирането на музикални и театрални представления, печели уважението на цялото общество . Сближава се с народа ни, започва да се интересува от неговите обичаи, история и фолклор. Възпитава своите спортисти в патриотизъм и сам започва да изпитва неподправена обич към България, сам казва:

"Нищо от това, което се отнася до нравите, обичаите и стремежа на тази страна, не ми е чуждо" 

През 1912 г. избухва Балканската война и швейцарецът, който съвсем спокойно би могъл да напусне България и да се върне в алпийския уют на родната си страна, се записва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Нещо повече - той сам набира още доброволци и така сформира своя "юнашки легион", в който се включват български спортисти, които той е тренирал. Във войната се включват и сънародниците на Айер, дошли с него в България, както и дъщеря му, която по време на бойните действия е милосърдна сестра.

Като ротен командир през Балканската и Междусъюзническата война Айер участва  в редица тежки сражения - за своята храброст швейцарецът е произведен в чин подпоручик и получава два ордена за храброст. Айер не само воюва за България на бойното поле, но след трагедията, която страната претърпява през Междусъюзническата война, той със собствени средства издава на френски език книгата "Pro Bulgaria", в която пламенно защитава българския национален идеал и стремежа на българите за обединение. Айер остро критикува разразилата се антибългарска кампания и разкрива жестокостите, които съюзниците извършват срещу българското население.

През Първата световна война, Айер не се поколебава и въпреки възрастта си (51 години) отново се записва доброволец, първоначално е изпратен в обоза, но по негово настояване отива на първа линия. В сражения край Дойранското езеро Айер отново показва храброст и самоотверженост.  На 2 септември 1916 г. забележителният швейцарски педагог и голям български патриот Луй Айер е смъртоносно прострелян. Айер жертва себе си в името на идеала на "своята втора родина" , както с умиление нарича България...

В Швейцария съществува традиция всяка сутрун пред домовете да бъде издиган националният флаг. Пред семейната къща на Луй Айер и до днес се вее българският трибагреник...

Прочети цялата статия

Битката за Балчик - 1916 г.

Още с влизането на България в Първата световна война през октомври 1916г. главните сили на Антантата решават да респектират новия си враг и координират своите действия, подлагайки на разрушителни бомбардировки българското Беломорско и Черноморско крайбрежие. Ударът, нанесен от англо-френския съюзнически флот върху беломорските ни пристанища, е изненадващ и предизвиква гневна реакция сред обществото ни, а когато няколко дни по-късно руски кораби започват да бомбардират Варна, българите са потресени. Като отговор на тази агресия за кратко дори храм-паметникът "Св. Александър Невски" е преименуван на "Св. Св. Кирил и Методий".

Руските бомбардировки по Черноморието ни зачестяват, след като България през 1916 г. започва война с Румъния. С блестяща десантна операция на 5 септември 1916 г. българският флот овладява Балчик. Градът е важен за снабдяването на Трета българска армия, воюваща в Добруджа. Това кара руският флот да предприеме действия срещу селището и така на 7 и 9 септември 1916 г., без да срещнат съпротива, руски кораби откриват огън по града, нанасяйки значителни щети - разрушени са множество сгради, сред които най-голямата мелница в България. Българското командване решава да постави брегова артилерийска позиция край Балчик. От Варна е преместена една батарея под командването на капитан Георги Радков (на снимката).

Георги Радков е роден в Разград през 1889 г. в семейството на военен. Като артилерист, взема участие в едни от най-важните битки през Балканската война - при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. За около година служи в бреговата артилерия във Варна. През Първата световна война участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 г. е назначен за командир на батареята, която през есента е преместена край Балчик.

Подобно на ген. Колев, кап. Радков изпитва естествените за всеки българин чувства на признателност спрямо Русия и руския народ, за което свидетелства личният му дневник от годините във Военното училище:

Русите проливаха толкова кръв за нас, сложиха костите си за да извоюват нашата свобода, и ето че сполучиха и изведнъж, като че ли всичко пропадна с Берлински договор, ако мога така да се изразя. 

Именно последствията от пагубния Берлински договор обаче тласкат България към Първата световна война, в която руси и българи се впускат в братоубийствени сражения.

На 12 декември 1916 г., след като вече България е освободила Добруджа, Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) правят официално предложение за спиране на войната и възстановяване на мира в Европа. Вместо да даде положителен отговор, Руската империя заповядва на своя флот поредна атака над българското крайбрежие. На 13 декември три руски бойни кораба се насочват към Балчик (към този момент България  е спечелила войната в Добружда, т.е. атаката е стратегически необоснована и има за цел сплашване на българското население ). Превъзходството на руските сили е смазващо - само флагманският кораб "Память Меркурия" е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти...

Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит, кап. Радков проявява самообладание и успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от самия град. При невероятно трудни условия - руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите проявяват нечувано мъжество и всеотдайност - според фабричните специфики на бреговите оръдия, те са в състояние да произвеждат по 1 изстрел за минута, но нашите артилеристи успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. На практика техните снаряди не би трябвало да нанасят поражения по дебелата броня на "Память Меркурия", но българите успяват да направят няколко точни попадения, предизвиквайки взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. В защитата на Балчик участват също водосамолети и първата българска подводница UB-18. Балчик търпи сериозни поражения, има жертви сред мирното население. Ожесточеният отпор на българската брегова артилерия обаче спасява града от пълно разрушение - той е амфитеатрално разположен и гъсто застроен - на практика всеки изстрелян снаряд означава точно попадение.

След войната съдбата е немилостива към героя от Балчик - кап. Радков. Макар и за кратко да заема дипломатически длъжности, той е свързан с БЗНС и след преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и пребит от новата власт. След атентата в черквата "Св. Неделя" е отново арестуван. През 30-те години обстановката в страната се нормализира и правителството оценява заложбите на офицера - той има богат опит и владее 5 езика. Кап. Радков служи в строителни войски, назначен е за кмет и околийски управител в различни селища. Именно като околийски управител на Оряхово го заварва деветосептемврийския преврат. "Народният" съд го привлича като обвиняем и го осъжда на смърт, въпреки връзките му със земеделското правителство, въпреки репресиите, на които го подлага правителството на А. Цанков и най-вече въпреки проявения героизъм в трите войни за национално обединение. Присъдата е изпълнена на 25 март 1945 г.

През 2007 офицерът е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името "Капитан Георги Радков". Подвигът на кап. Радков и на подчинените му макар и да не е широко е известен, завинаги остава в паметта на признателните жители на Балчик...

Прочети цялата статия

Бащата на Българската конница - ген. Иван Колев

В следващите редове ще ви разкажа за делото на един български генерал, чието име след 09.09.1944 г. е умишлено забравено - Иван Колев .

Колев е роден на 15 септември 1865 г. в Бановка, Бесарабия. Като дете с възхищение наблюдава минаващите през родните му места казашки кавалерийски части, които се готвят за войната с Турция от 1877-1878 г. Вероятно тогава у него се заражда любовта към конницата. По-късно се установява в свободна България, а през 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. От този момент се отдава на армейска кариера - учи във военната академия в Торино, участва и в Балканските войни и постига забележителен прогрес - през 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

През Първата световна война генералът заема длъжността инспектор на конницата, а също и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Към този момент с оглед на техническия прогрес все повече европейски военни експерти смятат този род войски за отживелица. Българската кавалерия търпи и някои критики относно ефективността си през Балканските войни. Иван Колев обаче се заема с нейната модернизация, в нейния състав се въвеждат спомагателни пехотни, колоездачни и картечни части. Превръща я  в модерна военна част и по-важното - чрез тактическите си умения доказва ползите от нейното приложение в реални военни действия.

Истинският си боен потенциал българската кавалерия, под командването на ген. Колев, разкрива в Добруджа - там където преди 1300 години Аспаруховата конница разгромява могъщата армия на Източната римска империя. Както споменах в предишната статия, през 1916 г. България започва военни действия срещу Румъния, за да си върне заграбените в предната война територии. Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и ... Руската империя, чиято войска през 1877-1878 г. освобождава България от османско владичество. Още с началото на сраженията кавалеристите имат важен принос - защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления. Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.

Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни, изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България се чуват гласове, че сражение между войските на тези два народа е невъзможно. Някои руски командири дори наивно очакват масово предаване на българските войници при вида на императорската армия. Нищо подобно обаче не се случва. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия - не само заради Освобождението, но и заради факта му, че семейството му намира убежище в Бесарабия, където бяга от турските погроми в България през XIX век. Когато се налага да мотивира войниците си, Иван Колев е категоричен:

"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

Българските бойци се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница (именно от нея се възхищава младият Иван Колев), като я побеждават на няколко пъти. Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев и заявява:

„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!”

Непрестанната езда, изпълненото с напрежение пътуване от едно сражение към друго изтощават ген. Колев. На 29 юли 1917 г. героят умира във Виена по време на своето лечение. След 09.09.1944 г. комунистическата власт се опитва да унищожи спомена за големия пълководец. Причината - избрал е българския национален интерес пред симпатиите си спрямо Русия. Генералът обаче оставя завинаги името си в световната военната история и по-важното - в паметта на хиляди добруджанци..

Прочети цялата статия

Септември 1916: Отмъщението при Тутракан

Според  Букурещкия мирен договор през 1913 г. цяла Добруджа е окупирана от Румъния. Това е и една от причините България да се включи в Първата световна война. Загубата на македонските земи е болезнена, но заграбването на земята, върху която кан Аспарух е основал държавата ни, е унизителна за тогавашното общество. Страданието на добруджанските българи е не по-малко от това на тези в Македония - те също са подложени на репресии, насилствена асимилация и изселвания.

През 1916 г. Румъния влиза в Първата световна война и започва да воюва срещу Австро-Унгария и Германия. В този труден момент за северната ни съседка България я напада от юг - точно както преди 3 години Румъния забива нож в гърба ни докато българската армия воюва срещу гърци и сърби. Още през 1913 г. за Румъния е ясно, че рано или късно България ще предяви справедливи претенции спрямо Добруджа и очаква война с нея - ето защо румънската армия полага невероятни усилия за да укрепи позициите си в Добруджа - център на тяхната отбрана е Тутракан. Крепостта е изградена от френски инженери и е оборудвана с най-модерното за времето оръжие (в укреплението са разположени и български артилерийски батареи, заграбени през 1913 г. ). Румънският гарнизон наброява 39 000 бойци.

Щурмът под командването на ген. Пантелей Киселов започва на 5 септември. Българската артилерия засипва със снаряди крепостта (много от участващите при Тутракан артилерийски части през 1913 г. са сразили Одринските укрепления). След това българската пехота, изпълнена с гняв, се втурва към крепостта и помита първата защитна линия. Румънците не могат да повярват, че, въпреки хвърлените през предишните 3 години усилия и средства, българската армия успява да нахлуе в укрепената позиция. На следващия ден - 6 септември - румънците организират контраатака, която българите не просто спират, а и успяват да обърнат румънците в бяг. Някой от тях панически се хвърлят в Дунав и се удавят. Други се опитват да преплават реката с лодки, но милост за тях няма - българската артилерия премества огъня си върху реката... Вероятно за успеха и проявения героизъм при щурма роля играе и фактът, че в него участва 4-та пехотна Преславска дивизия, в чийто състав влизат много българи, изселени от заграбената Добруджа. На практика те се бият за земята си, а сърцата им са изпълнени с желание за мъст срещу хората, заграбили домовете им.

Така като следствие от Тутраканската битка българската армия пленява 28 000 румънци, цялата им артилерия и боеприпаси (включително заграбените от румънците български оръдия) и унищожава най-силното укрепление в района. В следващите месеци българската армия освобождава цяла Добруджа, а заедно със съюзниците си завладява и останалата част на Румъния. На 6 декември 1916 г. Трета българска армия влиза в Букурещ. Така България, унищожавайки румънската армия и държава, си отмъщава за вероломното нападение от 1913 г. За съжаление през 1918 - 1919 г. страната ни е сполетяна от нова трагедия - губим Първата световна война и героичните усилия на мъжете, щурмували Тутракан, се оказват напразни....

Прочети цялата статия

Петричкият инцидент: Част Втора

На 22 октомври, без да е обявена война, гръцката армия започва артилерийска подготовка, извършва въздушно наблюдение и нахлува на територията на тогавашния Петрички окръг. Нашите военни части не оказват упорита съпротива поради ограничените си ресурси, а и заради заповедите на правителството, надяващо се на дипломатическо решение на конфликта. Но Атина отказва каквато и да е комуникация със София. Дори на изпратените в Петрички окръг български подкрепления е разпоредено да не се съпротивляват упорито - правителството вече е уведомило Обществото на народите за гръцката агресия и международната организация е разпоредила незабавно спиране на огъня.  При това положение срещу гръцката армия, която при настъплението си извършва палежи, грабежи, убийства и изнасилвания, се изправят доброволци и четите на ВМРО . Именно дейците на революционната организация с помощта на населението спират гръцката инвазия и спасяват Петрич от погром.

При тази си акция гърците за пореден път се показват като слаби войници - те практически не срещат организирана съпротива, а воюват срещу нередовни партизански части (четите на ВМРО) и сформираната от населението доброволна милиция. Въпреки това според Иван Михайлов загубите на гърците възлизат на 120 човека. Гръцките войници обаче компенсират липсата на бойни умения с жестокостта си - за това свидетелства дописка на американския журналист Маркъм относно конфликта:

“Днес посетих селата Петрово, Лехово и Пиперица, при което видях неопровержими доказателства за гръцката вандалщина и разбойничество. В с. Лехово, което е на самата граница, видях трупа на 16-годишно момче, което е зверски заклано с брадва.”

Интересен е краят на гръцката инвазия - след международна намеса гърците напускат българската територия на 29 октомври. Същият ден ОН организира международна комисия, начело с британския посланик в Мадрид Хорас Ръмболд. Изготвеният доклад определя гръцкото нахлуване като необосновано и заставя Кралство Гърция да изплати на Царство България обезщетение в размер на 30 милиона лева за нанесените щети. На фона на непосилните репарации, които България според Ньойския договор дължи на Гърция, сумата е нищожна, но международният доклад и санкциите спрямо Гърция имат морален ефект. За пръв път международна организация отсъжда в полза на България, за пръв път след Сръбско-българската война не България, а друга балканска страна е заклеймена като агресор в конфликта между тях. Страната ни постига сериозен дипломатически успех в условия на вътрешна криза и външна изолация.

От тези 30 милиона лева, които Гърция изплаща на България, 1 200 000 лева са заделени и дадени на защитниците на Петрич. Героите обаче се отказват от възнаграждението си и извършват нещо немислимо в днешното, доминирано от материалисти, време - те даряват цялата сума, дадена им от правителството, за изграждането на сграда на Петричката непълна смесена гимназия, която до този момент се помещава в частен дом. Когато средствата от възнаграждението свършват, петричани стигат още по-далеч в своя безкористен патриотизъм -  те се самооблагат, за да довършват строежа. Тютюнопроизводители отделят от печалбата си, служители от заплатата си... И така през есента на 1929 г. новата сграда на гимназията отваря врати и се превръща в паметник не само на героичната съпротива срещу гръцката агресия, но и на все още живия възрожденски патриотизъм у тогавашните българи. Безсмислената война завършва с градеж, доказващ, че най-силното българско укрепление през вековете е българският дух, възпитаван в манастири, читалища и училища...

На снимката горе : четата на Георги Въндев, участвала в отбраната на Петрич

--------------
част първа

Прочети цялата статия

Петричкият инцидент : Част Първа

През 1925 г. смазаната от Първата световна война България е изпаднала в дълбока политическа криза. В страната продължават ожесточените борби между нелегалната лява опозиция и правителството на Александър Цанков. Най-ярък израз на това противопоставяне са неуспешните опити за убийство на цар Борис III - в прохода Арабаконак анархисти едва не застрелват царя, а дни по-късно военното крило на БКП взривява черквата "Св. Неделя", но вместо монарха загиват 134 души. Отговорът на правителството е също жесток - започват гонения срещу всички лица, свързани с левицата - като резултат мнозина интелектуалци, нямащи нищо общо с атентатите са ликвидирани - сред тях са Гео Милев, Христо Ясенов и др.

Страната ни изпитва сериозни затруднения и в своята външна политика - след ПСВ съседите ни традиционно са враждебно настроени към България. През 1925 Кралството на сърби,хървати и словенци (след 1929 г. Югославия) е още по-агресивно спрямо България и дори разполага войски по границата - правителство на Цанков е изместило това на Стамболийски, което е било в твърде близки отношения с Белград. Тъй като правителството на Цанков взема властта не и без помощта на ВМРО, победителите от ПСВ го смятат за реваншистко и трудно сътрудничат с него.

В съседна Гърция положението също не е добро. Страната наскоро е претърпяла загуба във войната с Турция и правителството търси начин да отклони общественото недоволство от вътрешните проблеми. Явно водени от примера на Франция (която през 1923 нахлува в Германия), гърците решават да провокират обезоръжената след ПСВ България и да демонстрират сила за нейна сметка. Непрестанният тормоз над многобройното българското население в Егейска Македония и Тракия се засилва, като често гръцката армия извършва кланета над невинни българи - за тези си действия Гърция е санкционирана от Обществото на народите (предшественик на ООН).

Гръцките граничари се държат арогантно и предизвикателно спрямо българските си колеги, често нарушават териториалния суверенитет на България и отправят заплахи, че при българска съпротива гръцката армия за часове ще стигне Дупница. На 19 октомври 1925 г. на граничния пост при прохода Демир капия избухва поредният скандал. Гръцки граничар навлиза в българска територия и обвинява българите, че копаят окоп - всъщност това  е било кладенец, както по-късно комисията на ОН установява. Скандалът завършва с престрелка - гъркът е убит.

Гръцкото правителство само чака удобен повод и след убийството на гръцкия граничар нарежда на армията си да нахлуе в изпадналата в политическа криза и беззащитна на пръв поглед България. Гърците очакват лесна победа - българската войска е обезоръжена след 1919 г. и е просто сянка на на някогашното страшилище, поставило не един път гърците на колене във войните за национално обединение...

--------------
част втора

Прочети цялата статия

"Македония без българи, огън да я изгори."

Следващите редове са посветени на последния водач на ВМРО (в истинската ѝ същност на революционна организация) - Иван Михайлов.

Иван Михайлов е роден на 26 август 1896 в Ново Село, Щипско. Учи в Солунската българска гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". След края на Междусъюзническата война през 1913 г. и окончателното окупиране на Македония от сръбските и гръцки шовинисти, той се завръща във Вардарска Македония и е принуден да завърши образованието си в сръбската гимназия в Скопие. Завършвайки с отличие през 1915 г., сръбското правителство му предлага безплатно обучение в западноевропейски университет по избор. Явно разбирайки кроежите на сърбошовинистите за неговата културна асимилация и за привличането му към великосръбската доктрина, Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска.

След края на Първата Световна война се установява в София и се записва в Софийския университет, където учи право. Включва се активно в македонското революционно движение и е избран за секретар на водача му Тодор Александров. Междувременно Михайлов става и съучредител на студентското македонско дружество "Вардар". След убийството на Тодор Алекснадров на 31 август 1924 г., Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО и за кратко време успява да се превърне в безспорен лидер на движението.

Опитът на Александров да възстанови дейността на ВМРО след ПСВ е трагично прекъснат от смъртта му, но ентусиазираният и млад Иван Михайлов затвърждава основите на движението и успява да го реформира, съобразявайки се с новата политическа действителност след Голямата война. Първата задача на новия лидер е отстраняването на виновниците за братоубийствената война в организацията. Предателите са хладнокръвно убити от членове на ВМРО, като може би най-известен остава атентатът срещу Тодор Паница, извършен от Менча Кърничева, която по-късно се омъжва за Иван Михайлов. Започва се и открита война срещу проводниците на болшевизма в България. Чисто стратегически организацията се променя. Масовите четническите операции, изискващи голям финансов и човешки ресурс, са почти изоставени, а борбата срещу сръбския и гръцки шовинизъм вече се води от малки и мобилни отряди, които извършват различни диверсии и атентати срещу представители на сръбската и гръцка администрации. Засилената дейност на организацията обезпокоява най-вече сръбското правителство, което мобилизира невероятни ресурси за справяне с ВМРО - във Вардарска Македония са съсредоточени над 35 хиляди сръбски бойци - редовна войска, цивилна и униформена полиция. Границата с България е осеяна с вълчи ями, телени мрежи и високи кули, целящи да предотвратят всяко проникване на дейци на ВМРО на югославска територия. В безсилието си сръбското правителство извършва множество репресии срещу мирно население като убива и невинните баща и брат на Михайлов, живеещи в пределите на Югославия. В отговор на държавния терор, ВМРО издава смъртна присъда на сръбския крал, която е изпълнена през 1934 г. от Владо Черноземски в Марсилия.

Дейността на ВМРО в България е не по-малко активна. Обществена тайна е, че до 19 май 1934 г., а дори и по-късно Пиринска Македония е силно автономна от Българската държава и почти изцяло контролирана от четите на ВМРО, които организират и местното население в доброволчески милиции, следящи за реда в района и помагащи на своите братя в операциите срещу сръбския агресор. В резултата на тази дейност на ВМРО, престъпността и корупцията в района са сведени до минимум. Оказва се жизненоважна помощ на следвоенни бежанци. Освен всичко друго, организацията сътрудничи за развитието в България на множество културни, просветни и дори финансови инициативи на македонските българи. Биват учредени две македонски банкови институции - Македонска народна банка и Македонска кооперативна банка. През 1923 г. е създаден и Македонският научен институт, изучаващ основно географската област Македония и българското ѝ население и борещ се за международното признаване на македонската освободителна кауза.

Иван Михайлов лично се ангажира с още една важна дейност, останала дълго тайна за враждебното сръбско правителство - организирането на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българи (ТКПОМБ) с огнища по цялата Вардарска Македония.

След отмяната на Видовденската конституция на Кралството на сърби, хървати и словенци през 1929 г. окончателно става ясно, че правата на малцинствата в изкуствената държава ще продължават да бъдат системно потъпквани. Това довежда до съюз между ВМРО и хърватски националистически организации.

След преврата от 19 май 1934 г., Михайлов е принуден окончателно да напусне България заради просръбските убеждения на превратаджийте. Михайлов пребивава последователно в Турция, Полша и Унгария. През същата 1934 г. сътрудничеството между ВМРО и хърватските националисти достига своя връх чрез атентата срещу сръбския тираничен крал Александър Караджорджевич, извършен от българина Владо Черноземски на 9 октомври в Марсилия.

Иван Михайлов не прекъсва своята дейност, но тя е силно затруднена, а той непрестанно преследван докато не се установява окончателно в Независимата Хърватска държава през 1941 г. Като убеден антикомунист, Иван Михайлов се свързва с водача на СС Хайнрих Химлер, по това време съюзник и на България, и получава задача да сформира батальони от активисти на ВМРО под немско командване, които да преследват комунистическите партизани, бродещи из съвместно администрираните от българи и немци Вардарска и Егейска Македония. Подготовката на подобни чети започва, но обратът във войната затруднява и почти прекъсва тази дейност.

След деветосептемврийския преврат в България и промяната на позицията на страната ни във войната, Иван Михайлов по лично предложение на Хитлер пристига в Скопие, където му е дадена възможност да стане първият президент на "Независимата Македонска държава". Осъзнавайки вече предрешения край на войната и краха на Третия Райх, Михайлов отказва, след което е принуден да се укрива от комунистите, заемащи властта както в България, така и в Югославия. И в двете комунистически държави той е обявен за поддръжник на "великобългарската" доктрина и хиляди българи в двете страни са репресирани и дори убити под обвинение, че са “ванчомихайловисти”. Антибългарската политика на димтровските комунисти стига дотам, че населението в Пиринска Македония  е насилствено принуждавано да се самоопределя като македонско. Единствено разривът между Сталин и Тито  спира политиката на национален нихилизъм, водена от БКП.

Междувременно Иван Михайлов, укриващ се в Европа, не спира да се бори срещу антибългарската политика на българската и югославска комунистическа партия. Лишен от мощта на организацията си, която е унищожена от комунистическите режими, той използва своя интелект и публицистичен талант, пишейки множество статии, брошури и книги, в които непрестанно изобличава комунистическата пропаганда и отстоява изконно българската същност на Македония и своя български произход.

Едни от най-известните му думи относно Македония гласят:
 

С географското име „македонец“ с мене лично са се запознавали поне 200 души турци в Мала Азия, когато там бях задържан (да не продължа пътя си към Запада – по желание на Белград и на балканските му съюзници). Всеки турчин радостно ми е казвал при запознаването ни: „бенда македоняли им“ (и аз съм македонец). Виждаме, че турците отлично виждат разликата между географското име и националното име – казва, че е македонец, но преди това е казал, че е турчин. Младите или даден процент от тях във Вардарска Македония очевидно са научени от други, че Ванчо Михайлов не е българин, и продължават да си вярват, че е само македонец (по рождение). Други пък нашенци в цялата огромна наша емиграция, особено в България, също тъй в цяла Пиринска Македония, а немалко и в другите части на нашата родина Македония отлично знаят, че Ванчо е твърд българин. Той помни отлично дядо си, който се помина през 1907 близо 80-годишен. Дядо ми отлично помнеше своя дядо, който е раждан нейде около първите две десетилетия на ХVIII век. От безброй приказки на дядо ми, отнасящи се и до спомени за неговия дядо, безпогрешно съм заключавал, че приблизително до времето на отца Паисия българското име и съзнание всред нашия род е било толкова бистро, колкото е днес моето.

Когато в 1941 се отвориха българските училища в Македония, никъде там не се появи бунт и не се поискаха други училища. Във възрастните хора, всред по-старото поколение още бе свеж споменът им за учението им в отделенията на българските училища в Македония при турския режим. Ако в 1941 се създадеше независима Македония, а населението я приемеше с радост, то би се борило, за да запази тази държавност и по-нататък. Но едно е ясно: нямаше да има възможност за измисляне и създаване на „македонска народност“ и „македонски език“. Френският социолог проф. Ги Еро правилно обясни в книгата си „Народи и езици в Европа“, че този език и тази народност са създадени да объркат понятията на хората. Препоръчвам на младите в Македония здраво да държат, че ние сме българи от хиляда години насам. Но и да не избягват от идеята за независима Македония с признатите в нея исторически народности. Свидетели за миналото на българите в Македония са гърците, аромънците, албанците, турците, евреите. Тези народности и днес си живеят с вековните национални техни имена. 

"Македония без българи, огън да я изгори."

Иван Михайлов умира на 5 септември 1990 в Рим, като кратко преди това дава едно от последните си интервюта пред камерата на "Всяка неделя".

Гробът на Иван Михайлов и Менча Кърничева край Рим

Той остава не само като последния, но и един от най-талантливите, безкомпромисни и интелигентни лидери на ВМРО. Постоянно отстоявайки своя български корен и българската същност на организацията, той се превръща в стожер на българщината в Македония и в непреодолима преграда пред македонистките лъжи.

Интервю на Иван Михайлов пред македонски журналист

 

Интервюто на Иван Михайлов пред "Всяка неделя" :

Прочети цялата статия