Чат

събота, 26 ноември 2011 г.

Западните покрайнини - скритият терор: Част Трета



В периода 1948 - 2011 г. българските правителства наистина енергично се застъпиха за сънародниците ни отвъд граница само по време на управлението на Слободан Милошевич - и не за да ги защитят, а за да покажат лоялност към САЩ, които през 90-те години на ХХ век остро осъдиха шовинистичния режим в Югославия. Българската дипломация е опасно пасивна по въпроса със Западните покрайнини, въпреки че според юристи съществуват правни основания България да поиска връщането на областта под свои контрол - нито Кралството на сърби, хървати и словенци, нито Югославия вече съществуват като субекти на международното право. И ако Сърбия има каквито и да било права над областта, то същите права имат Хърватия и Словения.

Днес Република Сърбия открито изявява амбиции за присъединяване към ЕС, но това не пречи на съвременната сръбска администрация да продължава да потиска българското малцинство - примерите за това са множество и фрапиращи. Все още по всякакъв начин се възпрепятства богослужението на български език, а единственият свещеник, осмелил се да служи на български език - отец Йоан - е подложен на унижения и заплахи от сръбските църковни власти. През февруари 2011 г. сръбската полиция забрани традиционното честване на паметта на Васил Левски пред паметника му в Босилеград. На 5 ноември 2011 г. управителят на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов получава призовка от полицията да се яви в съда заради нарушения по "Закона за употреба на герба, знамето и химна на СФРЮ и за употреба на името и делото на председателя на Републиката Йосип Броз Тито... Въпросът как закон от времето на несъществуващата Социалистическа федеративна република Югославия и името на Йосип Броз Тито се съчетават с евроамбциите на Сърбия оставяме на  българската дипломация и правителство, които "безусловно" подкрепят Сърбия в евроинтеграцията ѝ.

Българското общество трябва спешно да насочи вниманието си към проблемите на това забравено малцинство, оставено на прага на културното и физическо оцеляване. България позволи на Сърбия почти цялостно да асимилира моравските и тимошките българи, които според данни от 1878 г. са надхвърляли 550 000 души, дано не позволим сръбските шовинисти да унищожат българското самосъзнание в Покрайнините, отдалечени на едва 60 км от София.










*в началото на статията - паметникът на Васил Левски в Босилеград

--------------


Западните покрайнини - скритият терор: Част Втора


След краха през Първата световна война всяко едно българско правителство избягва пререкания с Югославия, като по този начин абдикира от задължението си да се грижи за българите под сръбска власт. Единствените концепции за трайно облекчаването на живота на потиснатите българи се свързват с неосъществимите утопии за федериране между България и Югославия, застъпвани по време на управлението на БЗНС и в първите години на комунистическия режим.

Още в началото на терора (20-те години на ХХ век) 30 000 българи напускат Покрайнините в посока България, а останалите под чужда власт около 60 000 души се борят за културното си и национално оцеляване. По мирен път значителни успехи постига Върховният комитет на бежанците от Западните покрайнини, най-вече благодарение на своя председател Емануил Попдимитров, който въпреки липсата на официална подкрепа от българското правителство и на фона на мощната съпротива на Югославия през 1929 г. успява да постигне международно признание за българското малцинство в западната ни съседка. Насилието от страна на сръбските власти обаче е непоносимо и българите създават Вътрешната Западнопокрайненска революционна организация - "Въртоп" (ВЗРО), която подобно на ВМРО в Македония започва въоръжена борба срещу окупаторите. През 1934 г. организацията е унищожена не от югославските власти, а от българското правителство...

С разгрома на Югославия през Втората световна война, България като съюзник на Немския райх си връща административния контрол върху Западните покрайнини. В периода 1941-1944 г. българското правителство полага усилия за облекчаване положението на сънародниците ни, изграждат се църкви, откриват се училища и гимназии, дори част от бежанците се връщат по родните си места. С идването на комунистическата власт в България и Югославия периодът на българска администрация е обявен за "фашистка окупация". До настъпването на разрива между Сталин и Тито през 1948 г. положението на българите в Покрайнините е поносимо - те се разглеждат като свързващ елемент между Югославия и България в бъдещата Балканска комунистическа федерация.

След изострянето на отношенията между Югославия и СССР  настъпват тежки години за българското малцинство. Постепенно правата на българите се отнемат, изучаването на български език става все по-рядко. Югославската комунистическа власт започва системен и планов терор срещу българското малцинство, който с идването на власт на Милошевич се засилва. Резултатът е плашещ - от над 60 000 българи в Югославия през 1948 г., през 2002 г. са останали едва 20 500... Доказателство за мащабите на тази асимилационна политика е официалният доклад на ООН, който е посветен на правата на българите в Югославия и е публикуван в разгара на шовинистичната кампания на Милошевич - 1994 г.






Следва част трета...






петък, 25 ноември 2011 г.

Западните покрайнини - скритият терор: Част Първа




На 8 ноември отбелязваме Деня на Западните покрайнини. Терминът "Западни покрайнини" се появява след подписването на Ньойския договор, за да се обозначат изконно българските западни територии, предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци според договора.

За съжаление съдбата на една от най-зле пострадалите заради Ньойския договор български общности е почти забравена от широката общественост у нас.

Заграбването на Босилеград, Цариброд, Струмица, прилежащите им села, както и части от Трънско се явява поредният етап от разширението на Сърбия на изток върху трайно населени с българи територии. И докато при предишните си завоевания Сърбия претендира, че "освобождава" сръбско население, през 1919 г. претенциите на западната ни съседска са стратегически, т.е. сърбите не отричат българския характер на областта, но желаят присъединяването ѝ, за да получат военно и стратегическо предимство срещу "агресивната и шовинистична България". Всъщност освен изброените селища те искат да окупират  ВидинКулаБелоградчикБрезник, ТрънРадомирКюстендил и Петрич. Още преди завършването на работата на международната комисия, определяща новата границата, от 6 до 8 ноември 1920 г. сръбските войски окупират долупосочените територии. 
откъснатите през 1919-1920 територии
От този момент сръбската власт започва повсеместен терор срещу българите - самоопределянето им като такива е жестоко преследвано и наказвано, полагат се неимоверни усилия да бъде прекъсната връзката им с България, което води до икономически упадък на будния и проспериращ до този момент район. На запад поробените българи са оградени от непроходими планини, а на изток - от граница, която за техен ужас минава през дворове, къщи и гробове, за което говори френският публицист Анри Пози в книгата си "Войната се завръща":
Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават. 
Светът често изтръпва от мисълта за антихуманната граница, която разделяше Берлин на две, оставяйки хора от едно семейство от различни страни на границата, но за съдбата на българите, през чиито дворове и обработваеми земи и до днес минава граница, се знае твърде малко...


*В началото на статията - знамето на българите в Западните покрайнини





вторник, 1 ноември 2011 г.

Честит Ден на народните будители!



Днес отбелязваме  уникален по своя характер празник, който заедно с Деня на българската писменост и култура е един от поводите акад. Лихачов да нарече България - "Държавата на духа". И двата празника са плод на естествени подбуди, възникнали у народа ни. Предците ни са се чувствали длъжни да отдадат почит на героите, които през вековете запазват непокътната българската идентичност, като са се борят за нея с кръст, перо или меч... За пръв път Денят на народните будители се чества в Пловдив през 1909 г., а едва през 1922-1923 г. празникът е официализиран с оглед на кризата, засегнала българските национални ценности след погрома от Ньой 1919 г.:
"Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си...  Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното - ... Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам - и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България".
 Из речта на главния инициатор за официалното честване на  Деня на народните будители-
министърът на просвещението през 1922 г. - Стоян Омарчевски


Показателна за неразривната свързаност на Деня на народните будители с националния дух е реакцията на комунистическия режим към него. Тоталитарната власт преустановява честването на празника – явно осъзнавайки, че, независимо от идеологическата си мощ, няма да успее да „абсорбира“ традицията за своите цели, подчинени на стратегията на чужда държава. Ето защо Денят на народните будители се сдобива с клеймото „великобългарски шовинизъм“, макар празникът да е официално въведен от БЗНС, който, на теория, участва в управлението на страната заедно с БКП.

Драматичните събития след  1989 г. по естествен път пробуждат потребността на нацията ни да се обърне към традицията на будителите и честването им е възстановено през 1992 г.

В различни исторически периоди народът ни неведнъж, от свои и чужди, е бил критикуван за упадъка или дори липсата на национална култура у него. В днешни дни подобни коментари са особено болезнени, защото, трябва да признаем, са твърде близо до истината. Но на празници като този е редно, вместо да изпадаме в униние, да отправим поглед към онези извори на национална сила, които са позволили на българите да устоят на историческите превратности и да бъдат господари на най-старата държава в Европа. В този смисъл, забележителен е рефлексът на нашия народ, при тежки изпитания и въпреки споменатите укори, да се обръща към своята духовност, както посочва Омарчевски. Става дума за една специфична способност на националната ни общност да съгражда своеобразни „фарове“ на духа, които да я преведат през историческите перипетии. Така в своя опора българите превръщат народния епос през най-безнадеждните дни на игото, спомена за зараждането на българската писменост в динамичната и агресивна среда на национално съревнование с останалите балкански народи, а също и днешния празник в годините на отчаяние след Ньойския погром.

Затова нека и в настоящото трудно за културата и духовността време, смело последваме примера на нашите будители.

Честит Ден на народните будители!