Да съхраним спомена за Петрова нива

Преди дни установих, че един от най-значимите паметници в България - този в историческата местност "Петрова нива" - е в окаяно състояние и се руши (вж. повече тук). От изграждането на монумента през 1958 г. до ден днешен не са заделени никакви средства за поддръжка, вследствие на което върху него се  е появила голяма пукнатина. Пораженията по паметника застрашават цялостната конструкция, а също така и здравето на посетителите. Специалисти са изчислили, че за възстановяването му ще бъдат необходими не по-малко от 70 000 лв. Община Малко Търново, на чиято територия се намира историческата местност, не е в състояние да отдели подобна сума. След като местната власт е посочила проблема на редица институции, единствено Министерството на отбраната е отпуснало 17 000 лв. по случай 100 г. от избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Сумата обаче е била достатъчна само за проектиране на реконструкцията.

За да се съберат оставащите над 60 000 лв. общината в началото на 2014 г. подема дарителска инициатива. След като се свързах със служители от местния музей разбрах, че до момента по сметката е събрана незначителна сума.

Петрова нива е много повече от обикновена местност. Там между 28 и 30 юни 1903 г. делегати на ВМОРО вземат решение за вдигане на въстание в Тракия, което да подкрепи бунта на македонските българи. Така Илинденско-Преображенското въстание се превръща в най-значимият и мащабен акт на съпротива на народа ни срещу османския завоевател. Преди вече 110 г. в тази местност сънародниците ни от Тракия решават заедно със своите братя от Македония един път завинаги да скъсат робския синджир на азиатския деспотизъм, връщайки се в лоното на европейската цивилизация, към която народът ни по право принадлежи. Идеалите, за които предците ни са се борили тогава - свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и зачитане на основните човешки права - днес са основополагащи за Европейския съюз, към който вече се числи и България. С тази разлика, че, ако днес ние приемаме тези идеали за даденост, предците ни е трябвало да воюват и да платят с щастието и живота си за тях. Цената на това днес ние да стоим гордо сред останалите европейски народи, издигнали свободата във върховна ценност, бе платена от илинденските и преображенските въстаници и от останалите знайни и незнайни поборници за независимостта и обединението на народа ни. 

Въстаници и делегати на път за Петрова нива

В днешно време пренебрежението към историята, незачитането на културната и историческата памет често се представят като нещо положително. Редица обществени кръгове обосновават тази престъпна и срамна забрава именно с европейските ценности и "новите времена, които са настанали". Те обаче забравят основното - да, Европа е континент, който днес се гордее със своята толерантност, но Европа е преди всичко континент на НАЦИИТЕ и НАЦИОНАЛНИТЕ ДЪРЖАВИ! Да, действително - хуманната и велика цел на ЕС е гарантирането на мира, но помирението е невъзможно без ясната памет за миналото, без съзнанието за отминалите конфликти, техния генезис и най-вече без уважението към загиналите в тях.  

Настоящето ни мирно съжителство със съседните народи не означава пренебрежение към собственото ни минало. Доказателство за това е отношението към историята и историческите паметници, което имат гражданите в Западна Европа, която често ни е сочена като пример. Нека бъдем европейци и в отношението си към собствената национална памет.

Оставим ли монументът на Петрова нива да се разруши, това означава, че сме оставили раздорът и примирението да разрушат българската нация! Затова ви моля, подкрепете финансово усилията за възстановяване на паметника. 

Прочети цялата статия

Балканската освободителна война

"Почвам войната, за да скъсам робските вериги  на братята българи отвъд Шара, Пирина и Родопите..."

Цар Фердинанд I 

18 октомври (5 октомври стар стил) 

1912 г.

На днешния ден (по нов стил) * през 1912 г. България фактически се включва в Първата Балканска война, която довежда до Освобождението на значителни части от съвременната ни територия. Това е един от най-значимите моменти в новата ни история. Едва 30 години след възстановяването на българската държава тя се оказва в състояние да започне война с някогашния си поробител и дори да надделее в историческия сблъсък с могъщата Османска империя.

Факторите за постигането на този знаменит успех са много и разнообразни - бурното икономическо развитие на страната в началото на века, ефективното модернизиране на българската войска, успешните политически ходове, довели до Съединението и обявяването на Независимостта на България. Може би от най-голямо значение е твърдата решителност на народа ни да осъществи своя национален идеал. Решителност, която довежда до безпрецедентни компромиси и единение на нацията. Едва ли има в годините преди и след тези събития друго правителство, освен това на Иван Евстратиев Гешов, което да се ползва с такъв политически комфорт. Всички политически сили, с изключение на БРСДП (т.с.)**, се застъпват за започването на война с Турция. Обществената подкрепа е още по-убедителна - много българи имат роднини, останали в пределите на Османската империя, а хиляди други са избягали от Македония и Тракия в България заради произвола на османските власти.

Въпреки ентусиазма и жертвоготовността на българския народ той не е в състояние сам да повали вековния тиранин. Макар и по-късно да се оказва, че именно нашата армия нанася решителните удари по империята, страната ни не може да се позволи да започне войната, без да си осигури подкрепата на останалите Балкански съюзници (при сходна ситуация през 1885 г. Сърбия вероломно напада България). Именно при преговорите със съседните християнски държави българската дипломация прави големи компромиси, но и допуска сериозни грешки, които се оказват фатални... В поредицата статии, озаглавени "От триумф към трагедия", съвсем накратко съм описал пътя от величествената победа, изумила цяла Европа, до зловещото поражение на България през последвалата Междусъюзническа война.

Вярно е, че извоюваното с живота и кръвта на хиляди българи през Балканската война е впоследствие до известна степен пропиляно. Въпреки това войната си остава едно епохално събитие в историята ни. Това е момент, в който българската нация постига вероятно най-голямото си духовно и физическо величие в модерната епоха, окрилена от идеала за Освобождение на поробените ни братя. Нека не забравяме, че, благодарение на саможертвата на българския войник, и до днес Родопите и Пиринският край са в пределите на отечеството и са крепости на непобедимия български дух!

* Балканската война започва още на 9 октомври (26 септември стар стил), когато черногорски войски нахлуват на османска територия. На 18 октомври (5 октомври стар стил) България, от своя страна, обявява война на Османската империя.
** Впоследствие тази партия се трансформриа в БКП, а след 1990 г. в БСП.

Прочети цялата статия

Защитникът на Тракия - Капитан Петко Войвода

Легендарният български войвода - Петко Киряков, пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, а и други балкански народи, е роден през далечната 1844 г. в с. Доган Хисар. Житейската му история е сякаш извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм.

Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големия му брат заедно с негов братовчед. Около младежа се събират още отмъстители, които възмездяват жестоките поробители. Постепенно Петко се превръща в лидер, организира чета, която защитава всички тракийци - българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от често жестоките османски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ в легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптии, башибозук, а често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа, въпреки че почти винаги са по-малобройни от противника - факт, доказващ естествения тактически талант на Петко войвода. 

Славата на Петко Киряков се разпространява далеч извън пределите на юнашката Родопа планина и родната му Тракия - из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета поставя на колене местната турска власт, разположена на едва часове път от имперската столица. Вероятно затова през 1864 г. той е потърсен от гръцкия революционен комитет, готвещ въстание на о. Крит. Гръцките борци за свобода канят Петко войвода в Атина, където той слуша лекции в местната военна академия, а след това се среща с прочутия италиански революционер Гарибалди. Заедно с него организира прочутата "гарибалдийска дружина", съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода също взема участие начело на малък отряд. Заради смелостта при боевете получава званието капитан, а след потушаването на въстанието напуска острова.

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. Бойците му водят много успешни сражения срещу турците - стига се дотам, че турски управник признава Петко за "самоуправен владетел" и дори му плаща данък. Междувременно войводата въоръжава и организира своя отряд и той все повече заприличва на военна част. Петковата чета непрестанно тормози властта, като временно преустановява действията си след Априлското въстание от 1876 г. - войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт.

През Освободителната война четата на Петко войвода активно подпомага руските части, действа  в турския тил, освобождава множество селища и предпазва мирното население от турски зверства. След войната тя има основна роля за разбиването на мюсюлманските отреди, които са водени от британския агент Сенклер и тероризират християнското население.

През юни 1879 г. след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, Нейният командир е награден от ген. Скобелев и приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия, награждава го с Георгиевски кръст и голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава този имот, за да уреди живота си в България.

В началото на 90-те години на XIX век Петко Киряков влиза в конфликт с властта в България. Той бива наклеветен от управителя на Варна - Спас Турчев - бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин - месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от българи...След падането на правителството на Стефан Стамболов се завръща в дома си във Варна. На 7 февруари 1900 г., като следствие от разклатеното му от  мъченията и униженията здраве, големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие...

Прочети цялата статия