Началото на триумфа или "Непревземаемият" Лозенград

"Тази крепост може да бъде превзета само 

след шестмесечна обсада, и то от прусаци."

фелдмаршал  Фон дер Голц 

Почти веднага след влизането на България в Балканската война нашата войска започва първото си сериозно сражение с османския аскер. Както е предварително договорено между съюзниците, основните български сили са разположени в Източна Тракия, където логично (поради близостта с Цариград) са и най-боеспособните турски части. Задачата на младата ни войска е още по-трудна с оглед на факта, че в този район се намират едни от най-укрепените турски крепости, изграждането на които е ръководено от немски специалисти.

При Лозенградската операция, състояла се между 22 и 24 октомври (нов стил), както турската, така и българската армия предприемат настъпателни действия, което обуславя сериозността на сблъсъка. И двете страни целят бърз удар по противника, който да сломи съпротивителните му сили и да предотврати продължителни военни действия. Българската армия по план трябва да се вклини дълбоко в Източна Тракия, като максимално се приближи до Цариград. Османското командване пък желае да отблъсне българите и да нахлуе в довоенната ни територия, окупирайки големите български градове по поречието на Марица.

Бойните действия се развиват според предварително изготвения от българите план. На 22 октомври частите на Първа и Втора българска армия успяват ефективно да спрат настъплението на османските формирования от Одрин, като ги принуждават да се върнат обратно в крепостта. Междувременно присъствието на Трета армия остава незабелязано от османските военачалници, тъй като нашето командване умишлено я предвижва зад тила на основните части. Тя подема настъпление към Лозенград, което силно изненадва противника. На следващия 23 октомври османската армия успява за кратко да спре устрема на войските ни, включвайки резерви в сражението, но българите с масирана атака обръщат в бягство противника, който отстъпва неорганизирано. На следващия ден Трета армия, под ръководството на ген. Димитриев се подготвя за щурм на Лозенградските укрепления, но установява, че те са изоставени от основните турски части. Така българските бойци, вследствие на първоначалния си устрем, деморализират противника и завладяват Лозенград с неговите почти изоставани укрепления. Войниците ни са тържествено посрещната от българското население. Героичната войска на Царство България напълно опровергава надменния маршал Фон дер Голц (цитиран в началото), превземайки проектираното от него укрепление за няколко дни вместо за 6 месеца. Западната преса, иронизирайки думите на германеца, след сражението дава на българите определението "прусаците на Балканите".

Победата при Лозенград се оказва изключително важна. На първо място тя има значителен психологически ефект - българската армия постига първа убедителна победа над някогашния си поробител. От друга страна, планът на командването ни е изпълнен - в български ръце пада едно от най-важните османски укрепления, големи турски формирования са изтласкани на юг, което позволява на армията ни да започне обсадата на другата ключова крепост в региона - тази при Одрин. Неслучайно кореспондентът на английския "Дейли Телеграф" възкликва:

 "Превземането на Лозенград е един от най-големите триумфи, които историята познава".

Като грешка на българското командване се оценява решението да се даде почивка на войската ни, вместо тя да бъде пратена в преследване на обезверения противника. Това позволява на османците да организират нова защитна позиция при Люлебургаз - Бунархисар, при преодоляването на която българите по-късно ще дадат много жертви.

В чест на епохалната първа победа над някогашния завоевател народният поет Иван Вазов създава стихотворението "Лозенград"

Прочети цялата статия

Балканската освободителна война

"Почвам войната, за да скъсам робските вериги  на братята българи отвъд Шара, Пирина и Родопите..."

Цар Фердинанд I 

18 октомври (5 октомври стар стил) 

1912 г.

На днешния ден (по нов стил) * през 1912 г. България фактически се включва в Първата Балканска война, която довежда до Освобождението на значителни части от съвременната ни територия. Това е един от най-значимите моменти в новата ни история. Едва 30 години след възстановяването на българската държава тя се оказва в състояние да започне война с някогашния си поробител и дори да надделее в историческия сблъсък с могъщата Османска империя.

Факторите за постигането на този знаменит успех са много и разнообразни - бурното икономическо развитие на страната в началото на века, ефективното модернизиране на българската войска, успешните политически ходове, довели до Съединението и обявяването на Независимостта на България. Може би от най-голямо значение е твърдата решителност на народа ни да осъществи своя национален идеал. Решителност, която довежда до безпрецедентни компромиси и единение на нацията. Едва ли има в годините преди и след тези събития друго правителство, освен това на Иван Евстратиев Гешов, което да се ползва с такъв политически комфорт. Всички политически сили, с изключение на БРСДП (т.с.)**, се застъпват за започването на война с Турция. Обществената подкрепа е още по-убедителна - много българи имат роднини, останали в пределите на Османската империя, а хиляди други са избягали от Македония и Тракия в България заради произвола на османските власти.

Въпреки ентусиазма и жертвоготовността на българския народ той не е в състояние сам да повали вековния тиранин. Макар и по-късно да се оказва, че именно нашата армия нанася решителните удари по империята, страната ни не може да се позволи да започне войната, без да си осигури подкрепата на останалите Балкански съюзници (при сходна ситуация през 1885 г. Сърбия вероломно напада България). Именно при преговорите със съседните християнски държави българската дипломация прави големи компромиси, но и допуска сериозни грешки, които се оказват фатални... В поредицата статии, озаглавени "От триумф към трагедия", съвсем накратко съм описал пътя от величествената победа, изумила цяла Европа, до зловещото поражение на България през последвалата Междусъюзническа война.

Вярно е, че извоюваното с живота и кръвта на хиляди българи през Балканската война е впоследствие до известна степен пропиляно. Въпреки това войната си остава едно епохално събитие в историята ни. Това е момент, в който българската нация постига вероятно най-голямото си духовно и физическо величие в модерната епоха, окрилена от идеала за Освобождение на поробените ни братя. Нека не забравяме, че, благодарение на саможертвата на българския войник, и до днес Родопите и Пиринският край са в пределите на отечеството и са крепости на непобедимия български дух!

* Балканската война започва още на 9 октомври (26 септември стар стил), когато черногорски войски нахлуват на османска територия. На 18 октомври (5 октомври стар стил) България, от своя страна, обявява война на Османската империя.
** Впоследствие тази партия се трансформриа в БКП, а след 1990 г. в БСП.

Прочети цялата статия

Швейцарецът, дал живота си за България - Луй Айер

Повече от век Швейцария е символ на политическа и икономическа стабилност, а страната не е водила война от далечната 1847 г. Швейцарецът, за когото ще ви разкажа, обаче участва в три войни и припознава бедната, неразвита, изпълнена с политически борби и многострадална  България за свое второ отечество.

През 1865 г. в швейцарското селце Хомберг се ражда Луй Айер. От малък се увлича по спорта и се занимава с различни спортни дисциплини. Айер се доказва като отличен педагог и треньор, като под негово ръководство училището във град Веве (Вьове) печели национален спортен конкурс.

Едва на 29 години - през 1894 г. - съдбата изпраща Луй Айер в България - по покана на тогавашния просветен министър Георги Живков, Айер и още 9 негови сънародници пристигат в България, за да положат основите на физическата култура в българските учебни заведения. Луй Айер развива невероятна организационна дейност най-вече в дунавските градове Лом, Силистра и Русе, където създава спортни клубове и със собствени средства купува и предоставя на младежта първите гимнастически уреди в България. Става треньор на "юнашките дружества"(съюзът на българските гимнастически дружества се е наричал "Юнак" - от там и популярното скандиране "Българи! Юнаци!"). Швейцарецът се занимава не само със спорт, но подпомага организирането на музикални и театрални представления, печели уважението на цялото общество . Сближава се с народа ни, започва да се интересува от неговите обичаи, история и фолклор. Възпитава своите спортисти в патриотизъм и сам започва да изпитва неподправена обич към България, сам казва:

"Нищо от това, което се отнася до нравите, обичаите и стремежа на тази страна, не ми е чуждо" 

През 1912 г. избухва Балканската война и швейцарецът, който съвсем спокойно би могъл да напусне България и да се върне в алпийския уют на родната си страна, се записва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Нещо повече - той сам набира още доброволци и така сформира своя "юнашки легион", в който се включват български спортисти, които той е тренирал. Във войната се включват и сънародниците на Айер, дошли с него в България, както и дъщеря му, която по време на бойните действия е милосърдна сестра.

Като ротен командир през Балканската и Междусъюзническата война Айер участва  в редица тежки сражения - за своята храброст швейцарецът е произведен в чин подпоручик и получава два ордена за храброст. Айер не само воюва за България на бойното поле, но след трагедията, която страната претърпява през Междусъюзническата война, той със собствени средства издава на френски език книгата "Pro Bulgaria", в която пламенно защитава българския национален идеал и стремежа на българите за обединение. Айер остро критикува разразилата се антибългарска кампания и разкрива жестокостите, които съюзниците извършват срещу българското население.

През Първата световна война, Айер не се поколебава и въпреки възрастта си (51 години) отново се записва доброволец, първоначално е изпратен в обоза, но по негово настояване отива на първа линия. В сражения край Дойранското езеро Айер отново показва храброст и самоотверженост.  На 2 септември 1916 г. забележителният швейцарски педагог и голям български патриот Луй Айер е смъртоносно прострелян. Айер жертва себе си в името на идеала на "своята втора родина" , както с умиление нарича България...

В Швейцария съществува традиция всяка сутрун пред домовете да бъде издиган националният флаг. Пред семейната къща на Луй Айер и до днес се вее българският трибагреник...

Прочети цялата статия

"От Триумф Към Трагедия" : Част Трета

Въоръжени сблъсъци между съюзниците настъпват още преди подписването на Лондонския мирен договор. Разбирайки агресивните намерение на сърбите и гърците в Македония, ВМОРО (с разрешение на командването на българската армия) предприема курс на въоръжена борба срещу чуждите окупатори.

При така ескалиращото напрежение и с оглед на предизвиканото от Сърбия забавяне на Петербургската конференция (имаща за цел да уреди споровете между съюзниците), цар Фердинанд допуска може би най-фаталната грешка през своето управление. Смятайки, че една бърза българска офанзива би сплашила съюзниците и би ускорила намесата на Великите сили, на 16 срещу 17 юни без дипломатическа подготовка цар Фердинанд заповядва на армията да  атакува съюзническите позиции. Според повечето историографи атаката НЕ е съгласувана с правителството, което е явно нарушение на действащата тогава конституция.

По-късно Иван Е. Гешов  с право нарича тази заповед "престъпното безумие". Дори без македонските земи България държи под контрола си обширни територии в Тракия и голям излаз на Егейско море. За миг България губи всичките си позиции пред Великите сили - превръща се в агресор, дава повод на Сърбия и Гърция да задействат плана си за общи действия срещу нея, а също така и възможност на Румъния да изпълни заканата си, че при евентуален сблъсък между съюзниците ще нахлуе в  България. Дори най-големите защитници на България са неспособни да я оправдаят - въпреки справедливата кауза на нападението, то е остро нарушение на международните договори, които страната е подписала.

България постига частични успехи на бойното поле, но катастрофата добива трагични измерения, когато на 28 юни Румъния нахлува през абсолютно незащитената северна граница, а на 29 и 30 същия месец Османската империя започва мащабна офанзива по суша и море, която помита слабо укрепените български позиции в Източна Тракия. Западната преса обсипва с подигравки румънците затова, че те не водят боеве с българската армия, а само грабят и мародерстват, междувременно турската армия подлага на терор българското население в Източна Тракия, а на 11 юли преминава довоенната граница и заплашва големите градове в Южна България.

Така притисната от всички страни и водеща война срещу армии с обща численост над 1 250 000 души, България е принудена да иска мир и първа изпраща свои пратеници на Букурещката мирна конференция, която се превръща в унизително изнудване. Въпреки огромния принос на България за победата над Турция, сърби, румънци и гърци се държат арогантно с българите. Като пример ще приложа изявление на сръбския делегат Спалайкович, след като ген. Фичев му отбелязва, че Сърбия не бива да настоява за твърде несправедлив мир, защото се нуждае от българското приятелство в геополитически план. Ето и "братските" думи на сърбина:

"Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който можем всякога да ви строшим челюстта."

Подписването на Букурещкия мир е възприето в България с огромно прискърбие  - повечето българи в Македония остават под чужда власт и през следващите 90 години са подложени на унищожителна асимилация.След Цариградския договор (уточняващ границите на България и Османската империя в Източна Тракия) се оказва, че България е загубила по-голямата част от завладените през Първата Балканска война територии и че хиляди тракийски българи завинаги напускат домовете си. Ценната в стопанско отношение Добруджа е изцяло окупирана от Румъния. Малка утеха за българите остава излазът, който получават на Беломорието - излаз, който едва шест години по-късно ще бъде загубен...

--------------

част първа

част втора

Прочети цялата статия

"От Триумф Към Трагедия" : Част Втора

Още преди края на сраженията с турците, "съюзниците" на България започват провокации в "освободените" от тях земи.

Според предварителния договор между България и Сърбия, Македония е разделена на "безспорна" (в която сърбите нямат претенции) и "спорна" (западна) част. В договора е предвидено съдбата на спорната част да бъде уредена чрез руски арбитраж, който да определи дали да бъде включена в пределите на България или Сърбия.

"Спорната" зона в Македония (в сиво)

Като следствие от ангажираността на българската армия в боеве в Източна Тракия, Сърбия окупира не само "спорната", но и голяма част от "безспорната" зона. Навлизайки в Македония, сръбските войски са посрещнати като освободители и са активно подкрепени от чети на ВМОРО, действащи в тила на турците и имащи обща численост от 15 000 души. Въпреки дружелюбното отношение на българите, още в първите дни сърбите се заемат със задачата насилствено да изкоренят българското самосъзнание у наслението. Документирани са хиляди издевателства над българи, които стигат до абсурдност. Така например българският учител Коце Ципушев е принуден да бяга, след като в присъствие на сръбски военни вдига наздравица за българските победи. Също за наздравица е убит Атанас Лутвиев. С 47 удара с нож в Куманово е убит Йордан Йовчев, защото, влизайки в общината, поздравил с "добър ден", а не с "добар дан" (!?). Сръбската наглост стига до там, че дори престолонаследникът Александър Караджорджевич, влизайки в Скопие, удря плесница на приветстващото го българско момиченце, защото на въпроса му "Па шта си ти?", то отговорило, че е българка.

Гръцките зверства в Егейска Македония имат дълга предистория. Печално известното Загоричанско клане от 1905 е само прелюдия към жестокостите, които гърците извършват през Балканските войни.

В самата България все по-често се чуват гласове за незабавен удар срещу Сърбия и Гърция. Това се обуславя с многото представители на македонската емиграция в българската политика и армия. Българската войска е на върха на своята слава - цялата европейска преса засипва с похвали героизма на войниците и военното майсторство на командирите. Сред обществото все по-популярна става лъжовната и пагубна теза за непобедимостта на българската армия, която след тежките боеве срещу турците е физически и морално изтощена.

Междувременно румънските искания за териториални компенсации в Южна Добруджа стават все по-настоятелни. Според официалната румънска позиция компенсацията е необходима, за да се възстанови политическия баланс на Балканите с оглед на очакваното териториално разширение на България след края на Балканската война. За да оправдае пред собствения си народ заграбването на тази нямаща нищо общо с румънската история област, правителството в Букурещ прокарва тезата, че в Македония живеят десетки хиляди куцовласи, имащи румънско потекло и за съдбата, на които Румъния трябва да бъде обезпечена. Румъния обаче не предявява претенции спрямо Сърбия - все пак сръбските области няма как да и́ осигурят апетитен излаз на Черноморието, а и двете страни се оказват естествени съюзници в стремежа си да разпокъсат Австро-Унгария (в империята има големи сръбски и румънски общности).

--------------

част първа

част трета

Прочети цялата статия

"От Триумф Към Трагедия" * : Част Първа

Първата и Втората Балкански войни са моменти на върховен героизъм и ужасяваща смесица от еуфория и безпределно огорчение за народа ни.

Започналата през есента на 1912 Първа Балканска война завършва с победа на Балканските съюзници над Османската империя. Тя се отличава с еуфорията, настъпила в България, преди започването и́ - при получаването на заповедите за мобилизация в българските селища вместо плач, се чувала музика и са се играели хора. Българите по това време имат лъжовната представа, че Османската империя, имаща население около пет пъти по-голямо от българското, чиято армия е претърпяла реорганизация и е била обучавана от западни военни инструктори, ще бъде лесно повалена. Още по-странното е, че по-време на военните действия българската войска изумява света, като наистина успява да победи по-добре въоръжената армия на доскорошния си сюзерен.

 Безспорен е фактът, че действията на останалите съюзници срещу империята имат второстепенно значение. Българите не само успяват да превземат силно укрепени и модернизирани от западни специалисти крепости като Лозенград и Одрин, но и достигат на минимално разстояние от османската столица, заплашвайки я с инвазия. Този факт неимоверно много улеснява сърби, черногорци и гърци- османското командване е принудено да пренасочи подкрепленията, предвидени за борба срещу Сърбия и Гърция, към Източна Тракия, за да защити Цариград.

Достатъчно е да се погледнат и статистическите данни, за да се посочи неравната роля, която съюзниците имат във войната. България, чието население наброява 4 430 000 души, мобилизира 600 000 бойци (от които 360 000  участват в сражения). Общата численост на армиите на Сърбия, Черна гора и Гърция е по-малка от тази на българската войска- трите държави мобилизират общо 500 000 души, от които във военни действия участват 320 000. В загубите на жива сила разликата е още по-очевидна - българите дават 84 000 жертви (убити ранени), а съюзниците общо 52 000.

Като резултат от съюзническата офанзива Османската империя подписва Лондонския мирен договор, узаконяващ поражението и́ и предоставящ на съюзниците всички османски територии на запад от линията Мидия - Енос.

линията Мидия-Енос (в червено)

Очевидно е, че за победата над могъщата империя най-голям е българският принос. Удовлетворението и гордостта на народа от чутовните победи и безпримерния героизъм на българската армия скоро след края на войната преминават в гняв и желание за мъст. Оказва се, че по-голямата част от географската област Македония, най-вече заради която България започва войната срещу Турция, остава под гръцка и сръбска окупация. Въпреки ясно изразения български етнически характер на областта, гърци и сърби отказват да оттеглят войските си - нещо повече - непосредствено след сключването на Лондонския договор двете държави сключват тайна спогодба, насочена срещу България и нейните интереси в Македония...

* Заглавието на статията е всъщност името на книгата на Симеон Радев, описваща преживяванията му през Балканската война и последвалата след Междусъюзническата война Букурещка мирна конференция.

--------------
част втора

част трета

Прочети цялата статия