Чат

вторник, 23 октомври 2012 г.

Началото на триумфа или "Непревземаемият" Лозенград


"Тази крепост може да бъде превзета само 
след шестмесечна обсада, и то от прусаци."
фелдмаршал  Фон дер Голц 



Почти веднага след влизането на България в Балканската война нашата войска започва първото си сериозно сражение с османския аскер. Както е предварително договорено между съюзниците, основните български сили са разположени в Източна Тракия, където логично (поради близостта с Цариград) са и най-боеспособните турски части. Задачата на младата ни войска е още по-трудна с оглед на факта, че в този район се намират едни от най-укрепените турски крепости, изграждането на които е ръководено от немски специалисти.

При Лозенградската операция, състояла се между 22 и 24 октомври (нов стил), както турската, така и българската армия предприемат настъпателни действия, което обуславя сериозността на сблъсъка. И двете страни целят бърз удар по противника, който да сломи съпротивителните му сили и да предотврати продължителни военни действия. Българската армия по план трябва да се вклини дълбоко в Източна Тракия, като максимално се приближи до Цариград. Османското командване пък желае да отблъсне българите и да нахлуе в довоенната ни територия, окупирайки големите български градове по поречието на Марица.

Бойните действия се развиват според предварително изготвения от българите план. На 22 октомври частите на Първа и Втора българска армия успяват ефективно да спрат настъплението на османските формирования от Одрин, като ги принуждават да се върнат обратно в крепостта. Междувременно присъствието на Трета армия остава незабелязано от османските военачалници, тъй като нашето командване умишлено я предвижва зад тила на основните части. Тя подема настъпление към Лозенград, което силно изненадва противника. На следващия 23 октомври османската армия успява за кратко да спре устрема на войските ни, включвайки резерви в сражението, но българите с масирана атака обръщат в бягство противника, който отстъпва неорганизирано. На следващия ден Трета армия, под ръководството на ген. Димитриев се подготвя за щурм на Лозенградските укрепления, но установява, че те са изоставени от основните турски части. Така българските бойци, вследствие на първоначалния си устрем, деморализират противника и завладяват Лозенград с неговите почти изоставани укрепления. Войниците ни са тържествено посрещната от българското население. Героичната войска на Царство България напълно опровергава надменния маршал Фон дер Голц (цитиран в началото), превземайки проектираното от него укрепление за няколко дни вместо за 6 месеца. Западната преса, иронизирайки думите на германеца, след сражението дава на българите определението "прусаците на Балканите".

Победата при Лозенград се оказва изключително важна. На първо място тя има значителен психологически ефект - българската армия постига първа убедителна победа над някогашния си поробител. От друга страна, планът на командването ни е изпълнен - в български ръце пада едно от най-важните османски укрепления, големи турски формирования са изтласкани на юг, което позволява на армията ни да започне обсадата на другата ключова крепост в региона - тази при Одрин. Неслучайно кореспондентът на английския "Дейли Телеграф" възкликва:

 "Превземането на Лозенград е един от най-големите триумфи, които историята познава".

Като грешка на българското командване се оценява решението да се даде почивка на войската ни, вместо тя да бъде пратена в преследване на обезверения противника. Това позволява на османците да организират нова защитна позиция при Люлебургаз - Бунархисар, при преодоляването на която българите по-късно ще дадат много жертви.

В чест на епохалната първа победа над някогашния завоевател народният поет Иван Вазов създава стихотворението "Лозенград"

четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Балканската освободителна война


"Почвам войната, за да скъсам робските вериги  на братята българи отвъд Шара, Пирина и Родопите..."

Цар Фердинанд I 
18 октомври (5 октомври стар стил) 
1912 г.



На днешния ден (по нов стил) * през 1912 г. България фактически се включва в Първата Балканска война, която довежда до Освобождението на значителни части от съвременната ни територия. Това е един от най-значимите моменти в новата ни история. Едва 30 години след възстановяването на българската държава тя се оказва в състояние да започне война с някогашния си поробител и дори да надделее в историческия сблъсък с могъщата Османска империя.

Факторите за постигането на този знаменит успех са много и разнообразни - бурното икономическо развитие на страната в началото на века, ефективното модернизиране на българската войска, успешните политически ходове, довели до Съединението и обявяването на Независимостта на България. Може би от най-голямо значение е твърдата решителност на народа ни да осъществи своя национален идеал. Решителност, която довежда до безпрецедентни компромиси и единение на нацията. Едва ли има в годините преди и след тези събития друго правителство, освен това на Иван Евстратиев Гешов, което да се ползва с такъв политически комфорт. Всички политически сили, с изключение на БРСДП (т.с.)**, се застъпват за започването на война с Турция. Обществената подкрепа е още по-убедителна - много българи имат роднини, останали в пределите на Османската империя, а хиляди други са избягали от Македония и Тракия в България заради произвола на османските власти.

Въпреки ентусиазма и жертвоготовността на българския народ той не е в състояние сам да повали вековния тиранин. Макар и по-късно да се оказва, че именно нашата армия нанася решителните удари по империята, страната ни не може да се позволи да започне войната, без да си осигури подкрепата на останалите Балкански съюзници (при сходна ситуация през 1885 г. Сърбия вероломно напада България). Именно при преговорите със съседните християнски държави българската дипломация прави големи компромиси, но и допуска сериозни грешки, които се оказват фатални... В поредицата статии, озаглавени "От триумф към трагедия", съвсем накратко съм описал пътя от величествената победа, изумила цяла Европа, до зловещото поражение на България през последвалата Междусъюзническа война.

Вярно е, че извоюваното с живота и кръвта на хиляди българи през Балканската война е впоследствие до известна степен пропиляно. Въпреки това войната си остава едно епохално събитие в историята ни. Това е момент, в който българската нация постига вероятно най-голямото си духовно и физическо величие в модерната епоха, окрилена от идеала за Освобождение на поробените ни братя. Нека не забравяме, че, благодарение на саможертвата на българския войник, и до днес Родопите и Пиринският край са в пределите на отечеството и са крепости на непобедимия български дух!

* Балканската война започва още на 9 октомври (26 септември стар стил), когато черногорски войски нахлуват на османска територия. На 18 октомври (5 октомври стар стил) България, от своя страна, обявява война на Османската империя.
** Впоследствие тази партия се трансформриа в БКП, а след 1990 г. в БСП.

събота, 22 септември 2012 г.

Честит ден на Независимостта на България


Честит ден на Независимостта, българи! На тази дата преди повече от 100 г. политическият ни елит направи последната крачка към пълното утвърждаване и реабилитиране на България в семейство на цивилизованите европейски народи! Дано тяхната твърдост в отстояване на националните интереси, въпреки натиска на Великите сили, бъде пример за днешните политици!

повече за събитията от 22.09.1908 г. - тук

четвъртък, 6 септември 2012 г.

Честит ден на Съединението!


Честит ден на Съединението, българи!


Нека си припомним устрема и непоколебимостта на хората, предизвикали Съединението на България! Хора, които въпреки трудностите, не се отказаха, не избягаха, не се самосъжаляваха, а взеха съдбата си в свои ръце! Те въпреки различията си бяха единни. По време на великите събития от есента на 1885 г. българите не се деляха на богати и бедни, на русофили и русофоби, на леви и десни..., защото знаеха, че СЪЕДИНЕНИЕТО  ПРАВИ СИЛАТА! А пред тяхната сила, пред силата на единна България отстъпи целият политически елит на Европа!  Днес съединисткият девиз е не по-малко актуален, а единството не по-малко необходимо на нацията ни.


ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!


* в началото на статията - картината “Обявяване на Съединението” от А. Жеков

събота, 25 август 2012 г.

Как един народ стана нация - символиката на Шипченската епопея


През  1877 г., в дните между 21 и 26 август, се състоят епичните Шипченски боеве. Това са сражения, в които българите доказаха, че са строшили робските окови и че са достойни за своята свобода.

Народът, който едва година по-рано бе готов да побегне под напора на башибозука и дори да предаде своите апостоли в ръцете на тиранина, през август 1877 г. вече знаеше, че "ако би бегали: да мрем по-добре!"

Ще си позволя да цитирам немския юрист и философ Карл Шмит, който казва, че "един народ става нация, когато осъзнае своите културни ценности и политически достойнства, като при това е готов да отстоява правото си на самостоятелно съществуване, включително и с оръжие."

Българите осъзнаха своите културни ценности чрез трудовете на публицисти и писатели като братя Миладинови, Иван Вазов, Христо Ботев и редица техни съвременници. Политическите си достойнства утвърдиха чрез своята революционна борба и най-вече с признаването на самостоятелността на Българската екзархия. Но именно на връх Шипка, месеци след жестокия погром на Априлското въстание, нашите предци доказаха, че са готови да отстояват своята самостоятелност и свобода с оръжие в ръка. В знойните августовски дни българите просто отказаха да се предадат, отказаха да изгубят своя светъл идеал и отново да сведат глава пред поробителя. В онези мигове духът на един народ победи желанието за мъст на друг, любовта към отечеството победи омразата, стремежът към свобода и равенство победи този към тирания и потисничество. Именно масовата саможертва и безпримерният героизъм, проявени на този "див, чутовен връх",  превърнаха презряната рая в свободна и самостоятелна нация.


Поклон, опълченци, и благодаря ви!... 

ВИЙ НАИСТИНА ВЕНЧАХТЕ БЪЛГАРИЯ С ЛАВРОВИ ВЕНЦИ!






вторник, 21 август 2012 г.

Ангелогласният




Всеизвестно е, че Средновековна България е родината на кирилицата - писмеността, на която са създадени някои от шедьоврите на световната литература. Малко са хората, които обаче знаят, че създателят на едно най-използваните нотни писма е българин. Става въпрос за големия средновековен певец и композитор Св. Йоан Кукузел.

Йоан Кукузел е роден около 1280 г. в Драч (днешна Албания) - през Средновековието този район на Балканския полуостров е гъсто населен с българи. За негово нещастие като малък остава без баща, но Господ го дарява с прекрасен певчески талант, заради който съвременниците му го наричат Ангелогласния. Благодарение на този талант младият Йоан достига чак до столицата на Източната римска империя (родните му земи по това време са византийско владение). В Константинопол постъпва в императорската певческа школа, където има възможност да получи вероятно най-доброто за тази епоха музикално образование. Нещо повече - според житието на светеца, той се превръща в любимец и личен певец на византийския василевс.

Йоан Кукузел обаче не могъл да свикне със суетата в императорския двор и почестите, които му били оказвани. Един ден той решава да избяга от столицата и, представяйки се за обикновен овчар, заживява скромно в Атонски манастир.

 Св. Йоан Кукузел остава завинаги в световната музикална история. Благодарение на неговия труд източноправославната църковна музика бива значително реформирана. Йоан Кукузел въвежда многогласното пеене и създава т. нар. невмено нотно писмо, което значително улеснява изучаването и изпълнението на църковните песнопения. Нотното писмо, създадено от Йоан Кукузел, и днес продължава да се използва в православното богослужение.

невмено писмо

Според музикалните специалисти в произведенията на Йоан Кукузел лесно се откриват редица български фолклорни мотиви, който гениалният композитор майсторски интегрира в църковните композиции. Музиката му поразява със своето изящество и носи духовно спокойствие и смирение. Известни са 90 негови произведения. Може би най-известната му творба -"Полиелей на българката"- е посветена на обичаната му майка.

Със своето творчество и значителни музикални реформи, българинът Йоан Кукузел е един от най-прославените средновековни композитори и неслучайно е почитан като светец  от православните народи.








четвъртък, 26 юли 2012 г.

Като не щеш мира, на ти секира!


В своята хилядолетна история българската държава има редица талантливи владетели, които я водят към териториално разширение, политическо могъщество и културен възход. Малко са обаче тези, които оставят така трайна следа в паметта на народа, като кан Крум Страшни.

Историците считат, че Крум произхожда от т.нар. панонски българи, като поставя началото на династия, която управлява България вероятно до към края на Х век. При управлението на предшественика му - кан Кардам - проблемите от вътрешнополитическо естество, които сериозно застрашили съществуването на българската държава са окончателно преодолени, което позволява на Крум да предприеме териториална експанзия. През 805 г. българите, предвождани от Крум, покоряват аварите и така се оказват между двете най-могъщи империи през тази епоха - Франкската и Византийската.

През 807 г. византийският император, явно загрижен заради успехите на Крум, подготвя поход срещу България, който макар и неуспешен, дава повод на Крум да насочи българската експанзия на юг към византийските територии, като крайната цел е географската област Македония. През 809 г. Крум превзема изключително важната за Византия крепост Сердика , от където се контролира положението в македонските земи.

При това положение Никифор I Геник организира многобройна войска и се насочва на север, с цел веднъж завинаги да се разправи с българската държава. Осъзнавайки, че трудно ще се противопостави на тази военна сила, и вероятно, за да запази страната си от опустошение, Крум предлага мир на ромеите. Никифор обаче нахлува в България, разгромява на два пъти български войски, след което опустошава столицата Плиска. Византийските нашественици се отдават на жестокости и грабеж, а Крум отново предлага мир на императора им. Получавайки пореден отказ, българският владетел укрепва старопланинските проходи и ги превръща в смъртоносни капани. На 26 юли 811 г. при Върбишкия проход българите устройват на византийците засада, от която се измъкват малцина. Сред убитите при жестокото възмездие е и самият император.

Тази победа дава тласък на по-нататъшна българска експанзия на юг за сметка на Византия, като българите поемат инициативата в двубоя с империята. Унизителният разгром трайно прекършва стремежа и възможността на Византия да унищожи българската държава. Битката е толкова значима, че се запечатва и във фолклора ни - всеки българин е употребявал приписвания от народа на кан Крум израз "Като не щеш мира, на ти секира".

През Възраждането битката при Върбишкия проход придобива легендарни измерения и се превръща в извор на национална гордост и средство в идеологическата борба с гръцката национална пропаганда сред българите. И до днес триумфът на кан Крум над Никифор е символ на величието на българската държава и войска, и на несломимия български дух!

неделя, 22 юли 2012 г.

Пазителите на Народната памет: Част втора


По времето, когато Димитър полага усилия за утвърждаване на българския език в училищата и черквите, Константин, който учи в Русия, подготвя за издаване сборника с народни песни, събрани от братята. За съжаление така и не намира средства и меценати, желаещи да му помогнат в родолюбивото начинание. Този му неуспех го хвърля в меланхолични настроения, които раждат редица негови поетични произведения като например "Тъга за юг"

При липсата на възможност за издаване на сборника в Русия, Константин Миладинов се обръща към големия хърватски патриот и приятел на българите -  католическия епископ Йосиф Щросмайер. Хърватинът приема на драго сърце да помогне за издаването на сборника, но поставя едно условие на Миладинов - държи сборникът да се напечата на кирилица (до този момент братя Миладинови са записвали българските песни с гръцки букви). Естествено Константин се съгласил и пренаписал песните на българската азбука. Така през 1861 г. се появява книгата „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“

По това време обаче зла участ застига по-големия брат Димитър. Противопоставяйки се на фанариотите и тяхната асимилационна политика, той става жертва на клеветнически заговор, организиран от гръцкото духовенство. Турските власти го задържат и захвърлят в Цариградския затвор. За това нещастие Константин разбира едва шест месеца по-късно в Белград, на път за българските земи. Той веднага тръгва за османската столица, за да спаси Димитър, но също бива задържан и затворен. За патриотите се застъпват редица влиятелни личности, но напразно. През януари 1862 г. двамата братя угасват в Цариградския затвор.

Животът на братя Миладинови е отдаден изцяло на българския народ и неговата борба за духовна свобода. Безспорно най-значима следа в нашата история остава техният епохален сборник с народни песни, поговорки и сказания, превърнал се в настолна книга за изучаване не само на родния фолклор, но и на автентичния народен език. Техният дял в духовното осъзнаване на българите като отделна и значима нация е сравним единствено с това, което други двама братя - Грим - правят за възникването на модерната немска нация и култура. Вероятно най-точно обобщение за съдбата на стружките братя прави българският писател Георги Константинов:
...Тези, които въздигнаха в култ народното начало в историческия и духовния живот, които събраха най-хубавите песни и митове на българския народ, сами станаха герои на народни легенди и митове, а личната им съдба преля като неделима от съдбата на героите в народния епос...

сряда, 18 юли 2012 г.

Пазителите на Народната памет : Част първа


Най-истинската, живата и автентична памет на всеки народ е неговият фолклор. Песните, легендите, създадени от анонимния народен гений, съхраняват историческото битие, пречупвайки го през най-ценната гледна точка, а именно тази на обикновения човек. В епохата на възникване на европейските нации, народното творчество е и един неизчерпаем извор за националното културно развитие. Още по-важно, съдбоносно значение имат народните умотворения за балканските народи, принудени в продължения на векове да търпят чуждия гнет. Фолклорът им се превръща в изключително ефективно и често единствено съпротивително средство срещу асимилацията. Той се явява своеобразна "капсула на времето", съхраняваща език, култура, обичаи и изобщо национална идентичност.

Едни от първите български патриоти, които осъзнават красотата и важното значение на българския фолклор, са родените в Струга братя Димитър и Константин Миладинови.

По-големият Димитър се ражда през 1810 г., а Константин през 1830 г., няколко месеца след смъртта на баща им - грънчар, който въпреки немотията прави всичко възможно Димитър да получи добро образование. Първоначално го изпраща като послушник в манастир. Димитър, търсещ нови знания, след много перипетии завършва Охридското класно училище и успява да се запише в прочутата Янинска гимназия. Получил добро за времето си образование, той веднага се захваща с учителство, полага усилия да образова малкия си брат Константин, като успява да му уреди обучение в Атинския, а след това и в Московския университет.

През 1845 г. Димитър Миладинов се среща с руския езиковед Виктор Григорович, който пробужда у него любовта към българското народно творчество. От този момент двамата братя усърдно събират народни умотворения и древни български книги, разпръснати из македонските земи, решително се застъпват за въвеждането на българския език в училищата и богослуженията. Тази им дейност привлича вниманието и омразата на гръцкото духовенство, стремящо се да асимилира милионите българи в Македония. Въпреки съпротивата на фанариотите делото на братята е прегърнато от народа. Отвореното от Димитър в Кукуш през 1857 г. българско училище се посещава не само от деца, но и от възрастни занаятчии, жадни да изучат своето родно слово и да започнат да си служат с българските букви, вместо с чуждите гръцки...



Роди се и поведе ни в борба...обесен бе, но нивга не умря!


Днес се навършват 175 години от рождението на незабравимия, единствения, великия ВАСИЛ ЛЕВСКИ - Апостолът на българската свобода!

Дълбок поклон, дяконе! Никога няма да забравим делото и саможертвата ти!

четвъртък, 24 май 2012 г.

Честит празник на българската писменост и култура!


Това е не просто празник, а тържество на духовността и културата! Поставяйки началото на прекрасната традиция на почит към своята култура и писменост, българският народ, едва измъкващ се от мрака на робството, доказа, че е достоен наследник на онази величава средновековна култура, която освети целия славянски и източноправославен свят! Десетилетия преди своето политическо освобождение, българският народ преоткри своето най-мощното оръжие - това на културата! Когато храбрата българска армия не успяваше да защити народа си, то светлината на делото на Светите Седмочисленици и техните последователи озаряваше пътя на българите! Защото не нещо друго, а именно самобитната българска култура спаси народа ни през вековете на страдания и гнет! Нещо повече - българската култура не просто съхрани нашия народ, но поведе към Православието и цивилизацията десетки народи, сред които които сръбския, украинския, руския и др.

Вярвам, че и в настоящето, устремени към науката, културата и духовността, ще преуспеем като народ!

Използвам повода, за да подкрепя инициативата на една от националните медии за употребата на кирилицата в интернет пространството. Пишете на кирилица, покажете уважение към езика си, към хората, с които общувате, и най-вече към себе си!

неделя, 1 април 2012 г.

Кнезът *



Героят на този разказ  - кнез Иван Кулин - изцяло се отдава на борба за правата на своите сънародници. Като официален представител на българското население или пък като бунтовник, той постоянно се стреми да намали теглото на своя народ.

Роденият през 1805 г. в с. Медковец Иван Кулин с очите си вижда убийството на своя баща - също изявен харамия. Тогава макар само на шест години, той с брадва в ръка тръгва да отмъщава на насилниците, но е спрян от майка си. По-късно ще види как турците убиват и брат му. Това го кара да се отдаде на хайдутлук и да вземе участие в Берковското и Пиротското въстание от 1836 и 1837 г. През 40-те години на ХIX век Иван Кулин се издига и става кнез, а през 1847 г. и баш кнез на Ломската кааза. Той не само управлява справедливо и е уважаван от българите в каазата, но е и безкомпромисен и по отношение на турците, които насилват населението - на няколко пъти със сила изгонва злосторниците, които се опитват незаконно да се разпореждат в българските села. Полага усилия да извърши реформи и да улесни бита на селяните.

В българската история Иван Кулин остава най-вече с дейното си участие във Видинското въстание, за което сякаш се знае твърде малко, а в него участие вземат над 10 000 българи. Въстанието е част от поредицата бунтове в Северозападна България, избухнали през първата половина на XIX в. Докато през този период в останалата част на днешна България османската военно-ленна система търпи разложение и феодалните отношения постепенно биват заменени с капиталистически, в Северозападна България селяните търпят произволите на местните турски големци и биват облагани с непосилни данъци към местните феодали и турската хазна.

паметна плоча в Раковишкия манастир,
посветена на въстанието от 1850 г.

Въпреки липсата на достатъчна организация и на огнестрелно оръжие хиляди въстаници обсаждат Лом, насочват се към Видин, а предвожданите от Иван Кулин бунтовници в продължение на 10 дни държат под обсада здравата Белоградчишка крепост. Макар и потушено въстание постига значителен успех. Под заплаха от поредния конфликт с Русия Високата порта се съгласява на някои облекчения за селяните и дори приема тяхна делегация в Цариград, в която участва и Иван Кулин.

Веднъж попаднал в полезрението на турската власт Кулин става обект на непрестанни скалъпени обвинения и преследвания, на няколко пъти едва спасява живота си, което го кара да емигрира в Сърбия през 1852 г. Там той окончателно осъзнава необходимостта въоръжената борба на българския народ да се превърне от социално в политически обоснована битка с османския поробител. В Сърбия Кулин се свързва с други български революционери. Самият Георги Раковски високо ценял качествата на Иван Кулин, често кореспондира с него и му разкрива користните планове на сръбското правителство, целящо териториално разширение в български етнически територии.  Кулин е и един от помощниците на Раковски при организацията на Българската легия в Белград през 1862 г.

Последният голям подвиг на Иван Кулин е участието му в организираната от него Зайчарска чета. След предателството, което извършват по отношение на четата на Иван Кулин, сръбските власти продължават да го тормозят. Издават заповед, според която големият българин ежедневно трябва да се разписва в Зайчарското окръжно управление. Неспособен да издържи на подобно унижение, уморен от непрестанната борба и покрусен от страданието на народа си, на 20 юни 1870 г. големият български патриот Иван Кулин умира.

*кнез - длъжност, останала още от Втората българска държава и запазила се в някои региони чак до Освобождението. Старейшините и първенците от няколко съседни села избирали свои официален представител пред турската власт, които се грижел за реда, събирането на данъците и чиято дума имала особена тежест пред турските управници.

събота, 3 март 2012 г.

Честит ден на Освобождението!


Честит ден на Освобождението ни от турско иго! На този ден през 1878 г. в Сан Стефано българският лев възкръсна за нов живот! След векове унищожената българската държавност бе възстановена, не в средновековния ѝ блясък, дори не в пълните ѝ етнически граници. И макар Санстефанска България да бе жестоко разпокъсана в Берлин, все пак правото на най-големия християнски народ на Балканите да има собствена държава бе признато. 

Днес прекланяме глава и пред хилядите обикновени воини, оставили костите си на стотици, дори хиляди километри от отечеството си. Като благодарни потомци отдаваме почит и на славното Българско опълчение, което изми срама и болката от Априлското въстание. Опълченците превърнаха насмешката и недоверието на руските офицери във възторг, накараха Европа за пръв път от 500 години да си припомни ужасната мощ на българското войнство, дадоха незаличим пример на  хилядите свои синове и внуци, които воюваха за националния ни идеал в пет войни...и най-сетне със саможертвата и кръвта си дадоха основание и кураж на българите да отстояват мястото си сред свободните и цивилизовани народи!

понеделник, 27 февруари 2012 г.

"Служебният защитник от Русчук" - Илия Цанов


Съединението на България безспорно е най-големият успех на народа ни в последните няколко столетия. Но малко хора си дават сметка, че героизмът от 6 септември и последвалата Сръбско-българска война би останал напразен, ако не беше дипломатическата реакция на българското правителство. Странно как и защо имената на политиците, довели ни до две национални катастрофи в периода 1913 - 1918 г. са добре известни, но твърде малко се знае за човека, благодарение на когото делото на Съединението е доведено до успешен край и получава международна признание - големият юрист и дипломат Илия Цанов.

Роденият във Видин на 15 (27) юли 1835 г. Илия Цанов не е типичният български герои от епохата на Възраждането. Той няма революционния талант на Левски, харизмата на Ботев и Бенковски, не взема участие в нито едно въстание - дори напротив - дълго време работи за турското правителство... и въпреки това на него дължат живота си редица революционери.

Младият Илия започва образованието си във Видин, учи в училището на Емануил Васкидович в Свищов и активно се самообразова - успява да научи турски, гръцки, румънски, френски, чете западна литература. Познанията на Цанов привличат вниманието на Видинския валия, който го назначава за свой секретар. На новата си служба Цанов изучава в детайли османското право и администрация. Въпреки, че е на турска служба, младият юрист спасява от бесилото не кого да е, а Христо Г. Данов. Професионалният възход на Цанов не спира с назначението във Видин - през 1868 г. е назначен за помощник на окръжния управител в София, председател е на Търговския съд в града, а междувременно през 1869 г. успява да замени смъртната присъда на д-р Миркович с доживотен затвор. По-късно е изпратен от турската власт във Варна, за да се справи с търговците лихвари.

Именно в морския град научава, че е назначен за служебен защитник на заловените бунтовници от Ботевата, Патревата и Таньовата чета. Турският съдия и прокурорът от извънредният съд в Русе очакват един формален процес. Позовавайки се на турското законодателство, на моменти в тежко здравословно състояние (при една от речите си едва не припада в съдебната зала), пред изумените погледи на чуждите консули, Илия Цанов успява да спаси от бесилото 13 български патриоти. По-късно на друг процес спасява още 20 българи (включително Кирил Ботев и Никола Обретенов) .

След Освобождението Цанов работи във Временната руска администрация, в Княжеството заема съдебни и дипломатически длъжности. Съединението го заварва като външен министър в правителството на Петко Каравелов. Именно като такъв през 1886 г. Цанов договаря с Високата порта и подписва т.нар. Топханенски акт, с който османското правителство и Великите сили признават Съединението на Северна и Южна България. По време на преговорите Цанов трябва да се справя с нервозността на Каравелов и честолюбието на княз Александър, които вместо да му дават указания и оказват съдействие, обикновено го засипват нови претенции или извършват дипломатически ходове зад гърба му.

Илия Цанов не само не получава заслуженото признания за своя юридически и дипломатически талант, за спасяването на десетки патриоти и за утвърждаването на националния ни идеал, но при управлението на Стамболов е вкаран в затвора... През 1901 г. "служебният защитник от Русчук" умира в София в крайна бедност - дори погребението му е извършено на държавни разноски. В следващите десетилетия личността му потъва в забрава, като едва в последните години отново се заговори за този достоен българин и неговото дело.

неделя, 19 февруари 2012 г.

Поклон пред паметта на Апостола




Каквото и да се каже за Апостола и неговото дело на този ден ще е малко. Не е възможно, а и вероятно не е необходимо да се описва гордостта, която името на Левски пробужда у всеки българин, но и горчивината от болезнения срам, че все пак българска ръка го предаде... Затова ще напиша само

ПОКЛОН, ДЯКОНЕ, И ... БЛАГОДАРЯ!


ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ


О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Христо Ботев