Чат

понеделник, 24 май 2010 г.

24 май - Ден На Българската Просвета, Култура и Писменост


Днес на 24 май честваме един от най-впечатляващите празници в националния ни календар, а именно - деня на българската просвета, култура и писменост. Този празник е уникален по своята същност и традицията на неговите чествания е тясно свързана с духовния подем в българското общество през Възраждането. За първи път подобни чествания се провеждат на 11 май 1851 година в пловдивското училище "Св. Св. Кирил и Методий" по инициатива на Найден Геров. След няколко години инициативата се разпространява в редица български градове и в столицата на империята Цариград.

От ранна детска възраст научаваме детайли за историята на писмеността ни и честванията, свързани с нея, но защо всъщност делото на Солунските братя и на техните ученици е от такова значение за България? Писмеността, създадена от Кирил и Методий на основата на български диалект се оказва изключително мощно средство за сътворяването на нова и самобитна цивилизация, каквато е българската от Ранното средновековие. Неоспорими доказателства нейната значимост е обстоятелството, че почти всички славянски народи развиват своята култура на основата на българската. Дори днес създадената в България кирилица (която всъщност е преработен от учениците на Кирил и Методий вариант на глаголицата) е официалната азбука на над 200 милиона души. На кирилица се пише дори в Монголия.


За българската държава писмеността има и чисто практическо значение, както и огромна роля при формиране на българската средновековна народност. В средата на IX век България реално нямала друг избор освен да премине в лоното на християнските народи, но освен безспорните ползи, които този акт носел със себе, рисковете също не били малко. Най-опасно било безпрепятственото проникване на чужди елементи в българското общество - били те византийски или римски духовници - неслучайно княз Борис на няколко пъти сменял своята духовна ориентация от Константинопол към Рим и обратно. Владетелят се опитвал да установи максимална църковна автономия и да намали до колкото е възможно чуждото влияние, което всъщност било главната причина за протестите на част от българската аристокрация срещу новата вяра. Освен всичко хуманните идеи на християнството трудно достигали до обикновените българи поради чуждия език на богослужението. Дори новопроизведените духовници от български произход "с мъка разбирали написаното на гръцки език и придобивали само едно умение да четат на него при посредството на буквите", както свидетелства средновековен автор. Били правени опити азбуката на един от трите "свещени езика" по това време (еврейски, латински, гръцки) да бъде пригодена за нуждите на църквата, а и за администрацията на новопокръстената държава, но опитите с гръцки и латински били неуспешни. Въпреки желанието си българският владетел реално не разполагал с ресурса да създаде и наложи писменост, разбираема за народа му. За сметка на това безспорният културен лидер в Ранното средновековие - Византия - имала пълния потенциал да извърши подобен акт. В империята живеели и работили най-образованите за времето си духовници и книжовници. Създаването на азбуката може да се приеме за своеобразен резултат от ожесточения двубой между Рим и Константинопол за политическо и духовно надмощие над новопокръстените народи. Византия имала намерение да използва писмеността като "културно оръжие" в това съперничество, без да подозира, че всъщност ще инспирира една мощна цивилизация, която ще гарантира съществуването на българския народ през следващите повече от 1000 години.

За създателите на това културно чудо, каквото безспорно е новата писменост, е казано много, но все пак бих искал да спомена няколко факта. Вече е почти сигурно, че Кирил и Методий са от български произход - в житието на св. Кирил дори се споменава, че той произхожда от аристократичен български род, който поради дворцови размирици е бил принуден да избяга във Византия. По това време подобни случай не са единични. Византия като многонационална империя проявявала толерантност към всички, стига те да са християни. Знае се, че на българските аристократи почти във всички случаи били осигурявани високи постове в имперската администрация, което обяснява и длъжността, заемана от бащата на Светите братя. Етническата им принадлежност обяснява и майсторството, с което са боравели със старобългарския език. Майсторство, спомогнало не само за създаване на писмеността, но и за успешния превод на множество богослужебни книги в изключително кратки срокове. Двамата братя получили много високо за времето си образование, като за Константин-Кирил се знае, че е завършил най-престижното учебно заведение в Европа по това време - Магнаурската школа. И двамата братя бързо се издигали в йерархията на империята и получавали важни длъжности - Методий бил стратег на една от византийските области, а брат му станал преподавател в Магнаурската школа. Двамата участват и във важни дипломатически и проповеднически мисии. Една от тези мисии - Брегалнишката е с по-голямо значение за България. Според житието на Кирил по време на тази мисия (около 857) той покръстил хиляди българи и дори се срещнал с българския владетел, тогава все още кан Борис. Тази мисия е сякаш пренебрегвана и недостатъчно изследвана от нашите учени, но може би точно тя е съществена предпоставка за успеха на Кирило-Методиевата писменост в България, след краха, който тя претърпява във Великоморавия.

Самата писменост била създадена през 855 в малоазийския манастир "Св. Полихрон". Наречена глаголица, азбуката има съвършено оригинален характер и изключително красив вид, който поради своята сложност, по-късно в България ще бъде опростен.

Среднодунавските страни, населени със славяни, говорещи език, близък до българския, за който била пригодена новата писменост, изпитвали същите проблеми, както и самата България. Наскоро приетото християнство носело със себе си и агресивното политическо влияние на Немското кралство. Ето защо князът на Великоморавия - Ростислав, явно имащ представа за съществуването на новата писменост, се обърнал към Византия с молба да изпрати мисия, която да внедри писмеността в държавата му, да направи богослужението разбираемо за обикновените хора и по този начин да спре немското влияние. В името на надмощие в църковния двубой Византия била готова да пренебрегне догмата за триезичието и натоварила Солунските братя със задачата да разпространят новата писменост сред среднодунавските славяни, естествено заедно с византийското духовно влияние. Кирил и Методий успели в кратки срокове да преведат и препишат множество богослужебни книги на новата писменост. През есента на 863 г. мисията пристигнала във Великоморавия и започнала интензивно да поставя основите на славянското богослужение. Подобна активност проявили и в друго славянско княжество - Панония. През 867 г. на път за Константинопол братята били задържани във Венеция, където в спор с римски духовници, те успешно защитили създадената от тях писменост. Братята били поканени и в Рим да защитят още веднъж делото си - този път пред самия папа Адриан II. Папата дава благословията си за новата писменост и богослужението на старобългарски език, като по този начин допуска компромис в триезичната догма(именно този спор в следващите векове ще е една от причините за отделянето на евангелистката църква от католическата). Римската мисия на Константин - Кирил и Методий продължава 14 месеца и изтощава до краен предел Константин, който в края на живота си приема монашески сан под името Кирил, като умира на 14 февруари 869 г., след което е погребан в базиликата "Сан Клементе" в Рим. 

Делото на братята логично било продължено от Методий. Той бил ръкоположен за славянски епископ и разгръща мощна книжовническа дейност. Амбицията и желанието за отмъщение на немското духовенство, което губело позиции заради новата писменост, се изразили в това, че немците буквално отвлекли и заточили Методий в манастир през 870 г. и само застъпничеството на папа Йоан VIII го спасило. През 873 г, Методий бил ръкоположен за архиепископ на Моравия, като продължавал успешно да защитава писмеността, но след смъртта му (885 г,) разправата на немското духовенство с неговите ученици и разпространители на азбуката била жестока и нямала нищо общо с християнските ценности. Едни били безмилостно измъчвани, по-младите били продавани в робство, а трети прокудени от среднодунавските княжества. Трима от последната група - Климент, Наум и Ангеларий след множество трудности и оскърбления имали възможността в края на 885 или 886 г. да се доберат до българската крепост Белград. Смята се, че те също са били етнически българи. Управителят на Белград бил добре запознат с политиката и целите на българския владетел и веднага приютил книжовниците, като междувременно изпратил известие до княз Борис. Владетелят очаквал учениците на Светите братя и се постарал да впрегне цялата държавна машина, за да създаде пълен комфорт за тримата просветители. Въпреки усилията му Ангеларий починал скоро след пристигането си в Плиска. Независимо от това други Кирило-Методиеви ученици, които се спасили от немските жестокости, пристигали в България. Държавата и църквата спешно се нуждаели от интелектуален потенциал и владетелят се стараел да даде най-добрите възможности на книжовниците, а те му се отплатили щедро - само за няколко години поставили основите на българската църква и култура и успели така да реформират писмеността, че тя да бъде успешно и лесно използвана както за духовни, така и за административни цели. Именно така се появява известната ни днес кирилица, която е изцяло съобразена с особеностите на българския език и е специално създадена за неговите нужди. Били създадени два книжовни центъра, водени от най-изявените ученици на Кирил и Методий. Климент работил в Охрид, където за 7 години обучил над 3500 български духовници и успял да реформира глаголицата. В столицата Плиска Наум и неговият екип от книжовници превеждали и преписвали огромен брой богослужебни книги. Под негово ръководство работил и бъдещият владетел Симеон Велики.

Непрестанните усилия на княз Борис I и на неговия син Симеон Велики довели не само до създаването на нова уникална цивилизация, но и завършили процеса на формиране на българската народност. Административните реформи на кановете Крум и Омуртаг спомогнали за преодоляването на различията между етносите, живеещи на територията на българската държава, но християнството, подсилено с новата писменост, бил елементът, който успял да спои духовно различните народи и да ги накара да чувстват съпричастност. Християнизацията и въвеждането на старобългарската писменост окончателно утвърдили понятието българин като нарицателно за хората, живеещи в Мизия, Тракия и Македония.

Писмеността и породената от нея култура имат място и в световната история чрез своето влияние върху целия славянски православен свят. Достатъчно е да се отбележи, че книгите, с които се извършвало покръстването на най-големия православен народ - руския - са български. А думите на големия руски учен акад. Лихачов са истинско признание за българския културен принос:

„Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния Ледовит океан до Индийския."
Талантът и възможностите на Светите братя са безспорни, а делото им оставя неизличима следа в развитието на световната цивилизация и неслучайно те бяха провъзгласени от папа Йоан Павел II за покровители на Европа. Не трябва обаче да се пренебрегват и усилията на техните ученици, които за няколко години в България вършат не по-малко значима работа. Ролята на великите български държавници - княз Борис I и Симеон Велики също е изключително важна. Знае се, че по българските земи са създадени още две оригинални писмености - тази на траките и на готите. Историята обаче не помни почти нищо за тях и причината е много проста - те са нямали привилегията да бъдат подкрепяни от мощен държавен апарат, какъвто е функционирал в България през IX век.



И ако все още се чудите защо писмеността е толкова важна за българите, то задайте си простия въпрос - колко са народите, които имат привилегията да пишат на азбука, създадена специално за техния език? Защото кирилицата е точно такава - тя е сътворена, за да може да ни бъде полезна всеки ден във всяка една ситуация от ежедневието и няма нищо по-тъжно от това да я заменяме с латиницата и да се гаврим с езика си. Ако немските духовници, които с такова ожесточение преследваха учениците на Кирил и Методий, виждаха как пренебрегваме делото на Солунските братя и техните ученици, вероятно щяха да са повече от доволни...

Пазете и почитайте делото на Кирил и Методий и учениците им! Уважавайте собствения си език и се радвайте на неговото богатство!

ЧЕСТИТ 24 МАЙ, БЪЛГАРИ!!!


http://vbox7.com/play:4ce87e867f - акад. Лихачов за българската култура




неделя, 2 май 2010 г.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ


На 20 април (по стар стил) или на днешната дата (по нов календарен стил) през 1876 г. започва Априлското въстание - едно от най-трагичните, но и най-важни събития в нашата история.

Причините за избухването на въстанието не се коренят единствено в идеалите на българите за самостоятелна държава. Наред с тази идеологическа основа, усърдно градена от духовници, книжовници, публицисти и революционери, българите от седемдесетте години на XIX век са провокирани и от други фактори. На първо място следва да се има предвид тежката стопанска криза, в която Османската империя изпада по това време. Повишаването на данъците, комбинирано с честите издевателства над българското население, силно засилват антиправителствените настроения. Далновидни личности като Раковски, Левски, Каравелов и други успяват да насочат тези нагласи в такава посока, че да развият изолираните хайдушки чети и техните сезонни операции от миналите векове до стройни революционни организации с променлив успех. Международната обстановка също благоприятства бунтовни движения. Някои балкански страни като Румъния, Сърбия и Гърция вече са успели да си извоюват макар и ограничена автономия. Освен това на западните Балкани славянските народи, активно подкрепяни от Австро-Унгария, се готвят за съпротива срещу султана. Връх на тази дейност е въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г. Русия също оказва дипломатически натиск върху империята. Естествено не бива да се пренебрегва просветителската и културна дейност, която се развива в България от нашите възрожденци и дейно спомага за събуждането на националния дух. Преди Априлското въстание като въоръжена съпротива срещу османската власт, народът ни се възпротивява и срещу културния гнет, упражняван от гръцкото духовенство върху българите.


В тази ситуация БРЦК решава да вдигне въстание и в България през 1875 г. На всички нас то е познато като Старозагорско въстание. Слабо и несистемно организирано, то не придобива масов характер и е неуспешно. Въстанието се запомня най-вече с героичната смърт на братя Жекови и боевете на четата на Руси Бакърджията. Въпреки ограничения си мащаб то довежда до сериозна реакция на турската администрация, изразяваща се в гонения и арести на лица, подозирани в революционна дейност.

Независимо от провала и последвалото разпадане на БРЦК след напускането на Христо Ботев, българският революционен елит не се отказва от идеята за въоръжена борба и през есента на 1875 г. в Гюргево се събират редица дейци като Никола Обретенов, Стоян Заимов, Панайот Волов. По това време Никола Обретенов пише на своята майка - баба Тонка:


"Байракът, ако е оварден, гледайте да го вземете и скриете; дрехи и оръжие, които са завардени, кажете на селяните да ги скрият, щото ще трябват за напролет. Както и да е, ний не ще оставим Турция на мира: или ще измрем всинца, или ще освободим България."

Според замисъла на гюргевските апостоли въстанието трябва да разчита на собствените сили на българския народ. В това отношение те следват един от заветите на Раковски и Левски. Но организаторите осъзнават, че българите разполагат с нищожни ресурси на фона на Османската империя и не са в състояние да я победят сами. Апостолите на въстанието по-скоро целят да постигнат международен отзвук, който да не остави безучастни държавите, от чиято обща воля зависи удовлетворението на справедливите български искания.

Едно от важните решения на комитета е в хода на въстанието да не се застрашават живота и честта на мирното мюсюлманско население и да се зачитат интересите на всички местни жители. Тази принципна позиция е израз на техните модерни политически идеи за равенство на гражданите в рамките на един бъдещ демократичен строй, гарантиращ човешкото достойнство и свобода.

В края на месец декември 1875 г. апостолите пристигат в България с цел да подготвят населението за бъдещето въстание. С оглед на по-добрата организация и координация на въоръжената съпротива страната е разделена на няколко революционни окръга :

         Първи (Търновки) – Главен апостол Стефан Стамболов 

         Втори (Сливенски) – Главен апостол Иларион Драгостинов 

         Трети (Врачански) – Главен апостол Стоян Заимов 

         Четвърти(Пловдивски) – Главен апостол Панайот Волов 

Така организирани окръзите не включват всички географски райони, населявани от българи през XIX в., но очевидно апостолите са осъзнавали, че не разполагат с ресурси да обхванат голямата територия на българското етническо землище, призната чрез границите на Българската екзархия.


границите на Българската екзархия

Гюргевските дейци не фиксират точна дата за вдигане на въстанието, а избират три дати, на които евентуално то да избухне: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки революционен окръг следвало да прецени степента на готовност и да определи деня на започване на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.

Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточават вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други на територията на Търновски окръг се разгръща активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществява в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не успяват да разрешат проблема с липсата на въоръжение. Видимо изоставала и военната подготовка на населението.

Във втори революционен окръг — Сливенски, възникват противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоява идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции е неговият помощник Стоил войвода, който предлага да се изградят няколко въстанически лагера в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довеждат до негативни последици за цялостната подготовка на въстанието в Сливенско.

И в трети Врачански окръг се допускат сериозни пропуски. Стоян Заимов не успява да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристига и закупеното в Румъния оръжие.

Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказва незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместват ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката е напрегната. Съществува опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захарий Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за населението. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. То се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждат въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турците и другите етнически групи. Пратениците полагат клетва и приемат, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърждава Георги Бенковски за главен апостол на IV революционен окръг и Панагюрище за център на въстанието. 

Един от участниците на събранието, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомява турските власти за взетите решения и полицията предприема мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпраща в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за залавяне на Тодор Каблешков е неуспешен, като в отговор на тези действия ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април (2 май нов стил)*. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи. Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.

карта на въстаналите региони
След получаване на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминава в ръцете на военен съвет, наречен Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено се освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна Попгеоргиева.

Първоначално турското население е смутено, но властите призовават всички мюсюлмани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзват към въстаналите селища. Първа под напора на многократно превъзхождащия противник пада Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците е вече и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата на революцията е неуспешен. 

Безпримерен героизъм показват въстаниците от Брацигово, Перущица, Батак. На 7 май турските войски влизат в Брацигово и арестуват ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков, който е изгорен жив от поробителите. Жителите на Перущица оказват отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в Божия храм, много от въстаниците слагат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев умъртвяват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична е съдбата на Батак, където в продължение на  едва няколко часа са посечени или изгорени повече от 3000 души... Хилядите жертви обаче не са напразно. Жестокостите, извършени от турците, насочват вниманието на международната общественост към трагедията на българите и я провокират да пледира в защита на нашия народ.

В I (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получава масов характер. Местните комитети сформират чети, с които се надяват да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите са разбити. Особено ожесточени сражения води отрядът на поп Харитон, който успява да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дни се отбранява срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действат и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души имат краткотрайни успехи, след което са унищожени.

Във II (Сливенски) окръг властите успяват да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. Въстанието в този регион е обявено на 3 май. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов е сформирана малка чета, чиято дейност не довежда до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата е обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода и Георги Обретенов.

На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци прояват колебание и нерешителност. Те считат, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаква появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието все пак е обявено. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръсват, след като се разнася мълвата за настъпването на турските войски.

Още след получаване на вестта за въстанието в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят, начело на четата застава Христо Ботев. В състава ѝ влизат около 200 души, сред които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосец на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започва походът им. Те се отправят към Балкана, като водят тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки са боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четници, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 25 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.

Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Този бунт е потушено с голяма жестокост. Почти 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици селища са опожарени и ограбени.

Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращата българска нация и ретроградната Османска империя е невъзможно. Зверствата на башибозушките отряди, честото бездействие и дори  участието в кланета на редовна турска войска (редовният аскер би трябвало да защитава и българското население като поданици на султана) отвращават света от  империята и дори най-ревностните ѝ защитници трудно оправдават действията на османското правителство.

Сведения за издевателствата над българите първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Големи в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджийн Скайлер, на американския журналист Джанюариъс Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.

Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикални действия.

В началото на декември 1876 г. като непосредствен политически резултат от въстанието посланиците на великите сили се събират в Цариград, за да подготвят съвместни проекти по всички аспекти на Източната криза. След продължителни дискусии е възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области покривали почти всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.


границите на българските автономни области, приети на
Цариградската конференция

Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка революционна акция то съчетава едновременно политически и военни действия. Макар и потушено, националното въстание постига в голяма степен своите политически цели, като поставя българският национален въпрос по начин, който не позволява на Великите сили да отлагат повече неговото разрешаване. 


Дълбок поклон пред паметта на всички българи, участвали в тази велика епопея !
_________________________________________________________________________________*датите на събитията през Априлската епопея се сочат в статията съгласно стария календарен стил. С добавяне на 12 дни към тях се получават съответните дати по нов стил.