През целия си живот Матевски е отявлен противник на гърцизма - фанариотска клевета е и причината да напусне Меричлери към 1871 и да се засели в Пловдив- в една от махалите с най-голямо гръцко влияние. Вместо това да го отчая, Матевски с още по-големи усилия се противопоставя на гръцкото културно проникване сред българския народ. Назначен е за учител в училището "Св. Троица", към което също основава читалище. Занимава се и с книжовна дейност - в труда си "Гъркоманите" изобличава гърцизма и неговите домогвания. Матевски полага усилия за популяризирането на драматургията сред българите - по негова инициатива в Пловдив е организирано представлението "Геновева".
В Пловдив още през 1869 г. Матевски се запознава с Васил Левски и се превръща в негов деен помощник. Нещо повече - той е председател на революционния комитет в града. Участва и в подготовката на Априлското въстание, въпреки влошеното си здравословно състояние.
След Освобождението пламенният патриот не спира своята родолюбива дейност. Той е един от първите, които организират народната съпротива срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес. Още на 16 август 1878 г. Матевски събира в дома си български патриоти и се взема решение при евентуално завръщане на турските войски в Южна България, да се започне въоръжена борба. По-късно свиква голямо събрание на всички румелийски патриотични комитети, като целта му е да се организира единен ръководен център на движението за обединение на българите.
Междувременно Матевски не спира и борбата си срещу гръцкото влияние в Източна Румелия (по това време гръцките националисти,а и официалната гръцка власт възприемат Източна Румелия като област с преобладаващо гръцко население). В редактирания от него вестник "Народний глас" Димитър Матевски призовава българите да не купуват стоки от гръцките търговци, също така повежда пловдивчани, които изгонват гърците от черквата "Св. Петка".
Английският консул, явно покровителстващ гръцкия елит в града, настоява за арестуването на Матевски. Българският патриот е принуден да бяга в София, а след завръщането му в Пловдив здравето му е силно влошено и на 28 октомври 1882 г. Димитър Матевски умира. Въпреки силната му обич към народа ни и непрестанните му усилия за подобряване на неговото положение, едва се намират средства за достойното му погребение. За това свидетелстват изпълнените със скръб и гняв думи на Захарий Стоянов :
Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на "Гимнастическите дружества", комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост... По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище... Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията иа друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски пи дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?Днес отношението към паметта на Димитър Матевски не е много по-различно. Един от малкото пазители на спомена за достойния българин е училището в Пловдив, носещо неговото име...
