Да бъдеш герой на 14 години или историята на майор Райчо Николов

Майор Райчо Николов е един от героите на Съединението - загинал на 6 септември 1885 г. Този достоен българин обаче доказва храбростта и героизма си много преди 1885 г.

Райчо Николов се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.

По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение - едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

На 25 юни 1854 г. турците предприемат "изненадващо" според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал "За усърдие" от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:

"Душата ми изгаря за Балкана"

Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.

Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден "Св. Анна".

След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо - не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.

През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело - включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени - според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия...На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.

И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм - пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.

Прочети цялата статия

Битката за Балчик - 1916 г.

Още с влизането на България в Първата световна война през октомври 1916г. главните сили на Антантата решават да респектират новия си враг и координират своите действия, подлагайки на разрушителни бомбардировки българското Беломорско и Черноморско крайбрежие. Ударът, нанесен от англо-френския съюзнически флот върху беломорските ни пристанища, е изненадващ и предизвиква гневна реакция сред обществото ни, а когато няколко дни по-късно руски кораби започват да бомбардират Варна, българите са потресени. Като отговор на тази агресия за кратко дори храм-паметникът "Св. Александър Невски" е преименуван на "Св. Св. Кирил и Методий".

Руските бомбардировки по Черноморието ни зачестяват, след като България през 1916 г. започва война с Румъния. С блестяща десантна операция на 5 септември 1916 г. българският флот овладява Балчик. Градът е важен за снабдяването на Трета българска армия, воюваща в Добруджа. Това кара руският флот да предприеме действия срещу селището и така на 7 и 9 септември 1916 г., без да срещнат съпротива, руски кораби откриват огън по града, нанасяйки значителни щети - разрушени са множество сгради, сред които най-голямата мелница в България. Българското командване решава да постави брегова артилерийска позиция край Балчик. От Варна е преместена една батарея под командването на капитан Георги Радков (на снимката).

Георги Радков е роден в Разград през 1889 г. в семейството на военен. Като артилерист, взема участие в едни от най-важните битки през Балканската война - при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. За около година служи в бреговата артилерия във Варна. През Първата световна война участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 г. е назначен за командир на батареята, която през есента е преместена край Балчик.

Подобно на ген. Колев, кап. Радков изпитва естествените за всеки българин чувства на признателност спрямо Русия и руския народ, за което свидетелства личният му дневник от годините във Военното училище:

Русите проливаха толкова кръв за нас, сложиха костите си за да извоюват нашата свобода, и ето че сполучиха и изведнъж, като че ли всичко пропадна с Берлински договор, ако мога така да се изразя. 

Именно последствията от пагубния Берлински договор обаче тласкат България към Първата световна война, в която руси и българи се впускат в братоубийствени сражения.

На 12 декември 1916 г., след като вече България е освободила Добруджа, Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) правят официално предложение за спиране на войната и възстановяване на мира в Европа. Вместо да даде положителен отговор, Руската империя заповядва на своя флот поредна атака над българското крайбрежие. На 13 декември три руски бойни кораба се насочват към Балчик (към този момент България  е спечелила войната в Добружда, т.е. атаката е стратегически необоснована и има за цел сплашване на българското население ). Превъзходството на руските сили е смазващо - само флагманският кораб "Память Меркурия" е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти...

Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит, кап. Радков проявява самообладание и успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от самия град. При невероятно трудни условия - руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите проявяват нечувано мъжество и всеотдайност - според фабричните специфики на бреговите оръдия, те са в състояние да произвеждат по 1 изстрел за минута, но нашите артилеристи успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. На практика техните снаряди не би трябвало да нанасят поражения по дебелата броня на "Память Меркурия", но българите успяват да направят няколко точни попадения, предизвиквайки взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. В защитата на Балчик участват също водосамолети и първата българска подводница UB-18. Балчик търпи сериозни поражения, има жертви сред мирното население. Ожесточеният отпор на българската брегова артилерия обаче спасява града от пълно разрушение - той е амфитеатрално разположен и гъсто застроен - на практика всеки изстрелян снаряд означава точно попадение.

След войната съдбата е немилостива към героя от Балчик - кап. Радков. Макар и за кратко да заема дипломатически длъжности, той е свързан с БЗНС и след преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и пребит от новата власт. След атентата в черквата "Св. Неделя" е отново арестуван. През 30-те години обстановката в страната се нормализира и правителството оценява заложбите на офицера - той има богат опит и владее 5 езика. Кап. Радков служи в строителни войски, назначен е за кмет и околийски управител в различни селища. Именно като околийски управител на Оряхово го заварва деветосептемврийския преврат. "Народният" съд го привлича като обвиняем и го осъжда на смърт, въпреки връзките му със земеделското правителство, въпреки репресиите, на които го подлага правителството на А. Цанков и най-вече въпреки проявения героизъм в трите войни за национално обединение. Присъдата е изпълнена на 25 март 1945 г.

През 2007 офицерът е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името "Капитан Георги Радков". Подвигът на кап. Радков и на подчинените му макар и да не е широко е известен, завинаги остава в паметта на признателните жители на Балчик...

Прочети цялата статия

Капитан Списаревски

Започваме същинската част от страницата с една личност, живяла почти в наши дни, за да покажем, че не е било толкова далеч времето, когато понятия като родолюбие, отечество и дълг не са звучали като остарели клишета, а са били върховни ценности в човешкия живот.

Става дума за капитан Димитър Списаревски. В последните години доста се изписа за Спаича, както са го наричали другарите му, и все пак той не е достатъчно познат на широката общественост и сякаш подвигът му остава недооценен (може би умишлено...). В годините на комунизма темата "Списаревски" и изобщо споменаването на офицерството отпреди 1944 г., лоялно на на Негово Величество цар Борис III, е била табу.

За да добие читателят по-ясна представа за Списаревски, може би трябва да обърнем внимание на неговите корени. Капитанът е потомък на стар възрожденски род и далечен сродник на Неофит Бозвели. Мъжете от рода се отличавали с възторжен патриотизъм и буен нрав. Чичото на летеца - също Димитър Списаревски - е герой от Балканските войни и е съсечен от сърбите по време на мирни преговори, защото е отказал да остане безучастен към обидите, които те са нанасяли на отечеството. Младият Димитър е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, който след Междусъюзническата война е окупиран от румънците. Бащата на Списаревски (офицер от запаса) изпитва силна ненавист спрямо нашествениците и умишлено ги дразни и подчертава българските си корени, поради което в края на 1919 г. семейството е изгонено от Добрич и се премества в пределите на тогавашна България. 

След време семейство Списаревски се мести в София, където Димитър постъпва във Военното на Негово Величество училище (за кратко е изключен). Той е един от първите във випуска, които изявяват желание да се обучават за летци. Невъздържаното му поведение и буен нрав често му създавали проблеми по време обучението, но пък и затова бил обичан и уважаван от другарите се. През 1938 г. Списаревски завършва немската изтребителна школа във Вернойхен. И там пребиваването му не минава без скандали. На една вечеря пиян германец започва да осмива българска войнска чест. Списаревски, сякаш по примера на чичо си, без да му мисли много, кипва и ступва германеца заедно с още петима други немски пилоти. Назрява грандиозен скандал, който е потушен от началника на школата. Немският командир е изключително впечатлен от честолюбието на Спаича и го хвали пред останалите школници,а немският пилот е позорно пратен на фронта. 

Справедливата и непримирима натура на Спаича прави впечатление и на другарите му. Това личи от думите на Фелдфебел-авиомеханик Иван Петров: 

"Имаше един фелдфебел на рота-Гатев,който биеше войниците най-редовно.Веднъж беше подхванал едно момче с летвата...Списаревски го видя,затича се повече от 30 метра,изтръгна със сила летвата от слисания фелдфебел и му я строши в гърба,като му каза:Това момче е дошло тук да служи на България,а ти го биеш.Кой ти дава това право? Ето такъв беше Спаича и войниците го обичаха много."

Списаревски (третият от ляво на дясно) с други български летци
(снимка- http://www.lostbulgaria.com/ )

При друг случай Списаревски набива българин, служещ в италианския военноморски флот, който забравил корените си, се държал надменно и предизвикателно. В офицерския клуб в Плевен пък група чуждопоклонници държала да се изпълняват само немски военни песни и не позволявала на музикантите да свирят свещените български маршове, за което псевдогерманците били подобаващо наказани от пилота. Той се сбил дори с полицейски началник, уронващ престижа на негов колега летец. По време на службата му в Скопие защитава местен турчин от гаврите на немските войници (би било хубаво някои днешни "националисти" да се позамислят над тази постъпка).

Друг интересен момент от живота му се разиграва в Пловдив. За нестандартната постъпка на Спаича разказва О.З. полковник Петър К. Петров :

"Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спаича. Изкарайте още един “Доган”, вика, ще летим. Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата… А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа…

Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри тайната: “Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!” И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше “Летец”… На другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го наказа – един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна работа – да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спаича ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: “И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!” Нали ни беше командир, всичко се бе струпало върху него"

Според много от другарите на Списаревски, той е имал ясна представа за тактиката, която щял да използва в първия си и последен въздушен бой. Като всеки пилот той държал да е в крак с последните нововъведения във военното дело и често споделял идеите си с останалите летци. През 1942 г. и 1943 г. в печата зачестяват известия за използване на така наречения "въздушен таран", към който пилотът прибягва при липса на муниции и гориво. В статиите става въпрос за съветски и японски летци, защитаващи родното небе с този отчаян метод. Скоро Списаревски започнал да разговаря по темата с колегите си. 

Фелдфебел Иван Петров:

"Това се случи на летище Граф Игнатиево, където по едно ято „Врани”, „Чайки” и „Догани” бяхме охрана на град Пловдив. От „вранаджията” фелдфебел-школник Кирил Манов от Кюстендилско научих, че предната вечер в казиното задали въпрос на Списаревски: какво ще прави, ако във въздушен бой свърши мунициите. Тогава той им казал: „Ще го яхна отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя!

Няколко дни след това Списаревски не приказваше с никой, а се разхождаше по плаца с ръка на кръста. Имаше един фелдфебел-школник, Янко Дишлиев от Чирпан, с който двамата често се майтапеха помежду си. Та Янко му вика: „Господин поручик, какво ходиш из плаца като мокра кокошка? С никого не говориш, нещо май те мъчи?” А Списаревски му отговорил: Янко, я събери момчетата от цялото ято, та да ги питам нещо!” След като се събрахме, Списаревски ни рече: „Господа, вярно е, че от няколко дни не ми се приказва, защото ме вълнува един много сериозен въпрос, който искам да задам и на вас – и след малка пауза той продължи. – Янко, водиш въздушен бой. Неприятелят напира. Иска да бомбардира. Кого? Майка ти, баща ти – и като показва околовръст с пръста си, – българския народ. Това е народът, който те храни и облича, обучава те, за да го пазиш. Защото ти си изтребач (той не казваше изтребител). Поглеждаш бензиномера, бако (тъй се обръщаше към приятелите си), нямаш „Тунджа” (авиобензин). Нямаш вече и джепане (муниции). В този момент чувстваш, че от теб тече кръв, ударен си. Пръстите ти тръпнат, вкочаняват се вече… Какво ще правиш?”

Имаше едно момче от Русе, Сашо Обретенов, който веднага се обади: „Господин поручик, ако съм аз, ще се спусна отвесно надолу, за да кацна някъде.” „Сашо, мишена ли ще ставаш, бе?” – упрекна го веднага Спаича. И всеки от летците се зачуди какво да му отговори. След като видя, че не знаем какво да му каже, той махна с лявата ръка от горе на долу и рече: „Не ви е срам! И това ми било българи! Янко, а бе ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби!” И показа с ръце, по летешки, как ще стане това."

И ето че скоро съдбата дава възможност на Списаревски да изпълни заканата си. На 20 декември 1943 г. формация бомбардировачи Б-24 "Либерейтър" се насочва към София, за да засипе столицата със смъртоносния си товар(преди време при едно посещение на авиационния музей край Пловдив, уредникът ми обясни, че англо-американските сили използват около 200-300 машини при всяка отделна атака, а през цялата война нашите ВВС разполагат с около 80 изтребителя). Трябва да отбележим още, че ВВС на двете "най-демократични" общества в света (САЩ и Великобритания) не просто бомбардират мирно население, но стигат дотам, че разпръскват така наречените "играчки-бомби" (дядо ми е разказвал за предупрежденията на правителството за различни предмети - играчки, писалки, часовници и т.н., които се взривявали в ръцете на децата). 

Сега вече читателят може наистина да разбере справедливия гняв на нашите летци. 

Самият бой на 20 декември не започва добре за Списаревски - машината, с която е трябвало да излети, се поврежда и той е принуден да използва резервен самолет. Щом се издига във въздуха, той сваля един противник и се насочва към група бомбардировачи, обстрелвайки ги интензивно, след което с пълна скорост се разбива в машината водач... 

Може би за да оценим неговия подвиг е добре да прочетем и мнението на противниците му американци (американските летци през ВСВ се бият срещу най-елитните части на Луфтвафe и срещу фанатизираните японски пилоти, тоест преживявали са наистина ужасяващи моменти). 

ЛЕЙТЕНАНТ ДЖОН МАКЛЕНДЪН:

"Само шест минути преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша “летяща крепост” и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката й и „крепостта” се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот."

ЛЕЙТЕНАНТ ЕДУАРД ТИНКЕР:

"Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията."

ПОДОФИЦЕР РОБЪРТ РЕНЪР:

"Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато още в третата минута от боя съзряхме да пада една наша “летяща крепост”. Само минута след това нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепоочието и изгубих съзнание. Вероятно съм падал във въздуха с бордовата картечница. Парашутът ми се е отворил сам, изтеглил ме е от картечницата и така съм паднал на земята… Ударът на вашите изтребители беше много лют… Никога няма да забравя тази наша драма!"

Най-тъжното не е загубата на този отличен летец, а това, което се случва с неговата личност след 9 септември. Комунистите го набеждават за фашист - забележете, набеждават за фашист човек, който не един път е влизал в спорове и дори се е бил с немски офицери, човек, който сам е твърдял, че немците са му неприятни заради надменното им държание... 

След промените от 1989 г. с помощта на неговите другари името на поручик Списаревски, който посмъртно е произведен в капитан, е извадено от забвението. 

Като епилог бих искал да изразя собственото си мнение. Трудно ми е да изкажа уважението, възхищението и благодарността си към капитана и изобщо към всички други, не по-малко заслужили български летци, защитавали нашето небе през ВСВ. За мен тази част от нашата история е по-специална и по-лична - както вече споменах, моите баби и дядовци са преживели бомбардировките. Те ми разказваха за ужаса от бомбоубежищата, за това как бомбите и залповете от въздушните битки са озарявали небето, раздирано от шумовете на моторите...Ето защо, скъпи читатели, замислете се, че Списаревски и другите летци не са защитавали непознати хора, а може би те са спасили живота на вашите роднини... 

Вечна слава на българските орли, които в продължения на десетилетия бяха хулени само за това, че защитаваха народа си! Дължим им нашата благодарност... 

Прочети цялата статия