Чат

събота, 27 ноември 2010 г.

ДЕН НА НАРОДНАТА ПАМЕТ


На днешния ден през злокобната за народа ни 1919 година е подписан Ньойският мирен договор, който окончателно и безмилостно разпокъсва българското етническо землище. България завинаги губи Беломорския си излаз, румънската окупация на Добруджа е потвърдена, Македония също остава под чужда власт, а Западните покрайнини са погълнати от Кралството на сърби, хървати и словенци. Стотици хиляди българи бягат в пределите на свободна България, а още повече остават извън нея и десетилетия наред търпят тормоз и унижение. Несправедливостта на този акт на международното право се доказва от отказа на Американския конгрес да го ратифицира.

Най-тежкото последствие за отечеството ни не са териториалните загуби или непосилните репарации, а фактът, че този договор съкрушава българския национален идеал. Устремът на народа към национално обединение е жестоко прекършен. След този крах енергията на нацията ни, вместо към величавата цел, се насочва към болезнено и често пъти кърваво политическо противопоставяне, което за съжаление, продължава и до днес.

България преди и след Ньойския договор


От 1996 г. този ден по инициатива на Общонародното сдружение "Мати Болгария" се чества като Ден на народната памет, за да напомня на поколенията за трагедията, но и да напомня за героизма и непримиримостта на предците им в отстояването на националните идеали. В XXI век е немислимо преначертаване на граници, но това не трябва да спира съвременния българин да осъди Ньойския диктат и безумието на Великите сили.Този договор като част от Версайската система от договори е основната причина за избухването на Втората световна война, а последиците от него и до днес виждаме в кървавите конфликти, породени от разпадането на Югославия, чиито основи са поставени именно от Ньойския диктат...

П О М Н Е Т Е    Н Ь О Й !!!







понеделник, 1 ноември 2010 г.

Ден на народните будители



Днес честваме Деня на народните будители. Прекланяме се пред усилията на всички родолюбиви българи, благодарение на които народът ни отхвърли петстотингодишния гнет.

Няма да разказвам историята на празника, а ще изразя личното си отношение към него. Редом с 24 май, днешният ден, посветен на непоколебимия порив към свобода, е един от най-хубавите празници в националния ни календар.

Няма нищо по-деморализиращо и нищо по-смачкващо националното самочувствие, обаче, от това на днешния ден да оставиш единственото цвете пред паметника на български герой, а половин час по-късно цветето да липсва. Именно на такова кощунство, насред Пловдив , станахме свидетели аз и мой приятел днес. Става въпрос за паметника на капитан Райчо Николов в центъра на града, в който за пръв път днешният празник е бил честван. Естествено мерзавецът, взел цветето ще си остане анонимен като всички подлеци.

Въпреки тази случка в Пловдив са останали и родолюбиви българи като учениците от ОУ "Душо Хаджидеков", които, както се вижда на снимката, бяха отрупали с цветя паметника на своя патрон. Поздравления и най-хубави пожелания за вас, малки родолюбци!


Честит празник, българи!

събота, 25 септември 2010 г.

ДЕНЯТ НА ДОБРУДЖАНСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ

Добруджанка прегръща български войник през септември 1940

На 25 септември 1940 в изпълнение на Крайовската спогодба (от 7 септември същата година) българската армия влиза в главния град на южна Добруджа - Добрич и практически възстановява българската власт в региона.
 

Южна Добруджа е коварно окупирана от румънската армия по време на Междусъюзническата война след вероломно нападение срещу България в гръб. Населението на Добруджа (Северна и Южна) от векове е българско и претенциите  на румънското правителство са били напълно безпочвени. За своята подлост румънците биват наказани от победоносната българска армия през Първата световна война, но след края и на тази война политиката отрежда Добруджа да остане поробена от Румъния. Последствията са катастрофални - през 1913 в Добруджа има 276 български училища, в края на 30-те години на XX век българските училища са редуцирани от румънските власти до 4. От 112 български църкви през 1912, през 1938 незаетите от румънски духовници остават само няколко. 57 български читалища са закрити.

Агресивната политика на Румъния и незачитането на правата на българите в Добруджа довеждат северната ни съседка до международна изолация. През 1940 тя се оказва под натиска на враждебно настроените към нея и разположили войски по границите си Унгария и СССР. Румъния чрез сътрудничеството на Адолф Хитлер подписва с България така наречената Крайовска спогодба. Според нея изкуствено заселеното румънско население в Южна Добруджа се измества в Северна, но за съжаление и живеещите от векове в Северна Добруджа българи се изселват в Южната част на географската област. Този договор се оказва последният траен, макар и частичен успех, на дипломацията ни в стремежа ѝ да изпълни идеала за единство на българската нация. Успехът е частичен, защото на практика по-голямата част от Добруджа, върху която преди повече от 1300 години е основана България, е обезбългарена.

Денят на навлизането на българската армия в Добрич е и празникът на града.











Посрещането на българските войски в Добруджа, 1940

снимки: http://www.lostbulgaria.com/

сряда, 22 септември 2010 г.

ДЕН НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ


Манифест към българския народ

"По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.


Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.

Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Моето царуване [Фердинанд]

Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов]
Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков]
Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев]
Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов]
Министър на Финансите: [Ив. Салабашев]
Министър на Правосъдието:[Т. Кръстев]
Министър на Войната: [генерал Д. Николаев]
Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]

22 септември е един от най-важните дни в съвременната ни история, но за съжаление много българи не са запознати със значението на тази дата. Друга част, която все пак знае, че 22 септември е денят на Независимостта, трудно осъзнава разликата между този празник и 3 март. В настоящия материал накратко ще разкажа за паметните събития от есента на 1908 г.

Според Берлинския договор от 13 юли 1878 г. Княжество България е поставено във васална зависимост от Османската империя. Държавата ни има право на собствено правителство и войска, но е задължена да изплаща ежегоден данък на империята. В дипломатическо отношение България също трябва да се съобразява с политиката на Високата порта. В договора са включени и икономически клаузи, гарантиращи ниска митническа ставка за внос на западни стоки в България. В резултат на това родното занаятчийство и младата ни индустрия търпят загуби и трудно се конкурират с евтините продукти на европейските промишлени гиганти. Всичко това силно забавя развитието на българската икономика  дори след акта на Съединението. От друга страна, на българските дипломати почти никъде в Европа не е оказвано подобаващо уважение заради васалната зависимост на страната, която представляват.

Известният със своята амбициозност  княз Фердинанд трудно се примирява с това положение и изчаква удобен момент, за да отхвърли васалитета. Такъв се появява през 1908 г. - точно 30 години след подписването на Берлинския договор. Въпреки решителността си Фердинанд е наясно, че няма как да наруши външнополитическите договорености без подкрепата на поне една от Великите сили. Подобен акт през септември 1885 г. (Съединението) е коствал трона на неговия предшественик - Александър Батенберг. 

За щастие на Фердинанд към 1908 г. Австро-Унгария решава, че, противно на клаузите на Берлинския договор, ще продължи окупацията на Босна и Херцеговина, която би трябвало да трае 30 години. През юли същата година в Турция е извършен преврат, което прави момента за действие още по-подходящ. Отношенията между България и Османската империя се усложняват след сериозен дипломатически скандал в Цариград. Следващата стъпка в ескалацията на конфликта е окупирането от страна на българските власти на поддържаната от международни компании ЖП линия, която обслужва маршрутите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. Сигурността на линията би следвало да се осигурява от турското правителство, но нейното васално княжество си позволява да присвои правата върху нея.

На 21 септември княз Фердинанд се връща от посещение в Австро-Унгария, а ден по-късно във Велико Търново обявява независимостта на  България (публикуваният в началото на статия манифест е формалният акт, ознаменуващ това събитие). На 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, а Гърция на 24 същия месец присъединява към своята територия остров Крит. Така Берлинският договор е нарушен от три държави едновременно. Въпреки това Независимостта на България не е призната веднага. Всяка от Великите сили иска да извлече максимума от ситуацията - австрийците искат да уредят проблема с окупираната от българското правителство ЖП линия, заради която са застрашени интересите на техните компании. Русия желае да си осигури достъп до Черноморските проливи, а Великобритания действа отново срещу България, подкрепяйки новото турско правителство. Самата Османска империя обявява частична мобилизация, а българските войски също се струпват по южната граница. Турция освен това се опитва да получи значителна финансова компенсация и дори поставя териториални искания в района на Свиленград, на което българският премиер Александър Малинов отговаря:
“Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!”
Руският черноморски флот е мобилизиран като отговор на маневрите на британски кораби към гръцки и турски териториални води. Русия решава, че трябва на всяка цена да избегне конфликт на Балканите, заплашващ да запали цяла Европа (както ще се случи едва 6 години по-късно) и посредничи между България и Турция. Руската империя компенсира турските финансови искания в размер на 125 милиона лева, опрощавайки на Османската държава част от контрибуциите, полагащи се на Русия от Руско-турската война от 1878 г. България се задължава да изплати на Русия дългосрочен, нисколихвен заем, с което да обезщети православната империя за поемането на българските задължения.

Така едва на 7 април 1909 г. Османската империя признава Независимостта на България, последвана от Англия, Франция, Италия, Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април Германската империя и Австро-Унгария също признават България за независима държава. Фердинанд от княз се превръща в цар на българите!

С този акт България окончателно скъсва с робското минало, защитава акта на Съединението, открива нови перспективи за стопанството си и също така завоюва важно място на дипломатическата сцена. Това ще ѝ позволи да има водеща роля в Балканската политика през следващите 10 години и да се превърне във фактор за стабилността на региона и до днес. Прозорливостта на българския владетел и правителство да използват историческия момент, дава възможност на страната ни да заеме полагащото ѝ се място сред цивилизованите европейски държави. България, която до този момент формално е трябвало да съобразява всеки аспект на политиката си с Османската империя, се превръща от обект в субект на международната политика. След вековно турско владичество българската държава, която в продължение на 30 години е една полузависима територия, си връща средновековното достойнство и отново започва да се зове ЦАРСТВО

Честит празник, българи! Нека си пожелаем съвременните български държавници да имат далновидността и куража да отстояват националните интереси и независимост по начина, по който са го направили цар Фердинанд и правителството на Александър Малинов.

ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА  И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!

Фердинанд I, министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на Независимостта на България.

http://www.nezavisimost.eu/ -уеб сайт по случай 100 години от обявяването на Независимостта на България

ДЕН НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ


Манифест към българския народ

"По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.


Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.

Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Моето царуване [Фердинанд]

Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов]
Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков]
Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев]
Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов]
Министър на Финансите: [Ив. Салабашев]
Министър на Правосъдието:[Т. Кръстев]
Министър на Войната: [генерал Д. Николаев]
Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]

22 септември е един от най-важните дни в съвременната ни история, но за съжаление много българи не са запознати със значението на тази дата. Друга част, която все пак знае, че 22 септември е денят на Независимостта, трудно осъзнава разликата между този празник и 3 март. В настоящия материал накратко ще разкажа за паметните събития от есента на 1908 г.

Според Берлинския договор от 13 юли 1878 г. Княжество България е поставено във васална зависимост от Османската империя. Държавата ни има право на собствено правителство и войска, но е задължена да изплаща ежегоден данък на империята. В дипломатическо отношение България също трябва да се съобразява с политиката на Високата порта. В договора са включени и икономически клаузи, гарантиращи ниска митническа ставка за внос на западни стоки в България. В резултат на това родното занаятчийство и младата ни индустрия търпят загуби и трудно се конкурират с евтините продукти на европейските промишлени гиганти. Всичко това силно забавя развитието на българската икономика  дори след акта на Съединението. От друга страна, на българските дипломати почти никъде в Европа не е оказвано подобаващо уважение заради васалната зависимост на страната, която представляват.

Известният със своята амбициозност  княз Фердинанд трудно се примирява с това положение и изчаква удобен момент, за да отхвърли васалитета. Такъв се появява през 1908 г. - точно 30 години след подписването на Берлинския договор. Въпреки решителността си Фердинанд е наясно, че няма как да наруши външнополитическите договорености без подкрепата на поне една от Великите сили. Подобен акт през септември 1885 г. (Съединението) е коствал трона на неговия предшественик - Александър Батенберг. 

За щастие на Фердинанд към 1908 г. Австро-Унгария решава, че, противно на клаузите на Берлинския договор, ще продължи окупацията на Босна и Херцеговина, която би трябвало да трае 30 години. През юли същата година в Турция е извършен преврат, което прави момента за действие още по-подходящ. Отношенията между България и Османската империя се усложняват след сериозен дипломатически скандал в Цариград. Следващата стъпка в ескалацията на конфликта е окупирането от страна на българските власти на поддържаната от международни компании ЖП линия, която обслужва маршрутите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. Сигурността на линията би следвало да се осигурява от турското правителство, но нейното васално княжество си позволява да присвои правата върху нея.

На 21 септември княз Фердинанд се връща от посещение в Австро-Унгария, а ден по-късно във Велико Търново обявява независимостта на  България (публикуваният в началото на статия манифест е формалният акт, ознаменуващ това събитие). На 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, а Гърция на 24 същия месец присъединява към своята територия остров Крит. Така Берлинският договор е нарушен от три държави едновременно. Въпреки това Независимостта на България не е призната веднага. Всяка от Великите сили иска да извлече максимума от ситуацията - австрийците искат да уредят проблема с окупираната от българското правителство ЖП линия, заради която са застрашени интересите на техните компании. Русия желае да си осигури достъп до Черноморските проливи, а Великобритания действа отново срещу България, подкрепяйки новото турско правителство. Самата Османска империя обявява частична мобилизация, а българските войски също се струпват по южната граница. Турция освен това се опитва да получи значителна финансова компенсация и дори поставя териториални искания в района на Свиленград, на което българският премиер Александър Малинов отговаря:
“Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!”
Руският черноморски флот е мобилизиран като отговор на маневрите на британски кораби към гръцки и турски териториални води. Русия решава, че трябва на всяка цена да избегне конфликт на Балканите, заплашващ да запали цяла Европа (както ще се случи едва 6 години по-късно) и посредничи между България и Турция. Руската империя компенсира турските финансови искания в размер на 125 милиона лева, опрощавайки на Османската държава част от контрибуциите, полагащи се на Русия от Руско-турската война от 1878 г. България се задължава да изплати на Русия дългосрочен, нисколихвен заем, с което да обезщети православната империя за поемането на българските задължения.

Така едва на 7 април 1909 г. Османската империя признава Независимостта на България, последвана от Англия, Франция, Италия, Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април Германската империя и Австро-Унгария също признават България за независима държава. Фердинанд от княз се превръща в цар на българите!

С този акт България окончателно скъсва с робското минало, защитава акта на Съединението, открива нови перспективи за стопанството си и също така завоюва важно място на дипломатическата сцена. Това ще ѝ позволи да има водеща роля в Балканската политика през следващите 10 години и да се превърне във фактор за стабилността на региона и до днес. Прозорливостта на българския владетел и правителство да използват историческия момент, дава възможност на страната ни да заеме полагащото ѝ се място сред цивилизованите европейски държави. България, която до този момент формално е трябвало да съобразява всеки аспект на политиката си с Османската империя, се превръща от обект в субект на международната политика. След вековно турско владичество българската държава, която в продължение на 30 години е една полузависима територия, си връща средновековното достойнство и отново се превръща в ЦАРСТВО

Честит празник, българи! Нека си пожелаем съвременните български държавници да имат далновидността и куража да отстояват националните интереси и независимост по начина, по който са го направили цар Фердинанд и правителството на Александър Малинов.

ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА  И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!

Фердинанд I, министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на Независимостта на България.

http://www.nezavisimost.eu/ -уеб сайт по случай 100 години от обявяването на Независимостта на България

понеделник, 6 септември 2010 г.

Честит ден на Съединението на Източна Румелия с Княжество България


Честит празник на всички българи и в частност на пловдивчани, честващи и празника на своя град! Това е един от дните в най-новата ни история, който гордо можем да посочим като триумф, постигнат самостоятелно от народа ни.

Събитията около Съединението са добре известни и все пак накратко ще припомня хронологията на този акт на свободната воля на българина.

След Освобождението и по-точно след Берлинския конгрес и разделянето на България, Източна Румелия се превръща в убежище за множество крайно революционно настроени патриоти, които са неудобни на режима в София. Един от тях е Захарий Стоянов.  Той събира около себе си стари поборници като Иван Андонов, Петър Зографски и други. Стоянов основава БТРЦРК (Български таен централен революционен комитет) и става негов председател. Впоследствие към организацията се присъединяват Коста Паница и Димитър Ризов. Първоначално нейна основна цел е освобождението на Македония, но след като голяма пратка с оръжие за македонски чети е заловена от правителството, БТЦРК насочва вниманието си към свалянето на режима в Източна Румелия и провъзгласяването на Съединението между Северна и Южна България. За тази цел БТЦРК полага много усилия да привлече румелийската милиция и жандармерия на страната на народното дело и в крайна сметка убеждава българските командири да действат заедно с четите. Към делото е привлечен видният офицер от милицията, която по това време е равностойна като боеспособност на армията в Княжеството, майор Данаил Николаев. Началникът на жандармерията капитан Райчо Николов загърбва някогашния конфликт с Николаев и също прегръща съединистката идея. Други видни военни, които застават зад идеала, са Сава Муткуров и Димитър Филов. Сподвижникът на Ботев д-р Странски, който по това време е един от лидерите на румелийската либерална партия, също става част от комитета. Важна роля в Съединението ще има и странната личност на някогашния опълченец Продан Тишков, по-известен като Чардафон Велики (наречен Велики от Захарий Стоянов). Продан Тишков е бил част от румелийската милиця, като е отговарял за резервистите в Голямо Конаре (дн. град Съединение).  Неговият прякор Чарда означава стадо говеда. За да се подиграе на поляка фон Дригалски, които е на служба при турското правителство и изпълнява длъжността главнокомандващ на милицията, Тишков добавя аристократическата частица фон към прякора.


Започнатата главно от Захарий Стоянов публицистична пропаганда на Съединението, достига своя връх чрез организираните от БТЦРК чествания от гибелта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли 1885 г.. Множеството хора, придошло от цяла Източна Румелия и от Княжеството, е превъзбудено и запалено по съединистките идеи.

На 29 август Сава Муткуров и Димитър Ризов пътуват до Шумен, където княз Александър I наблюдава военни маневри. Двамата му излагат плана на БТЦРК за обявяване на Съединението и го молят за подкрепа. Батенберг, които дотогава е неособено долюбван от народа и има множество политически противници, обещава своята подкрепа, но не уведомява министър-председателя Петко Каравелов, които е скептик по отношение на Съединението. Явно в този момент Батенберг решава, че ще служи не на интересите на Великите сили, които са го изпратили в България, а на народа, който е поверил съдбата си в неговите ръце.

Самият план, разработен от БТЦРК гласи, че Съединението трябва да бъде обявено на 15 септември 1885. Чети от различни части на Източна Румелия следва да се отправят към Пловдив, където подкрепени от военните, посветени в заговора, да свалят правителството.

На 2 септември обаче бунтовното Панагюрище, където споменът от Априлската епопея бил още жив, дава преждевременно начало на делото. Част от местните четници вземат знамето, камбаните забиват, чуват се песни и изстрели във въздуха, но полицията арестува размирниците. Впоследствие под натиска на народа е принудена да ги освободи. Започването на бунта кара БТЦРК да ускори начинанието из цяла Източна Румелия, за да не угасне то в спорадични надигания. Въстаническата дейност из областта е забелязана от правителството, но често изпратените части на милицията или жандармерията се присъединяват към бунтовниците или не предприемат никакви действия срещу тях. На 4 септември бунтовниците, водени от Чардафон, обявяват Съединението и превземат Голямо Конаре. Междувременно правителството в Пловдив преценява ситуацията и се консултира с руското консулство. Българските министри се надяват да получат подкрепа от империята и сами да обявят Съединението, но получават категоричен отказ.

По това време четата на Чардафон се придвижва към Пловдив, а през нощта на 5 срещу 6 септември частите на майор Данаил Николаев обграждат конака, искайки да арестуват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Полицмейстерът отказва да отвори портите и нарежда на своите подчинени да се приготвят за стрелба. Николаев пък заплашва, че ще докара оръдие, за да смаже съпротивата, след което обаче се представя на войниците, защитаващи конака, с думите:

Момци, слушайте! Аз съм българският майор Николаев! Да живее негово Височество Князът на България Александър I, да живее Съединението, ура!

Войниците от двете страни дружно разпорили въздуха с "Ура" и полицмейстерът бил принуден да отвори конака. По-късно пристигат Захарий Стоянов и Иван Андонов, които заедно с адютанта на майор Николаев-поручик Тошев, влизат в сградата, за да съобщят на Кръстевич, че Съединението на България е обявено. Без възражения Кръстевич ги последвал и впоследствие е ненужно унижен. Той е качен във файтон и разкарван из Пловдив, под "охраната" на годеницата на Чардафон, която била препасана със сабя.


Малко по-късно в Пловдив се разиграва трагедия. Уважаваният от целия град капитан Райчо Николов тръгва да издирва началника на пощенската станция Коста Тодоров, който отказва да предаде ключовете от ведомството. Тодоров е пиян и си мисли, че капитанът идва да го арестува, взима служебния си пистолет и прострелва Райчо Николов в главата. След това убиецът се скрива в кафене, където е линчуван от разярената тълпа.

Повечето източници твърдят, че капитанът е единствената жертва на Съединението, но, според Никола Нанчев, в начинанието загинали още петима души: Иван Данчев, Димитър Йовчев-Яврука, Петко Запрянов, Г.В. Сербезов и Алекси Радушев. Те, като част от чирпанската чета, се насочвали към Пловдив на 5 септември, но поручикът Жейнов, в желанието си да се докаже като верен на властта, заповядал на подчинените си да стрелят  по четниците.

Скоро след свалянето на Кръстевич е формирано временно правителство, начело с д-р Странски, което телеграфирало до княз Александър I. Той под влияние на емоцията и на превъзбудения председател на народното събрание - Стамболов - пренебрегва скептицизма на Каравелов. С риск за короната си подкрепя Съединението. Пристигайки в Пловдив той е посрещнат тържествено. Князът телеграфира на руския император, надявайки се, че ще получи неговата подкрепа за святото дело. Вместо това императорът отзовава всички руски офицери и съветници от България и Източна Румелия...

Народът ни е оставен съвсем сам, подкрепян единствено от младия си княз, да се бори за своята свобода. Въпреки това, през ноември в избухналата Сръбско-българска война, българите с кръвта си  и с безпримерната саможертва, извършена от младежа до стареца, завинаги сакрализират девиза "СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА"


неделя, 5 септември 2010 г.

"Македония без българи, огън да я изгори."


Следващите редове са посветени на последния водач на ВМРО (в истинската ѝ същност на революционна организация) - Иван Михайлов.

Иван Михайлов е роден на 26 август 1896 в Ново Село, Щипско. Учи в Солунската българска гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". След края на Междусъюзническата война през 1913 г. и окончателното окупиране на Македония от сръбските и гръцки шовинисти, той се завръща във Вардарска Македония и е принуден да завърши образованието си в сръбската гимназия в Скопие. Завършвайки с отличие през 1915 г., сръбското правителство му предлага безплатно обучение в западноевропейски университет по избор. Явно разбирайки кроежите на сърбошовинистите за неговата културна асимилация и за привличането му към великосръбската доктрина, Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска.

След края на Първата Световна война се установява в София и се записва в Софийския университет, където учи право. Включва се активно в македонското революционно движение и е избран за секретар на водача му Тодор Александров. Междувременно Михайлов става и съучредител на студентското македонско дружество "Вардар". След убийството на Тодор Алекснадров на 31 август 1924 г., Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО и за кратко време успява да се превърне в безспорен лидер на движението.

Опитът на Александров да възстанови дейността на ВМРО след ПСВ е трагично прекъснат от смъртта му, но ентусиазираният и млад Иван Михайлов затвърждава основите на движението и успява да го реформира, съобразявайки се с новата политическа действителност след Голямата война. Първата задача на новия лидер е отстраняването на виновниците за братоубийствената война в организацията. Предателите са хладнокръвно убити от членове на ВМРО, като може би най-известен остава атентатът срещу Тодор Паница, извършен от Менча Кърничева, която по-късно се омъжва за Иван Михайлов. Започва се и открита война срещу проводниците на болшевизма в България. Чисто стратегически организацията се променя. Масовите четническите операции, изискващи голям финансов и човешки ресурс, са почти изоставени, а борбата срещу сръбския и гръцки шовинизъм вече се води от малки и мобилни отряди, които извършват различни диверсии и атентати срещу представители на сръбската и гръцка администрации. Засилената дейност на организацията обезпокоява най-вече сръбското правителство, което мобилизира невероятни ресурси за справяне с ВМРО - във Вардарска Македония са съсредоточени над 35 хиляди сръбски бойци - редовна войска, цивилна и униформена полиция. Границата с България е осеяна с вълчи ями, телени мрежи и високи кули, целящи да предотвратят всяко проникване на дейци на ВМРО на югославска територия. В безсилието си сръбското правителство извършва множество репресии срещу мирно население като убива и невинните баща и брат на Михайлов, живеещи в пределите на Югославия. В отговор на държавния терор, ВМРО издава смъртна присъда на сръбския крал, която е изпълнена през 1934 г. от Владо Черноземски в Марсилия.

Дейността на ВМРО в България е не по-малко активна. Обществена тайна е, че до 19 май 1934 г., а дори и по-късно Пиринска Македония е силно автономна от Българската държава и почти изцяло контролирана от четите на ВМРО, които организират и местното население в доброволчески милиции, следящи за реда в района и помагащи на своите братя в операциите срещу сръбския агресор. В резултата на тази дейност на ВМРО, престъпността и корупцията в района са сведени до минимум. Оказва се жизненоважна помощ на следвоенни бежанци. Освен всичко друго, организацията сътрудничи за развитието в България на множество културни, просветни и дори финансови инициативи на македонските българи. Биват учредени две македонски банкови институции - Македонска народна банка и Македонска кооперативна банка. През 1923 г. е създаден и Македонският научен институт, изучаващ основно географската област Македония и българското ѝ население и борещ се за международното признаване на македонската освободителна кауза.

Иван Михайлов лично се ангажира с още една важна дейност, останала дълго тайна за враждебното сръбско правителство - организирането на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българи (ТКПОМБ) с огнища по цялата Вардарска Македония.

След отмяната на Видовденската конституция на Кралството на сърби, хървати и словенци през 1929 г. окончателно става ясно, че правата на малцинствата в изкуствената държава ще продължават да бъдат системно потъпквани. Това довежда до съюз между ВМРО и хърватски националистически организации.

След преврата от 19 май 1934 г., Михайлов е принуден окончателно да напусне България заради просръбските убеждения на превратаджийте. Михайлов пребивава последователно в Турция, Полша и Унгария. През същата 1934 г. сътрудничеството между ВМРО и хърватските националисти достига своя връх чрез атентата срещу сръбския тираничен крал Александър Караджорджевич, извършен от българина Владо Черноземски на 9 октомври в Марсилия.

Иван Михайлов не прекъсва своята дейност, но тя е силно затруднена, а той непрестанно преследван докато не се установява окончателно в Независимата Хърватска държава през 1941 г. Като убеден антикомунист, Иван Михайлов се свързва с водача на СС Хайнрих Химлер, по това време съюзник и на България, и получава задача да сформира батальони от активисти на ВМРО под немско командване, които да преследват комунистическите партизани, бродещи из съвместно администрираните от българи и немци Вардарска и Егейска Македония. Подготовката на подобни чети започва, но обратът във войната затруднява и почти прекъсва тази дейност.

След деветосептемврийския преврат в България и промяната на позицията на страната ни във войната, Иван Михайлов по лично предложение на Хитлер пристига в Скопие, където му е дадена възможност да стане първият президент на "Независимата Македонска държава". Осъзнавайки вече предрешения край на войната и краха на Третия Райх, Михайлов отказва, след което е принуден да се укрива от комунистите, заемащи властта както в България, така и в Югославия. И в двете комунистически държави той е обявен за поддръжник на "великобългарската" доктрина и хиляди българи в двете страни са репресирани и дори убити под обвинение, че са “ванчомихайловисти”. Антибългарската политика на димтровските комунисти стига дотам, че населението в Пиринска Македония  е насилствено принуждавано да се самоопределя като македонско. Единствено разривът между Сталин и Тито  спира политиката на национален нихилизъм, водена от БКП.

Междувременно Иван Михайлов, укриващ се в Европа, не спира да се бори срещу антибългарската политика на българската и югославска комунистическа партия. Лишен от мощта на организацията си, която е унищожена от комунистическите режими, той използва своя интелект и публицистичен талант, пишейки множество статии, брошури и книги, в които непрестанно изобличава комунистическата пропаганда и отстоява изконно българската същност на Македония и своя български произход.
Едни от най-известните му думи относно Македония гласят:
 
С географското име „македонец“ с мене лично са се запознавали поне 200 души турци в Мала Азия, когато там бях задържан (да не продължа пътя си към Запада – по желание на Белград и на балканските му съюзници). Всеки турчин радостно ми е казвал при запознаването ни: „бенда македоняли им“ (и аз съм македонец). Виждаме, че турците отлично виждат разликата между географското име и националното име – казва, че е македонец, но преди това е казал, че е турчин. Младите или даден процент от тях във Вардарска Македония очевидно са научени от други, че Ванчо Михайлов не е българин, и продължават да си вярват, че е само македонец (по рождение). Други пък нашенци в цялата огромна наша емиграция, особено в България, също тъй в цяла Пиринска Македония, а немалко и в другите части на нашата родина Македония отлично знаят, че Ванчо е твърд българин. Той помни отлично дядо си, който се помина през 1907 близо 80-годишен. Дядо ми отлично помнеше своя дядо, който е раждан нейде около първите две десетилетия на ХVIII век. От безброй приказки на дядо ми, отнасящи се и до спомени за неговия дядо, безпогрешно съм заключавал, че приблизително до времето на отца Паисия българското име и съзнание всред нашия род е било толкова бистро, колкото е днес моето.


Когато в 1941 се отвориха българските училища в Македония, никъде там не се появи бунт и не се поискаха други училища. Във възрастните хора, всред по-старото поколение още бе свеж споменът им за учението им в отделенията на българските училища в Македония при турския режим. Ако в 1941 се създадеше независима Македония, а населението я приемеше с радост, то би се борило, за да запази тази държавност и по-нататък. Но едно е ясно: нямаше да има възможност за измисляне и създаване на „македонска народност“ и „македонски език“. Френският социолог проф. Ги Еро правилно обясни в книгата си „Народи и езици в Европа“, че този език и тази народност са създадени да объркат понятията на хората. Препоръчвам на младите в Македония здраво да държат, че ние сме българи от хиляда години насам. Но и да не избягват от идеята за независима Македония с признатите в нея исторически народности. Свидетели за миналото на българите в Македония са гърците, аромънците, албанците, турците, евреите. Тези народности и днес си живеят с вековните национални техни имена. 

"Македония без българи, огън да я изгори."

Иван Михайлов умира на 5 септември 1990 в Рим, като кратко преди това дава едно от последните си интервюта пред камерата на "Всяка неделя".

Гробът на Иван Михайлов и Менча Кърничева край Рим
Той остава не само като последния, но и един от най-талантливите, безкомпромисни и интелигентни лидери на ВМРО. Постоянно отстоявайки своя български корен и българската същност на организацията, той се превръща в стожер на българщината в Македония и в непреодолима преграда пред македонистките лъжи.

 
Интервюто на Иван Михайлов пред "Всяка неделя" :





понеделник, 24 май 2010 г.

24 май - Ден На Българската Просвета, Култура и Писменост


Днес на 24 май честваме един от най-впечатляващите празници в националния ни календар, а именно - деня на българската просвета, култура и писменост. Този празник е уникален по своята същност и традицията на неговите чествания е тясно свързана с духовния подем в българското общество през Възраждането. За първи път подобни чествания се провеждат на 11 май 1851 година в пловдивското училище "Св. Св. Кирил и Методий" по инициатива на Найден Геров. След няколко години инициативата се разпространява в редица български градове и в столицата на империята Цариград.

От ранна детска възраст научаваме детайли за историята на писмеността ни и честванията, свързани с нея, но защо всъщност делото на Солунските братя и на техните ученици е от такова значение за България? Писмеността, създадена от Кирил и Методий на основата на български диалект се оказва изключително мощно средство за сътворяването на нова и самобитна цивилизация, каквато е българската от Ранното средновековие. Неоспорими доказателства нейната значимост е обстоятелството, че почти всички славянски народи развиват своята култура на основата на българската. Дори днес създадената в България кирилица (която всъщност е преработен от учениците на Кирил и Методий вариант на глаголицата) е официалната азбука на над 200 милиона души. На кирилица се пише дори в Монголия.


За българската държава писмеността има и чисто практическо значение, както и огромна роля при формиране на българската средновековна народност. В средата на IX век България реално нямала друг избор освен да премине в лоното на християнските народи, но освен безспорните ползи, които този акт носел със себе, рисковете също не били малко. Най-опасно било безпрепятственото проникване на чужди елементи в българското общество - били те византийски или римски духовници - неслучайно княз Борис на няколко пъти сменял своята духовна ориентация от Константинопол към Рим и обратно. Владетелят се опитвал да установи максимална църковна автономия и да намали до колкото е възможно чуждото влияние, което всъщност било главната причина за протестите на част от българската аристокрация срещу новата вяра. Освен всичко хуманните идеи на християнството трудно достигали до обикновените българи поради чуждия език на богослужението. Дори новопроизведените духовници от български произход "с мъка разбирали написаното на гръцки език и придобивали само едно умение да четат на него при посредството на буквите", както свидетелства средновековен автор. Били правени опити азбуката на един от трите "свещени езика" по това време (еврейски, латински, гръцки) да бъде пригодена за нуждите на църквата, а и за администрацията на новопокръстената държава, но опитите с гръцки и латински били неуспешни. Въпреки желанието си българският владетел реално не разполагал с ресурса да създаде и наложи писменост, разбираема за народа му. За сметка на това безспорният културен лидер в Ранното средновековие - Византия - имала пълния потенциал да извърши подобен акт. В империята живеели и работили най-образованите за времето си духовници и книжовници. Създаването на азбуката може да се приеме за своеобразен резултат от ожесточения двубой между Рим и Константинопол за политическо и духовно надмощие над новопокръстените народи. Византия имала намерение да използва писмеността като "културно оръжие" в това съперничество, без да подозира, че всъщност ще инспирира една мощна цивилизация, която ще гарантира съществуването на българския народ през следващите повече от 1000 години.

За създателите на това културно чудо, каквото безспорно е новата писменост, е казано много, но все пак бих искал да спомена няколко факта. Вече е почти сигурно, че Кирил и Методий са от български произход - в житието на св. Кирил дори се споменава, че той произхожда от аристократичен български род, който поради дворцови размирици е бил принуден да избяга във Византия. По това време подобни случай не са единични. Византия като многонационална империя проявявала толерантност към всички, стига те да са християни. Знае се, че на българските аристократи почти във всички случаи били осигурявани високи постове в имперската администрация, което обяснява и длъжността, заемана от бащата на Светите братя. Етническата им принадлежност обяснява и майсторството, с което са боравели със старобългарския език. Майсторство, спомогнало не само за създаване на писмеността, но и за успешния превод на множество богослужебни книги в изключително кратки срокове. Двамата братя получили много високо за времето си образование, като за Константин-Кирил се знае, че е завършил най-престижното учебно заведение в Европа по това време - Магнаурската школа. И двамата братя бързо се издигали в йерархията на империята и получавали важни длъжности - Методий бил стратег на една от византийските области, а брат му станал преподавател в Магнаурската школа. Двамата участват и във важни дипломатически и проповеднически мисии. Една от тези мисии - Брегалнишката е с по-голямо значение за България. Според житието на Кирил по време на тази мисия (около 857) той покръстил хиляди българи и дори се срещнал с българския владетел, тогава все още кан Борис. Тази мисия е сякаш пренебрегвана и недостатъчно изследвана от нашите учени, но може би точно тя е съществена предпоставка за успеха на Кирило-Методиевата писменост в България, след краха, който тя претърпява във Великоморавия.

Самата писменост била създадена през 855 в малоазийския манастир "Св. Полихрон". Наречена глаголица, азбуката има съвършено оригинален характер и изключително красив вид, който поради своята сложност, по-късно в България ще бъде опростен.

Среднодунавските страни, населени със славяни, говорещи език, близък до българския, за който била пригодена новата писменост, изпитвали същите проблеми, както и самата България. Наскоро приетото християнство носело със себе си и агресивното политическо влияние на Немското кралство. Ето защо князът на Великоморавия - Ростислав, явно имащ представа за съществуването на новата писменост, се обърнал към Византия с молба да изпрати мисия, която да внедри писмеността в държавата му, да направи богослужението разбираемо за обикновените хора и по този начин да спре немското влияние. В името на надмощие в църковния двубой Византия била готова да пренебрегне догмата за триезичието и натоварила Солунските братя със задачата да разпространят новата писменост сред среднодунавските славяни, естествено заедно с византийското духовно влияние. Кирил и Методий успели в кратки срокове да преведат и препишат множество богослужебни книги на новата писменост. През есента на 863 г. мисията пристигнала във Великоморавия и започнала интензивно да поставя основите на славянското богослужение. Подобна активност проявили и в друго славянско княжество - Панония. През 867 г. на път за Константинопол братята били задържани във Венеция, където в спор с римски духовници, те успешно защитили създадената от тях писменост. Братята били поканени и в Рим да защитят още веднъж делото си - този път пред самия папа Адриан II. Папата дава благословията си за новата писменост и богослужението на старобългарски език, като по този начин допуска компромис в триезичната догма(именно този спор в следващите векове ще е една от причините за отделянето на евангелистката църква от католическата). Римската мисия на Константин - Кирил и Методий продължава 14 месеца и изтощава до краен предел Константин, който в края на живота си приема монашески сан под името Кирил, като умира на 14 февруари 869 г., след което е погребан в базиликата "Сан Клементе" в Рим. 

Делото на братята логично било продължено от Методий. Той бил ръкоположен за славянски епископ и разгръща мощна книжовническа дейност. Амбицията и желанието за отмъщение на немското духовенство, което губело позиции заради новата писменост, се изразили в това, че немците буквално отвлекли и заточили Методий в манастир през 870 г. и само застъпничеството на папа Йоан VIII го спасило. През 873 г, Методий бил ръкоположен за архиепископ на Моравия, като продължавал успешно да защитава писмеността, но след смъртта му (885 г,) разправата на немското духовенство с неговите ученици и разпространители на азбуката била жестока и нямала нищо общо с християнските ценности. Едни били безмилостно измъчвани, по-младите били продавани в робство, а трети прокудени от среднодунавските княжества. Трима от последната група - Климент, Наум и Ангеларий след множество трудности и оскърбления имали възможността в края на 885 или 886 г. да се доберат до българската крепост Белград. Смята се, че те също са били етнически българи. Управителят на Белград бил добре запознат с политиката и целите на българския владетел и веднага приютил книжовниците, като междувременно изпратил известие до княз Борис. Владетелят очаквал учениците на Светите братя и се постарал да впрегне цялата държавна машина, за да създаде пълен комфорт за тримата просветители. Въпреки усилията му Ангеларий починал скоро след пристигането си в Плиска. Независимо от това други Кирило-Методиеви ученици, които се спасили от немските жестокости, пристигали в България. Държавата и църквата спешно се нуждаели от интелектуален потенциал и владетелят се стараел да даде най-добрите възможности на книжовниците, а те му се отплатили щедро - само за няколко години поставили основите на българската църква и култура и успели така да реформират писмеността, че тя да бъде успешно и лесно използвана както за духовни, така и за административни цели. Именно така се появява известната ни днес кирилица, която е изцяло съобразена с особеностите на българския език и е специално създадена за неговите нужди. Били създадени два книжовни центъра, водени от най-изявените ученици на Кирил и Методий. Климент работил в Охрид, където за 7 години обучил над 3500 български духовници и успял да реформира глаголицата. В столицата Плиска Наум и неговият екип от книжовници превеждали и преписвали огромен брой богослужебни книги. Под негово ръководство работил и бъдещият владетел Симеон Велики.

Непрестанните усилия на княз Борис I и на неговия син Симеон Велики довели не само до създаването на нова уникална цивилизация, но и завършили процеса на формиране на българската народност. Административните реформи на кановете Крум и Омуртаг спомогнали за преодоляването на различията между етносите, живеещи на територията на българската държава, но християнството, подсилено с новата писменост, бил елементът, който успял да спои духовно различните народи и да ги накара да чувстват съпричастност. Християнизацията и въвеждането на старобългарската писменост окончателно утвърдили понятието българин като нарицателно за хората, живеещи в Мизия, Тракия и Македония.

Писмеността и породената от нея култура имат място и в световната история чрез своето влияние върху целия славянски православен свят. Достатъчно е да се отбележи, че книгите, с които се извършвало покръстването на най-големия православен народ - руския - са български. А думите на големия руски учен акад. Лихачов са истинско признание за българския културен принос:

„Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния Ледовит океан до Индийския."
Талантът и възможностите на Светите братя са безспорни, а делото им оставя неизличима следа в развитието на световната цивилизация и неслучайно те бяха провъзгласени от папа Йоан Павел II за покровители на Европа. Не трябва обаче да се пренебрегват и усилията на техните ученици, които за няколко години в България вършат не по-малко значима работа. Ролята на великите български държавници - княз Борис I и Симеон Велики също е изключително важна. Знае се, че по българските земи са създадени още две оригинални писмености - тази на траките и на готите. Историята обаче не помни почти нищо за тях и причината е много проста - те са нямали привилегията да бъдат подкрепяни от мощен държавен апарат, какъвто е функционирал в България през IX век.



И ако все още се чудите защо писмеността е толкова важна за българите, то задайте си простия въпрос - колко са народите, които имат привилегията да пишат на азбука, създадена специално за техния език? Защото кирилицата е точно такава - тя е сътворена, за да може да ни бъде полезна всеки ден във всяка една ситуация от ежедневието и няма нищо по-тъжно от това да я заменяме с латиницата и да се гаврим с езика си. Ако немските духовници, които с такова ожесточение преследваха учениците на Кирил и Методий, виждаха как пренебрегваме делото на Солунските братя и техните ученици, вероятно щяха да са повече от доволни...

Пазете и почитайте делото на Кирил и Методий и учениците им! Уважавайте собствения си език и се радвайте на неговото богатство!

ЧЕСТИТ 24 МАЙ, БЪЛГАРИ!!!


http://vbox7.com/play:4ce87e867f - акад. Лихачов за българската култура




неделя, 2 май 2010 г.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ


На 20 април (по стар стил) или на днешната дата (по нов календарен стил) през 1876 г. започва Априлското въстание - едно от най-трагичните, но и най-важни събития в нашата история.

Причините за избухването на въстанието не се коренят единствено в идеалите на българите за самостоятелна държава. Наред с тази идеологическа основа, усърдно градена от духовници, книжовници, публицисти и революционери, българите от седемдесетте години на XIX век са провокирани и от други фактори. На първо място следва да се има предвид тежката стопанска криза, в която Османската империя изпада по това време. Повишаването на данъците, комбинирано с честите издевателства над българското население, силно засилват антиправителствените настроения. Далновидни личности като Раковски, Левски, Каравелов и други успяват да насочат тези нагласи в такава посока, че да развият изолираните хайдушки чети и техните сезонни операции от миналите векове до стройни революционни организации с променлив успех. Международната обстановка също благоприятства бунтовни движения. Някои балкански страни като Румъния, Сърбия и Гърция вече са успели да си извоюват макар и ограничена автономия. Освен това на западните Балкани славянските народи, активно подкрепяни от Австро-Унгария, се готвят за съпротива срещу султана. Връх на тази дейност е въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г. Русия също оказва дипломатически натиск върху империята. Естествено не бива да се пренебрегва просветителската и културна дейност, която се развива в България от нашите възрожденци и дейно спомага за събуждането на националния дух. Преди Априлското въстание като въоръжена съпротива срещу османската власт, народът ни се възпротивява и срещу културния гнет, упражняван от гръцкото духовенство върху българите.


В тази ситуация БРЦК решава да вдигне въстание и в България през 1875 г. На всички нас то е познато като Старозагорско въстание. Слабо и несистемно организирано, то не придобива масов характер и е неуспешно. Въстанието се запомня най-вече с героичната смърт на братя Жекови и боевете на четата на Руси Бакърджията. Въпреки ограничения си мащаб то довежда до сериозна реакция на турската администрация, изразяваща се в гонения и арести на лица, подозирани в революционна дейност.

Независимо от провала и последвалото разпадане на БРЦК след напускането на Христо Ботев, българският революционен елит не се отказва от идеята за въоръжена борба и през есента на 1875 г. в Гюргево се събират редица дейци като Никола Обретенов, Стоян Заимов, Панайот Волов. По това време Никола Обретенов пише на своята майка - баба Тонка:


"Байракът, ако е оварден, гледайте да го вземете и скриете; дрехи и оръжие, които са завардени, кажете на селяните да ги скрият, щото ще трябват за напролет. Както и да е, ний не ще оставим Турция на мира: или ще измрем всинца, или ще освободим България."

Според замисъла на гюргевските апостоли въстанието трябва да разчита на собствените сили на българския народ. В това отношение те следват един от заветите на Раковски и Левски. Но организаторите осъзнават, че българите разполагат с нищожни ресурси на фона на Османската империя и не са в състояние да я победят сами. Апостолите на въстанието по-скоро целят да постигнат международен отзвук, който да не остави безучастни държавите, от чиято обща воля зависи удовлетворението на справедливите български искания.

Едно от важните решения на комитета е в хода на въстанието да не се застрашават живота и честта на мирното мюсюлманско население и да се зачитат интересите на всички местни жители. Тази принципна позиция е израз на техните модерни политически идеи за равенство на гражданите в рамките на един бъдещ демократичен строй, гарантиращ човешкото достойнство и свобода.

В края на месец декември 1875 г. апостолите пристигат в България с цел да подготвят населението за бъдещето въстание. С оглед на по-добрата организация и координация на въоръжената съпротива страната е разделена на няколко революционни окръга :

         Първи (Търновки) – Главен апостол Стефан Стамболов 

         Втори (Сливенски) – Главен апостол Иларион Драгостинов 

         Трети (Врачански) – Главен апостол Стоян Заимов 

         Четвърти(Пловдивски) – Главен апостол Панайот Волов 

Така организирани окръзите не включват всички географски райони, населявани от българи през XIX в., но очевидно апостолите са осъзнавали, че не разполагат с ресурси да обхванат голямата територия на българското етническо землище, призната чрез границите на Българската екзархия.


границите на Българската екзархия

Гюргевските дейци не фиксират точна дата за вдигане на въстанието, а избират три дати, на които евентуално то да избухне: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки революционен окръг следвало да прецени степента на готовност и да определи деня на започване на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.

Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточават вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други на територията на Търновски окръг се разгръща активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществява в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не успяват да разрешат проблема с липсата на въоръжение. Видимо изоставала и военната подготовка на населението.

Във втори революционен окръг — Сливенски, възникват противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоява идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции е неговият помощник Стоил войвода, който предлага да се изградят няколко въстанически лагера в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довеждат до негативни последици за цялостната подготовка на въстанието в Сливенско.

И в трети Врачански окръг се допускат сериозни пропуски. Стоян Заимов не успява да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристига и закупеното в Румъния оръжие.

Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказва незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместват ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката е напрегната. Съществува опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захарий Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за населението. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. То се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждат въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турците и другите етнически групи. Пратениците полагат клетва и приемат, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърждава Георги Бенковски за главен апостол на IV революционен окръг и Панагюрище за център на въстанието. 

Един от участниците на събранието, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомява турските власти за взетите решения и полицията предприема мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпраща в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за залавяне на Тодор Каблешков е неуспешен, като в отговор на тези действия ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април (2 май нов стил)*. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи. Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.

карта на въстаналите региони
След получаване на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминава в ръцете на военен съвет, наречен Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено се освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна Попгеоргиева.

Първоначално турското население е смутено, но властите призовават всички мюсюлмани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзват към въстаналите селища. Първа под напора на многократно превъзхождащия противник пада Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците е вече и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата на революцията е неуспешен. 

Безпримерен героизъм показват въстаниците от Брацигово, Перущица, Батак. На 7 май турските войски влизат в Брацигово и арестуват ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков, който е изгорен жив от поробителите. Жителите на Перущица оказват отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в Божия храм, много от въстаниците слагат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев умъртвяват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична е съдбата на Батак, където в продължение на  едва няколко часа са посечени или изгорени повече от 3000 души... Хилядите жертви обаче не са напразно. Жестокостите, извършени от турците, насочват вниманието на международната общественост към трагедията на българите и я провокират да пледира в защита на нашия народ.

В I (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получава масов характер. Местните комитети сформират чети, с които се надяват да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите са разбити. Особено ожесточени сражения води отрядът на поп Харитон, който успява да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дни се отбранява срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действат и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души имат краткотрайни успехи, след което са унищожени.

Във II (Сливенски) окръг властите успяват да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. Въстанието в този регион е обявено на 3 май. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов е сформирана малка чета, чиято дейност не довежда до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата е обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода и Георги Обретенов.

На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци прояват колебание и нерешителност. Те считат, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаква появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието все пак е обявено. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръсват, след като се разнася мълвата за настъпването на турските войски.

Още след получаване на вестта за въстанието в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят, начело на четата застава Христо Ботев. В състава ѝ влизат около 200 души, сред които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосец на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започва походът им. Те се отправят към Балкана, като водят тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки са боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четници, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 25 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.

Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Този бунт е потушено с голяма жестокост. Почти 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици селища са опожарени и ограбени.

Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращата българска нация и ретроградната Османска империя е невъзможно. Зверствата на башибозушките отряди, честото бездействие и дори  участието в кланета на редовна турска войска (редовният аскер би трябвало да защитава и българското население като поданици на султана) отвращават света от  империята и дори най-ревностните ѝ защитници трудно оправдават действията на османското правителство.

Сведения за издевателствата над българите първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Големи в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджийн Скайлер, на американския журналист Джанюариъс Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.

Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикални действия.

В началото на декември 1876 г. като непосредствен политически резултат от въстанието посланиците на великите сили се събират в Цариград, за да подготвят съвместни проекти по всички аспекти на Източната криза. След продължителни дискусии е възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области покривали почти всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.


границите на българските автономни области, приети на
Цариградската конференция

Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка революционна акция то съчетава едновременно политически и военни действия. Макар и потушено, националното въстание постига в голяма степен своите политически цели, като поставя българският национален въпрос по начин, който не позволява на Великите сили да отлагат повече неговото разрешаване. 


Дълбок поклон пред паметта на всички българи, участвали в тази велика епопея !
_________________________________________________________________________________*датите на събитията през Априлската епопея се сочат в статията съгласно стария календарен стил. С добавяне на 12 дни към тях се получават съответните дати по нов стил.