Чат

събота, 25 септември 2010 г.

ДЕНЯТ НА ДОБРУДЖАНСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ

Добруджанка прегръща български войник през септември 1940

На 25 септември 1940 в изпълнение на Крайовската спогодба (от 7 септември същата година) българската армия влиза в главния град на южна Добруджа - Добрич и практически възстановява българската власт в региона.
 

Южна Добруджа е коварно окупирана от румънската армия по време на Междусъюзническата война след вероломно нападение срещу България в гръб. Населението на Добруджа (Северна и Южна) от векове е българско и претенциите  на румънското правителство са били напълно безпочвени. За своята подлост румънците биват наказани от победоносната българска армия през Първата световна война, но след края и на тази война политиката отрежда Добруджа да остане поробена от Румъния. Последствията са катастрофални - през 1913 в Добруджа има 276 български училища, в края на 30-те години на XX век българските училища са редуцирани от румънските власти до 4. От 112 български църкви през 1912, през 1938 незаетите от румънски духовници остават само няколко. 57 български читалища са закрити.

Агресивната политика на Румъния и незачитането на правата на българите в Добруджа довеждат северната ни съседка до международна изолация. През 1940 тя се оказва под натиска на враждебно настроените към нея и разположили войски по границите си Унгария и СССР. Румъния чрез сътрудничеството на Адолф Хитлер подписва с България така наречената Крайовска спогодба. Според нея изкуствено заселеното румънско население в Южна Добруджа се измества в Северна, но за съжаление и живеещите от векове в Северна Добруджа българи се изселват в Южната част на географската област. Този договор се оказва последният траен, макар и частичен успех, на дипломацията ни в стремежа ѝ да изпълни идеала за единство на българската нация. Успехът е частичен, защото на практика по-голямата част от Добруджа, върху която преди повече от 1300 години е основана България, е обезбългарена.

Денят на навлизането на българската армия в Добрич е и празникът на града.











Посрещането на българските войски в Добруджа, 1940

снимки: http://www.lostbulgaria.com/

сряда, 22 септември 2010 г.

ДЕН НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ


Манифест към българския народ

"По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.


Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.

Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Моето царуване [Фердинанд]

Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов]
Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков]
Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев]
Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов]
Министър на Финансите: [Ив. Салабашев]
Министър на Правосъдието:[Т. Кръстев]
Министър на Войната: [генерал Д. Николаев]
Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]

22 септември е един от най-важните дни в съвременната ни история, но за съжаление много българи не са запознати със значението на тази дата. Друга част, която все пак знае, че 22 септември е денят на Независимостта, трудно осъзнава разликата между този празник и 3 март. В настоящия материал накратко ще разкажа за паметните събития от есента на 1908 г.

Според Берлинския договор от 13 юли 1878 г. Княжество България е поставено във васална зависимост от Османската империя. Държавата ни има право на собствено правителство и войска, но е задължена да изплаща ежегоден данък на империята. В дипломатическо отношение България също трябва да се съобразява с политиката на Високата порта. В договора са включени и икономически клаузи, гарантиращи ниска митническа ставка за внос на западни стоки в България. В резултат на това родното занаятчийство и младата ни индустрия търпят загуби и трудно се конкурират с евтините продукти на европейските промишлени гиганти. Всичко това силно забавя развитието на българската икономика  дори след акта на Съединението. От друга страна, на българските дипломати почти никъде в Европа не е оказвано подобаващо уважение заради васалната зависимост на страната, която представляват.

Известният със своята амбициозност  княз Фердинанд трудно се примирява с това положение и изчаква удобен момент, за да отхвърли васалитета. Такъв се появява през 1908 г. - точно 30 години след подписването на Берлинския договор. Въпреки решителността си Фердинанд е наясно, че няма как да наруши външнополитическите договорености без подкрепата на поне една от Великите сили. Подобен акт през септември 1885 г. (Съединението) е коствал трона на неговия предшественик - Александър Батенберг. 

За щастие на Фердинанд към 1908 г. Австро-Унгария решава, че, противно на клаузите на Берлинския договор, ще продължи окупацията на Босна и Херцеговина, която би трябвало да трае 30 години. През юли същата година в Турция е извършен преврат, което прави момента за действие още по-подходящ. Отношенията между България и Османската империя се усложняват след сериозен дипломатически скандал в Цариград. Следващата стъпка в ескалацията на конфликта е окупирането от страна на българските власти на поддържаната от международни компании ЖП линия, която обслужва маршрутите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. Сигурността на линията би следвало да се осигурява от турското правителство, но нейното васално княжество си позволява да присвои правата върху нея.

На 21 септември княз Фердинанд се връща от посещение в Австро-Унгария, а ден по-късно във Велико Търново обявява независимостта на  България (публикуваният в началото на статия манифест е формалният акт, ознаменуващ това събитие). На 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, а Гърция на 24 същия месец присъединява към своята територия остров Крит. Така Берлинският договор е нарушен от три държави едновременно. Въпреки това Независимостта на България не е призната веднага. Всяка от Великите сили иска да извлече максимума от ситуацията - австрийците искат да уредят проблема с окупираната от българското правителство ЖП линия, заради която са застрашени интересите на техните компании. Русия желае да си осигури достъп до Черноморските проливи, а Великобритания действа отново срещу България, подкрепяйки новото турско правителство. Самата Османска империя обявява частична мобилизация, а българските войски също се струпват по южната граница. Турция освен това се опитва да получи значителна финансова компенсация и дори поставя териториални искания в района на Свиленград, на което българският премиер Александър Малинов отговаря:
“Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!”
Руският черноморски флот е мобилизиран като отговор на маневрите на британски кораби към гръцки и турски териториални води. Русия решава, че трябва на всяка цена да избегне конфликт на Балканите, заплашващ да запали цяла Европа (както ще се случи едва 6 години по-късно) и посредничи между България и Турция. Руската империя компенсира турските финансови искания в размер на 125 милиона лева, опрощавайки на Османската държава част от контрибуциите, полагащи се на Русия от Руско-турската война от 1878 г. България се задължава да изплати на Русия дългосрочен, нисколихвен заем, с което да обезщети православната империя за поемането на българските задължения.

Така едва на 7 април 1909 г. Османската империя признава Независимостта на България, последвана от Англия, Франция, Италия, Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април Германската империя и Австро-Унгария също признават България за независима държава. Фердинанд от княз се превръща в цар на българите!

С този акт България окончателно скъсва с робското минало, защитава акта на Съединението, открива нови перспективи за стопанството си и също така завоюва важно място на дипломатическата сцена. Това ще ѝ позволи да има водеща роля в Балканската политика през следващите 10 години и да се превърне във фактор за стабилността на региона и до днес. Прозорливостта на българския владетел и правителство да използват историческия момент, дава възможност на страната ни да заеме полагащото ѝ се място сред цивилизованите европейски държави. България, която до този момент формално е трябвало да съобразява всеки аспект на политиката си с Османската империя, се превръща от обект в субект на международната политика. След вековно турско владичество българската държава, която в продължение на 30 години е една полузависима територия, си връща средновековното достойнство и отново започва да се зове ЦАРСТВО

Честит празник, българи! Нека си пожелаем съвременните български държавници да имат далновидността и куража да отстояват националните интереси и независимост по начина, по който са го направили цар Фердинанд и правителството на Александър Малинов.

ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА  И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!

Фердинанд I, министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на Независимостта на България.

http://www.nezavisimost.eu/ -уеб сайт по случай 100 години от обявяването на Независимостта на България

ДЕН НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ


Манифест към българския народ

"По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.


Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.

Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Моето царуване [Фердинанд]

Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов]
Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков]
Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев]
Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов]
Министър на Финансите: [Ив. Салабашев]
Министър на Правосъдието:[Т. Кръстев]
Министър на Войната: [генерал Д. Николаев]
Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]

22 септември е един от най-важните дни в съвременната ни история, но за съжаление много българи не са запознати със значението на тази дата. Друга част, която все пак знае, че 22 септември е денят на Независимостта, трудно осъзнава разликата между този празник и 3 март. В настоящия материал накратко ще разкажа за паметните събития от есента на 1908 г.

Според Берлинския договор от 13 юли 1878 г. Княжество България е поставено във васална зависимост от Османската империя. Държавата ни има право на собствено правителство и войска, но е задължена да изплаща ежегоден данък на империята. В дипломатическо отношение България също трябва да се съобразява с политиката на Високата порта. В договора са включени и икономически клаузи, гарантиращи ниска митническа ставка за внос на западни стоки в България. В резултат на това родното занаятчийство и младата ни индустрия търпят загуби и трудно се конкурират с евтините продукти на европейските промишлени гиганти. Всичко това силно забавя развитието на българската икономика  дори след акта на Съединението. От друга страна, на българските дипломати почти никъде в Европа не е оказвано подобаващо уважение заради васалната зависимост на страната, която представляват.

Известният със своята амбициозност  княз Фердинанд трудно се примирява с това положение и изчаква удобен момент, за да отхвърли васалитета. Такъв се появява през 1908 г. - точно 30 години след подписването на Берлинския договор. Въпреки решителността си Фердинанд е наясно, че няма как да наруши външнополитическите договорености без подкрепата на поне една от Великите сили. Подобен акт през септември 1885 г. (Съединението) е коствал трона на неговия предшественик - Александър Батенберг. 

За щастие на Фердинанд към 1908 г. Австро-Унгария решава, че, противно на клаузите на Берлинския договор, ще продължи окупацията на Босна и Херцеговина, която би трябвало да трае 30 години. През юли същата година в Турция е извършен преврат, което прави момента за действие още по-подходящ. Отношенията между България и Османската империя се усложняват след сериозен дипломатически скандал в Цариград. Следващата стъпка в ескалацията на конфликта е окупирането от страна на българските власти на поддържаната от международни компании ЖП линия, която обслужва маршрутите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. Сигурността на линията би следвало да се осигурява от турското правителство, но нейното васално княжество си позволява да присвои правата върху нея.

На 21 септември княз Фердинанд се връща от посещение в Австро-Унгария, а ден по-късно във Велико Търново обявява независимостта на  България (публикуваният в началото на статия манифест е формалният акт, ознаменуващ това събитие). На 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, а Гърция на 24 същия месец присъединява към своята територия остров Крит. Така Берлинският договор е нарушен от три държави едновременно. Въпреки това Независимостта на България не е призната веднага. Всяка от Великите сили иска да извлече максимума от ситуацията - австрийците искат да уредят проблема с окупираната от българското правителство ЖП линия, заради която са застрашени интересите на техните компании. Русия желае да си осигури достъп до Черноморските проливи, а Великобритания действа отново срещу България, подкрепяйки новото турско правителство. Самата Османска империя обявява частична мобилизация, а българските войски също се струпват по южната граница. Турция освен това се опитва да получи значителна финансова компенсация и дори поставя териториални искания в района на Свиленград, на което българският премиер Александър Малинов отговаря:
“Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!”
Руският черноморски флот е мобилизиран като отговор на маневрите на британски кораби към гръцки и турски териториални води. Русия решава, че трябва на всяка цена да избегне конфликт на Балканите, заплашващ да запали цяла Европа (както ще се случи едва 6 години по-късно) и посредничи между България и Турция. Руската империя компенсира турските финансови искания в размер на 125 милиона лева, опрощавайки на Османската държава част от контрибуциите, полагащи се на Русия от Руско-турската война от 1878 г. България се задължава да изплати на Русия дългосрочен, нисколихвен заем, с което да обезщети православната империя за поемането на българските задължения.

Така едва на 7 април 1909 г. Османската империя признава Независимостта на България, последвана от Англия, Франция, Италия, Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април Германската империя и Австро-Унгария също признават България за независима държава. Фердинанд от княз се превръща в цар на българите!

С този акт България окончателно скъсва с робското минало, защитава акта на Съединението, открива нови перспективи за стопанството си и също така завоюва важно място на дипломатическата сцена. Това ще ѝ позволи да има водеща роля в Балканската политика през следващите 10 години и да се превърне във фактор за стабилността на региона и до днес. Прозорливостта на българския владетел и правителство да използват историческия момент, дава възможност на страната ни да заеме полагащото ѝ се място сред цивилизованите европейски държави. България, която до този момент формално е трябвало да съобразява всеки аспект на политиката си с Османската империя, се превръща от обект в субект на международната политика. След вековно турско владичество българската държава, която в продължение на 30 години е една полузависима територия, си връща средновековното достойнство и отново се превръща в ЦАРСТВО

Честит празник, българи! Нека си пожелаем съвременните български държавници да имат далновидността и куража да отстояват националните интереси и независимост по начина, по който са го направили цар Фердинанд и правителството на Александър Малинов.

ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА  И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!

Фердинанд I, министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на Независимостта на България.

http://www.nezavisimost.eu/ -уеб сайт по случай 100 години от обявяването на Независимостта на България

понеделник, 6 септември 2010 г.

Честит ден на Съединението на Източна Румелия с Княжество България


Честит празник на всички българи и в частност на пловдивчани, честващи и празника на своя град! Това е един от дните в най-новата ни история, който гордо можем да посочим като триумф, постигнат самостоятелно от народа ни.

Събитията около Съединението са добре известни и все пак накратко ще припомня хронологията на този акт на свободната воля на българина.

След Освобождението и по-точно след Берлинския конгрес и разделянето на България, Източна Румелия се превръща в убежище за множество крайно революционно настроени патриоти, които са неудобни на режима в София. Един от тях е Захарий Стоянов.  Той събира около себе си стари поборници като Иван Андонов, Петър Зографски и други. Стоянов основава БТРЦРК (Български таен централен революционен комитет) и става негов председател. Впоследствие към организацията се присъединяват Коста Паница и Димитър Ризов. Първоначално нейна основна цел е освобождението на Македония, но след като голяма пратка с оръжие за македонски чети е заловена от правителството, БТЦРК насочва вниманието си към свалянето на режима в Източна Румелия и провъзгласяването на Съединението между Северна и Южна България. За тази цел БТЦРК полага много усилия да привлече румелийската милиция и жандармерия на страната на народното дело и в крайна сметка убеждава българските командири да действат заедно с четите. Към делото е привлечен видният офицер от милицията, която по това време е равностойна като боеспособност на армията в Княжеството, майор Данаил Николаев. Началникът на жандармерията капитан Райчо Николов загърбва някогашния конфликт с Николаев и също прегръща съединистката идея. Други видни военни, които застават зад идеала, са Сава Муткуров и Димитър Филов. Сподвижникът на Ботев д-р Странски, който по това време е един от лидерите на румелийската либерална партия, също става част от комитета. Важна роля в Съединението ще има и странната личност на някогашния опълченец Продан Тишков, по-известен като Чардафон Велики (наречен Велики от Захарий Стоянов). Продан Тишков е бил част от румелийската милиця, като е отговарял за резервистите в Голямо Конаре (дн. град Съединение).  Неговият прякор Чарда означава стадо говеда. За да се подиграе на поляка фон Дригалски, които е на служба при турското правителство и изпълнява длъжността главнокомандващ на милицията, Тишков добавя аристократическата частица фон към прякора.


Започнатата главно от Захарий Стоянов публицистична пропаганда на Съединението, достига своя връх чрез организираните от БТЦРК чествания от гибелта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли 1885 г.. Множеството хора, придошло от цяла Източна Румелия и от Княжеството, е превъзбудено и запалено по съединистките идеи.

На 29 август Сава Муткуров и Димитър Ризов пътуват до Шумен, където княз Александър I наблюдава военни маневри. Двамата му излагат плана на БТЦРК за обявяване на Съединението и го молят за подкрепа. Батенберг, които дотогава е неособено долюбван от народа и има множество политически противници, обещава своята подкрепа, но не уведомява министър-председателя Петко Каравелов, които е скептик по отношение на Съединението. Явно в този момент Батенберг решава, че ще служи не на интересите на Великите сили, които са го изпратили в България, а на народа, който е поверил съдбата си в неговите ръце.

Самият план, разработен от БТЦРК гласи, че Съединението трябва да бъде обявено на 15 септември 1885. Чети от различни части на Източна Румелия следва да се отправят към Пловдив, където подкрепени от военните, посветени в заговора, да свалят правителството.

На 2 септември обаче бунтовното Панагюрище, където споменът от Априлската епопея бил още жив, дава преждевременно начало на делото. Част от местните четници вземат знамето, камбаните забиват, чуват се песни и изстрели във въздуха, но полицията арестува размирниците. Впоследствие под натиска на народа е принудена да ги освободи. Започването на бунта кара БТЦРК да ускори начинанието из цяла Източна Румелия, за да не угасне то в спорадични надигания. Въстаническата дейност из областта е забелязана от правителството, но често изпратените части на милицията или жандармерията се присъединяват към бунтовниците или не предприемат никакви действия срещу тях. На 4 септември бунтовниците, водени от Чардафон, обявяват Съединението и превземат Голямо Конаре. Междувременно правителството в Пловдив преценява ситуацията и се консултира с руското консулство. Българските министри се надяват да получат подкрепа от империята и сами да обявят Съединението, но получават категоричен отказ.

По това време четата на Чардафон се придвижва към Пловдив, а през нощта на 5 срещу 6 септември частите на майор Данаил Николаев обграждат конака, искайки да арестуват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Полицмейстерът отказва да отвори портите и нарежда на своите подчинени да се приготвят за стрелба. Николаев пък заплашва, че ще докара оръдие, за да смаже съпротивата, след което обаче се представя на войниците, защитаващи конака, с думите:

Момци, слушайте! Аз съм българският майор Николаев! Да живее негово Височество Князът на България Александър I, да живее Съединението, ура!

Войниците от двете страни дружно разпорили въздуха с "Ура" и полицмейстерът бил принуден да отвори конака. По-късно пристигат Захарий Стоянов и Иван Андонов, които заедно с адютанта на майор Николаев-поручик Тошев, влизат в сградата, за да съобщят на Кръстевич, че Съединението на България е обявено. Без възражения Кръстевич ги последвал и впоследствие е ненужно унижен. Той е качен във файтон и разкарван из Пловдив, под "охраната" на годеницата на Чардафон, която била препасана със сабя.


Малко по-късно в Пловдив се разиграва трагедия. Уважаваният от целия град капитан Райчо Николов тръгва да издирва началника на пощенската станция Коста Тодоров, който отказва да предаде ключовете от ведомството. Тодоров е пиян и си мисли, че капитанът идва да го арестува, взима служебния си пистолет и прострелва Райчо Николов в главата. След това убиецът се скрива в кафене, където е линчуван от разярената тълпа.

Повечето източници твърдят, че капитанът е единствената жертва на Съединението, но, според Никола Нанчев, в начинанието загинали още петима души: Иван Данчев, Димитър Йовчев-Яврука, Петко Запрянов, Г.В. Сербезов и Алекси Радушев. Те, като част от чирпанската чета, се насочвали към Пловдив на 5 септември, но поручикът Жейнов, в желанието си да се докаже като верен на властта, заповядал на подчинените си да стрелят  по четниците.

Скоро след свалянето на Кръстевич е формирано временно правителство, начело с д-р Странски, което телеграфирало до княз Александър I. Той под влияние на емоцията и на превъзбудения председател на народното събрание - Стамболов - пренебрегва скептицизма на Каравелов. С риск за короната си подкрепя Съединението. Пристигайки в Пловдив той е посрещнат тържествено. Князът телеграфира на руския император, надявайки се, че ще получи неговата подкрепа за святото дело. Вместо това императорът отзовава всички руски офицери и съветници от България и Източна Румелия...

Народът ни е оставен съвсем сам, подкрепян единствено от младия си княз, да се бори за своята свобода. Въпреки това, през ноември в избухналата Сръбско-българска война, българите с кръвта си  и с безпримерната саможертва, извършена от младежа до стареца, завинаги сакрализират девиза "СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА"


неделя, 5 септември 2010 г.

"Македония без българи, огън да я изгори."


Следващите редове са посветени на последния водач на ВМРО (в истинската ѝ същност на революционна организация) - Иван Михайлов.

Иван Михайлов е роден на 26 август 1896 в Ново Село, Щипско. Учи в Солунската българска гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". След края на Междусъюзническата война през 1913 г. и окончателното окупиране на Македония от сръбските и гръцки шовинисти, той се завръща във Вардарска Македония и е принуден да завърши образованието си в сръбската гимназия в Скопие. Завършвайки с отличие през 1915 г., сръбското правителство му предлага безплатно обучение в западноевропейски университет по избор. Явно разбирайки кроежите на сърбошовинистите за неговата културна асимилация и за привличането му към великосръбската доктрина, Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска.

След края на Първата Световна война се установява в София и се записва в Софийския университет, където учи право. Включва се активно в македонското революционно движение и е избран за секретар на водача му Тодор Александров. Междувременно Михайлов става и съучредител на студентското македонско дружество "Вардар". След убийството на Тодор Алекснадров на 31 август 1924 г., Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО и за кратко време успява да се превърне в безспорен лидер на движението.

Опитът на Александров да възстанови дейността на ВМРО след ПСВ е трагично прекъснат от смъртта му, но ентусиазираният и млад Иван Михайлов затвърждава основите на движението и успява да го реформира, съобразявайки се с новата политическа действителност след Голямата война. Първата задача на новия лидер е отстраняването на виновниците за братоубийствената война в организацията. Предателите са хладнокръвно убити от членове на ВМРО, като може би най-известен остава атентатът срещу Тодор Паница, извършен от Менча Кърничева, която по-късно се омъжва за Иван Михайлов. Започва се и открита война срещу проводниците на болшевизма в България. Чисто стратегически организацията се променя. Масовите четническите операции, изискващи голям финансов и човешки ресурс, са почти изоставени, а борбата срещу сръбския и гръцки шовинизъм вече се води от малки и мобилни отряди, които извършват различни диверсии и атентати срещу представители на сръбската и гръцка администрации. Засилената дейност на организацията обезпокоява най-вече сръбското правителство, което мобилизира невероятни ресурси за справяне с ВМРО - във Вардарска Македония са съсредоточени над 35 хиляди сръбски бойци - редовна войска, цивилна и униформена полиция. Границата с България е осеяна с вълчи ями, телени мрежи и високи кули, целящи да предотвратят всяко проникване на дейци на ВМРО на югославска територия. В безсилието си сръбското правителство извършва множество репресии срещу мирно население като убива и невинните баща и брат на Михайлов, живеещи в пределите на Югославия. В отговор на държавния терор, ВМРО издава смъртна присъда на сръбския крал, която е изпълнена през 1934 г. от Владо Черноземски в Марсилия.

Дейността на ВМРО в България е не по-малко активна. Обществена тайна е, че до 19 май 1934 г., а дори и по-късно Пиринска Македония е силно автономна от Българската държава и почти изцяло контролирана от четите на ВМРО, които организират и местното население в доброволчески милиции, следящи за реда в района и помагащи на своите братя в операциите срещу сръбския агресор. В резултата на тази дейност на ВМРО, престъпността и корупцията в района са сведени до минимум. Оказва се жизненоважна помощ на следвоенни бежанци. Освен всичко друго, организацията сътрудничи за развитието в България на множество културни, просветни и дори финансови инициативи на македонските българи. Биват учредени две македонски банкови институции - Македонска народна банка и Македонска кооперативна банка. През 1923 г. е създаден и Македонският научен институт, изучаващ основно географската област Македония и българското ѝ население и борещ се за международното признаване на македонската освободителна кауза.

Иван Михайлов лично се ангажира с още една важна дейност, останала дълго тайна за враждебното сръбско правителство - организирането на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българи (ТКПОМБ) с огнища по цялата Вардарска Македония.

След отмяната на Видовденската конституция на Кралството на сърби, хървати и словенци през 1929 г. окончателно става ясно, че правата на малцинствата в изкуствената държава ще продължават да бъдат системно потъпквани. Това довежда до съюз между ВМРО и хърватски националистически организации.

След преврата от 19 май 1934 г., Михайлов е принуден окончателно да напусне България заради просръбските убеждения на превратаджийте. Михайлов пребивава последователно в Турция, Полша и Унгария. През същата 1934 г. сътрудничеството между ВМРО и хърватските националисти достига своя връх чрез атентата срещу сръбския тираничен крал Александър Караджорджевич, извършен от българина Владо Черноземски на 9 октомври в Марсилия.

Иван Михайлов не прекъсва своята дейност, но тя е силно затруднена, а той непрестанно преследван докато не се установява окончателно в Независимата Хърватска държава през 1941 г. Като убеден антикомунист, Иван Михайлов се свързва с водача на СС Хайнрих Химлер, по това време съюзник и на България, и получава задача да сформира батальони от активисти на ВМРО под немско командване, които да преследват комунистическите партизани, бродещи из съвместно администрираните от българи и немци Вардарска и Егейска Македония. Подготовката на подобни чети започва, но обратът във войната затруднява и почти прекъсва тази дейност.

След деветосептемврийския преврат в България и промяната на позицията на страната ни във войната, Иван Михайлов по лично предложение на Хитлер пристига в Скопие, където му е дадена възможност да стане първият президент на "Независимата Македонска държава". Осъзнавайки вече предрешения край на войната и краха на Третия Райх, Михайлов отказва, след което е принуден да се укрива от комунистите, заемащи властта както в България, така и в Югославия. И в двете комунистически държави той е обявен за поддръжник на "великобългарската" доктрина и хиляди българи в двете страни са репресирани и дори убити под обвинение, че са “ванчомихайловисти”. Антибългарската политика на димтровските комунисти стига дотам, че населението в Пиринска Македония  е насилствено принуждавано да се самоопределя като македонско. Единствено разривът между Сталин и Тито  спира политиката на национален нихилизъм, водена от БКП.

Междувременно Иван Михайлов, укриващ се в Европа, не спира да се бори срещу антибългарската политика на българската и югославска комунистическа партия. Лишен от мощта на организацията си, която е унищожена от комунистическите режими, той използва своя интелект и публицистичен талант, пишейки множество статии, брошури и книги, в които непрестанно изобличава комунистическата пропаганда и отстоява изконно българската същност на Македония и своя български произход.
Едни от най-известните му думи относно Македония гласят:
 
С географското име „македонец“ с мене лично са се запознавали поне 200 души турци в Мала Азия, когато там бях задържан (да не продължа пътя си към Запада – по желание на Белград и на балканските му съюзници). Всеки турчин радостно ми е казвал при запознаването ни: „бенда македоняли им“ (и аз съм македонец). Виждаме, че турците отлично виждат разликата между географското име и националното име – казва, че е македонец, но преди това е казал, че е турчин. Младите или даден процент от тях във Вардарска Македония очевидно са научени от други, че Ванчо Михайлов не е българин, и продължават да си вярват, че е само македонец (по рождение). Други пък нашенци в цялата огромна наша емиграция, особено в България, също тъй в цяла Пиринска Македония, а немалко и в другите части на нашата родина Македония отлично знаят, че Ванчо е твърд българин. Той помни отлично дядо си, който се помина през 1907 близо 80-годишен. Дядо ми отлично помнеше своя дядо, който е раждан нейде около първите две десетилетия на ХVIII век. От безброй приказки на дядо ми, отнасящи се и до спомени за неговия дядо, безпогрешно съм заключавал, че приблизително до времето на отца Паисия българското име и съзнание всред нашия род е било толкова бистро, колкото е днес моето.


Когато в 1941 се отвориха българските училища в Македония, никъде там не се появи бунт и не се поискаха други училища. Във възрастните хора, всред по-старото поколение още бе свеж споменът им за учението им в отделенията на българските училища в Македония при турския режим. Ако в 1941 се създадеше независима Македония, а населението я приемеше с радост, то би се борило, за да запази тази държавност и по-нататък. Но едно е ясно: нямаше да има възможност за измисляне и създаване на „македонска народност“ и „македонски език“. Френският социолог проф. Ги Еро правилно обясни в книгата си „Народи и езици в Европа“, че този език и тази народност са създадени да объркат понятията на хората. Препоръчвам на младите в Македония здраво да държат, че ние сме българи от хиляда години насам. Но и да не избягват от идеята за независима Македония с признатите в нея исторически народности. Свидетели за миналото на българите в Македония са гърците, аромънците, албанците, турците, евреите. Тези народности и днес си живеят с вековните национални техни имена. 

"Македония без българи, огън да я изгори."

Иван Михайлов умира на 5 септември 1990 в Рим, като кратко преди това дава едно от последните си интервюта пред камерата на "Всяка неделя".

Гробът на Иван Михайлов и Менча Кърничева край Рим
Той остава не само като последния, но и един от най-талантливите, безкомпромисни и интелигентни лидери на ВМРО. Постоянно отстоявайки своя български корен и българската същност на организацията, той се превръща в стожер на българщината в Македония и в непреодолима преграда пред македонистките лъжи.

 
Интервюто на Иван Михайлов пред "Всяка неделя" :