63-мата спасители на Пловдив

Често, в дните около националния празник, медиите или старите филмови ленти („Пътят към София”) ни припомнят драматичната история за Освобождението на съвременната ни столица, а също и за мъжеството, което Леандър Леге и Виторио Позитано проявяват, за да спасят града. Не много известно е обаче, че турското командване има планове за унищожението и на Пловдив, като те са осуетени по не по-малко впечатляващ начин. 

В началото на 1878 г. руските войски вече са взели превес във войната и организират своето настъпление в Тракия. Планираното направление е София – Пазарджик – Пловдив – Одрин. След като освобождават Пазарджик, русите се отправят към Пловдив, но са забавени от сраженията с отстъпващи към Родопите турски отряди. Разузнаването известява своето командване, че турците се готвят, при оттеглянето си, да опожарят хилядолетния град. На 15 януари тези данни се потвърждават – в Пловдив се забелязват пламъци, а турската артилерия разрушава моста на р. Марица, за да забави настъплението на руските сили, разположени северно от града. Изглежда, че, независимо от енергичните протести и усилия на френския консул Боасие, турците ще изпълнят своя план.

При това положение, командващият руските войски в Тракия – ген. Гурко - решава, че е необходимо незабавно да получи достоверна информация за положението в Пловдив и плановете на врага. С тази мисия е натоварен ескадронът на кап. Александър Бураго, съставен от точно 63-ма драгуни. На 15 януари конниците навлизат в града от запад. Установяват, че в Пловдив са разположени около 1 000 души редовна турска войска, а също и башибозук, който вече е започнал да тормози християните. При своята разузнавателна операция руснаците пленяват турски войник, но друг успява да избяга, като съобщава за произшествието в турския стан. Вместо да организират преследване и унищожаване на отряда на кап. Бураго, турците изпадат в паника, опасявайки се, че многобройни руски сили вече са започнали да ги обграждат. 

Кап. Бураго осъзнава, че моментът е решителен и че от действията му зависи съдбата на Пловдив и християнското му население – заповедта е: „АТАКА”. Мразовитата януарска нощ е разпорена от мощното „УРА” и изстрелите на драгуните, които сред безразборното бягство на турците, успяват да превземат пощенската станция и железопътната гара, а също и да неутрализират артилерийски позиции, все още заплашващи града. В 00:45 ч. на 16 януари 1878 г. кап. Бураго известява ген. Гурко, че отрядът му е освободил Пловдив. За тези си действия той е награден с орден „Св. Георги” IV степен, за което официалното съобщение гласи следното:

Като награда за проявата, осъществена в сражението при Филипопол, 3 Януари 1878 година, където с ескадрон драгуни, прекосили брод на река Марица, навлиза в града, в това време все още заеман от Турската дивизия, и влиза в престрелка с почти 25 пъти по-силен неприятел.

За съжаление, руските драгуни не успяват да спасят всички пловдивчани... Няколко часа преди забележителната битка, турците извеждат от затвора „Таш Капия” над 100 българи, задържани там още след Априлското въстание. Клетниците, сред които и големият пловдивски възрожденец Душо Хаджидеков, крачат с окървавени от изтезанията ризи сред януарската виелица. В покрайнините на града – в днешния кв. „Остромила” ятаганът засвистява над главите на мъчениците за българската свобода. Безсилното му изсъскване, обаче, съвсем скоро ще започне да заглъхва сред девиза на Илинденско-преображенското въстание "Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“, а край Лозенград, Аламидере и Одрин напълно ще се загуби под неудържимия вик „НА НОЖЪ”...

Забележка: Картината в началото на материала е “Посрещане на генерал Гурко в Пловдив” на художника Нягул Станчев.

Прочети цялата статия

Милосърдният героизъм през Освободителната война

С настъпването на 3 март - Деня на Освобождението ни от турско иго - в нашето общество неминуемо започват дискусии относно подбудите, целите и характера на Руско-турската война от 1877 - 1878 г. Редица историци и общественици, заслепени от русофобските си възгледи, слагат силен акцент върху имперските интереси на Русия. Те сякаш напълно отричат саможертвата на войните, дали живота си за нашата свобода, забравят чисто човешката страна на боевете и мъченическия трагизъм на хората, загинали на стотици или хиляди километри от дома, за да спасят един народ от потисничеството.

На днешния празник реших да разкажа две  по-различни истории от Освободителната война. Истории, в които не става дума за храброст на бойното поле, а за делото на две жени, оставили костите си в България не в името на имперския интерес, а заради общочовешките ценности и християнските добродетели.

Първата героиня на днешния разказ е графиня Юлия Вревска, родена в руско благородническо семейство около 1840 г. Ненавършила 20 г. се омъжва за прославения генерал Иполит Вревски, който през 1858 г. загива в Кавказката война (серия от военни кампании, водени от Руската империя за покоряване на народите в Кавказ). Овдовялата графиня се запознава с велики умове на епохата като Виктор Юго, Иван Тургенев и др. Именно романът на Тургенев - "В навечерието" - възбужда интереса ѝ към българския народ и неговата справедлива борба.

Юлия Вревска

През 1877 г. със започването на войната Вревска не се поколебава и се присъединява към Дунавската армия като медицинска сестра. Първоначално работи във военно-полева болница в румънския град Яш, където почти денонощно се грижи за ранените. От там пише на сестра си:

 „Ние сме много изморени…през някои дни превързвахме до 5 сутринта, трудейки се неуморно”.

 С напредването на военните действия се налага прехвърлянето на болничен персонал в непосредствена близост до фронта - графинята пренебрегва полагащата ѝ се отпуска и заминава за Бяла, Русенско. Там е принудена да живее и работи при изключително мизерни условия, но това не я спира от хуманното ѝ дело. Споделя на Тургенев:

„За 400 човека се грижим пет сестри, всички са тежко ранени.”

Ужасът на войната не подминава Вервска - с неприсъщ за жена кураж тя преодолява стреса от гледката на страдащите войници, но умората отслабва организма ѝ. В началото на януари 1878 г. тя се заразява с тиф от болните, за които се грижи, и в края на месеца умира далеч от петербургския разкош, насред бедната и изстрадала България...

Подобна е историята на Олга Скобелева (майка на ген. Скобелев). През Освободителната война тя оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст, като събира средства за останалите без покрив, вследствие на военните действия, българи. 

Олга Скобелева

След края на войната остава в Южна България, за да постави основите на сиропиталищната дейност в страната. Открива благотворителни дружества, дарява 20 000 златни рубли за пловдивското сиропиталище. Скобелева възнамерява да закупи със собствени средства чифлик в околностите на Чирпан, за да го превърне в приют, но по пътя е ограбена и убита от руския офицер Узатис...

Несериозно, дори обидно е, да се мисли, че графиня Вервска и Олга Скобелева са взели участие във войната с подбуди, различни от хуманно съчувствие и съпричастност към българския народ. Нима е възможно доброволното  включване във войната и всеотдайността на Вервска да са мотивирани от великоруския интерес? Та нали именно заради имперските интереси в Кавказ, тя губи съпруга си седмици след венчавката им. А нима руският национализъм е накарал Скобелева да остане години след войната в България, за да се грижи за бедните? 

Вековният руски стремеж към проливите е вероятно основна причина за войната, но истински стойностното в това историческо събитие е героизмът, саможертвата на хора като Вервска и Скобелева, на обикновените руски солдати, които припознават справедливия български идеaл като свой.

ЧЕСТИТ ДЕН НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО, БЪЛГАРИ!!! Радвайте се на възстановяването на великата ни държава! Гордейте се с чутовните подвизи на Българското опълчение, но и бъдете признателни на тези, които макар и чужденци, се жертваха за нашата свобода !

Прочети цялата статия

Честит ден на Освобождението!

Честит ден на Освобождението ни от турско иго! На този ден през 1878 г. в Сан Стефано българският лев възкръсна за нов живот! След векове унищожената българската държавност бе възстановена, не в средновековния ѝ блясък, дори не в пълните ѝ етнически граници. И макар Санстефанска България да бе жестоко разпокъсана в Берлин, все пак правото на най-големия християнски народ на Балканите да има собствена държава бе признато. 

Днес прекланяме глава и пред хилядите обикновени воини, оставили костите си на стотици, дори хиляди километри от отечеството си. Като благодарни потомци отдаваме почит и на славното Българско опълчение, което изми срама и болката от Априлското въстание. Опълченците превърнаха насмешката и недоверието на руските офицери във възторг, накараха Европа за пръв път от 500 години да си припомни ужасната мощ на българското войнство, дадоха незаличим пример на  хилядите свои синове и внуци, които воюваха за националния ни идеал в пет войни...и най-сетне със саможертвата и кръвта си дадоха основание и кураж на българите да отстояват мястото си сред свободните и цивилизовани народи!

Прочети цялата статия