Чат

неделя, 3 март 2019 г.

63-мата спасители на Пловдив


Често, в дните около националния празник, медиите или старите филмови ленти („Пътят към София”) ни припомнят драматичната история за Освобождението на съвременната ни столица, а също и за мъжеството, което Леандър Леге и Виторио Позитано проявяват, за да спасят града. Не много известно е обаче, че турското командване има планове за унищожението и на Пловдив, като те са осуетени по не по-малко впечатляващ начин. 

В началото на 1878 г. руските войски вече са взели превес във войната и организират своето настъпление в Тракия. Планираното направление е София – Пазарджик – Пловдив – Одрин. След като освобождават Пазарджик, руските войски се отправят към Пловдив, но са забавени от сраженията с отстъпващи към Родопите турски отряди. Разузнаването известява своето командване, че турците се готвят, при оттеглянето си, да опожарят хилядолетния град. На 15 януари тези данни се потвърждават – в Пловдив се забелязват пламъци, а турската артилерия разрушава моста на р. Марица, за да забави настъплението на руските сили, разположени северно от града. Изглежда, че, независимо от енергичните протести и усилия на френския консул Боасие, турците ще изпълнят своя план.

При това положение, командващият руските войски в Тракия – ген. Гурко - решава, че е необходимо незабавно да получи достоверна информация за положението в Пловдив и плановете на врага. С тази мисия е натоварен ескадронът на кап. Александър Бураго, съставен от точно 63-ма драгуни. На 15 януари конниците навлизат в града от запад. Установяват, че в Пловдив са разположени около 1 000 души редовна турска войска, а също и башибозук, който вече е започнал да тормози християните. При своята разузнавателна операция руснаците пленяват турски войник, но друг успява да избяга, като съобщава за произшествието в турския стан. Вместо да организират преследване и унищожаване на отряда на кап. Бураго, турците изпадат в паника, опасявайки се, че многобройни руски сили вече са започнали да ги обграждат. 


Кап. Бураго осъзнава, че моментът е решителен и че от действията му зависи съдбата на Пловдив и християнското му население – заповедта е: АТАКА. Мразовитата януарска нощ е разпорена от мощното „УРА” и изстрелите на драгуните, които сред безразборното бягство на турците, успяват да превземат пощенската станция и железопътната гара, а също и да неутрализират артилерийски позиции, все още заплашващи града. В 00:45 ч. на 16 януари 1878 г. кап. Бураго известява ген. Гурко, че отрядът му е освободил Пловдив. За тези си действия той е награден с орден „Св. Георги” IV степен, за което официалното съобщение гласи следното:


Като награда за проявата, осъществена в сражението при Филипопол, 3 Януари 1878 година, където с ескадрон драгуни, прекосили брод на река Марица, навлиза в града, в това време все още заеман от Турската дивизия, и влиза в престрелка с почти 25 пъти по-силен неприятел.


За съжаление, руските драгуни не успяват да спасят всички пловдивчани... Няколко часа преди забележителната битка, турците извеждат от затвора „Таш Капия” над 100 българи, задържани там още след Априлското въстание. Клетниците, сред които и големият пловдивски възрожденец Душо Хаджидеков, крачат с окървавени от изтезанията ризи сред януарската виелица. В покрайнините на града – в днешния кв. „Остромила” ятаганът засвистява над главите на мъчениците за българската свобода. Безсилното му изсъскване, обаче, съвсем скоро ще започне да заглъхва сред девиза на Илинденско-преображенското въстание "Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“, а край Лозенград, Аламидере и Одрин напълно ще се загуби под неудържимия вик „НА НОЖЪ”...

Забележка: Картината в началото на материала е “Посрещане на генерал Гурко в Пловдив” на художника Нягул Станчев.

четвъртък, 3 март 2016 г.

СЪВРЕМЕННИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА 3 МАРТ


Честит празник!

Тазгодишните чествания на Освобождението ни със сигурност ще бъдат по-особени. Надявам се и хората да възприемат празника по различен начин и да поразсъждават над неговото значение. Самият аз, ако пишех настоящата публикация преди няколко години, вероятно щях да я натоваря с патетизъм и националистически плам. Днес обаче е необходима по-трезва оценка на Санстефанския договор и националния ни празник - оценка, съобразена с особеностите на историческото развитие на българския народ, но и с контекста на съвременната Realpolitik[1]. 

След 1396 г. страната ни в продължение на векове се оказва арена на сблъсъка между две империи – първоначално тук си противостоят интересите на Хабсбургската и Османската държава, а по-късно Русия ще измести Австрия като основен съперник на Турция. Казано по друг начин – в този исторически период народът ни е бил обект, а не субект на балканската политика.

Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и честваният днес Санстефански договор отново са следствие на гореописания геополитически сблъсък, в който българите са просто част от „залога“. Санстефанският мирен договор формално възстановява българската държава, но в много по-голяма степен той е просто юридическа (при това предварителна) санкция и легитимация на руското влияние на Балканите. Голямата заслуга на сънародниците ни от края на XIX в. е обстоятелството, че те успяват да се възползват от това формално възстановяване на държавността ни и за три десетилетия на практика превръщат страната си в най-развитата и влиятелна християнска държава в Югоизточна Европа.

В годините след 1908 г., независимо от перипетиите, през които България преминава, тя има шанса почти изцяло да се отърси и от „бремето“ на постоянното съобразяване с могъщия си съсед и бивш завоевател – упадъкът и окончателното разпадане на Османската империя значително намаляват възможността на турската държава за намеса във вътрешната ни политика. Болшевишката революцията има подобен ефект по отношения на Русия и между двете световни войни традиционно бруталната намеса на руските политици в българския дневен ред намалява. Тоталната доминация на СССР над българското политическо ръководство в периода 1944-1989 г. пък представлява ефективна бариера, възпираща възстановяването на позициите на Турция в обществото ни през тези няколко десетелития.

Така след демократичните промени и колапса на съветската държава, България се оказа в един от редките исторически моменти след 1878 г., в които поне на теория би следвало да ръководи своята вътрешна и външна политика, без да се съобразява с нито един от големите исторически съперници на Балканите – Русия и Турция. По една или друга причина това не се случи – българският политически елит, службите ни за сигурност и най-вече обществото ни пропуснаха или пък безучастно наблюдаваха как в двете държави се установиха режими с неоимпериалистически стремежи. Тези режими, въпреки безспорно антидемократичния си характер, укрепиха международния авторитет на своите страни. Всичко това даде самочувствие и ресурси на Турция и Русия да подновят усилията си за намеса във вътрешната политика на България и то с интензитет, непознат от десетилетия.

С оглед на направената кратка историческа ретроспекция и като се вземе предвид актуалната геополитическа обстановка, считам, че на националния ни празник е уместно да се припомнят няколко схващания, тясно свързани с миналото и настоящето на българския народ:

- Днес ние честваме възстановяването на самостоятелната българска държава и по-точно началото на този десетилетен процес. Т.е. важно е в днешно време цялото общество да положи усилия срещу ерозията на държавността ни и тенденцията все по-голяма част от дневния ред на нацията да се определя от фактори, чужди за нея.

- Днес ние отдаваме почит и благодарност преди всичко на хилядите руски[2] воини, жертвали се през Освободителната война от 1877-1878 г., и пред българските опълченци, защитили достойнството на народа ни в редица сражения. Българската нация обаче не дължи на съвременния руски народ и държава нищо повече от уважение.

- Днес ние се прекланяме пред жертвите на 500 – годишния дискриминационен, варварски и деспотичен режим, установен от Османската империя по българските земи. Използването на евфемизми и неглижирането на човеконенавистния характер на турското управление са вредни. Те са и изключително опасни с оглед тенденциите в съвременна Турция. Обективното представяне и категоричното осъждане на османската власт са необходими не само за да се даде решителен отпор на опитите на съвременната турска държава за намеса в българския политически живот, но и за да се противостои на окончателното установяване на ислямския фундаментализъм като господстваща политическа идеология в днешна Турция. Дискусията за османското владичество и неговото заклеймяване не представляват агресия към нашите сънародници от турски произход или към турския народ. Напротив – те са своеобразна подкрепа за всички онези рационални елементи в турското общество, които, за съжаление, стават все по-малко и които се стремят да запазят светския характер на съседната държава. А последното е от първостепенно значение за българската национална сигурност.

Опасявам се, обаче, че към момента обществото ни не е в състояние нито да осмисли съвременните измерения на 3 март, нито да реализира който  и да е от формулираните по-горе тезиси. Рядко си позволявам да упреквам собствения си народ, но събитията от последните месеци го налагат. Българското общество е буквално "удавено" в простотия и невежество. Агресията, на която ставаме свидетели напоследък, отвратителният егоизъм, с който се сблъскваме на всяка крачка, ширещото се чувство за безнаказаност и демонстративното неучастие в политическия процес, са именно синдром на това „опростачване“. Необходимо е образователната политика отново да се превърне в първостепенна цел на всяко управление – само тогава държава, общество и икономика могат да се развиват успешно и самостоятелно. Най-красноречиво доказателство за това е фактът, че във вече споменатия период на най-голям възход на модерна България /1878 – 1908 г./ не друго, а именно масовостта на образованието в нашата страна и отдадеността на народа към него впечатляват чуждестранните анализатори, които изтъкват именно тези фактори като основна причина българският народ да изпревари съседите си, получили независимост десетилетия по-рано.

Ако образованието и културата не бъдат изведени отново като приоритет, то ще продължим да бъдем безучастни наблюдатели на процесите на деградация на нацията и ерозия на държавността. Те в крайна сметка ще превърнат нацията в нищо повече от съжителстваща общност, а държавата – в територия, на която чуждите интереси ще водят своите геополитически битки. Т.е. ще извървим пътя, който нашите възрожденци изминаха, но…в обратна посока.





[1] Концепция, формулирана от немската политическа школа. С нея се обосновава воденето на международна политика, съобразена единствено с конкретните обстоятелства и интереси, без да се вземат предвид идеологически и етични съображения.
[2] Наред с русите в тази война са загинали и представители на много други народи, живеещи в Руската империя, а също и мнозина румънци, сърби и др. и това не бива да се забравя.

неделя, 6 септември 2015 г.

СЪЕДИНЕНИЕТО - ТРИУМФЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ НАД ЧУЖДИТЕ ИНТЕРЕСИ


Честит ден на Съединението!

Напомнянето, че това е един от редките моменти, в които българският народ единствено със собствени усилия постига исторически успех, вече почти се е превърнало в клише. И все пак считам, че е необходимо 130 г. след събитията този факт отново да се повтори. Това е необходимо, защото в днешно време обществото ни изглежда все по-разединено и нежелаещо да отстоява собствените си интереси. По-страшното е, че разделителната линия не е свързана с различия относно пътя на развитие на държавата и обществото ни, а раздорите възникват заради симпатиите към международната политика на една или друга от т.нар. Велики сили. В навечерието на годишнината от Съединението българи с ентусиазъм организираха „събор на русофилите в България“, засвидетелствайки обичта си не към България, а към Русия (същата тази Русия, която, за да накаже българския народ за дързостта му след Съединението, изтегли всичките си военни инструктори от страната и започна безпрецедентна дипломатическа кампания срещу неговия княз). Други наши сънародници пък в продължение на дни се прехласваха и ентусиазираха от военната мощ, която чужди армии демонстрираха на българска земя, докато нашата войска е с численост по-малка от тази, наложена ни от ограниченията на Ньойския мирен договор, а голямата част от въоръжението ѝ е на почти половин век. Междувременно български политици открито заявяват, че сериозните геополитически решения, касаещи страната ни, не се вземат от тях.

На фона на всичко това е важно да се припомня и подчертава, че нашите предци през септември 1885 г. и в последвалата война със сърбите загърбиха различията и симпатиите към едни или други Велики сили, защото осъзнаха, че в борбата за защита на националния ни идеал те могат да разчитат единствено на себе си, а не на чуждите „покровители“. Трябва да се знае, че в тези драматични месеци България формално не е била независима (за разлика от днешната ни Република). Въпреки това устремът към свобода и единение, стремежът за себеутвърждаване сред останалите европейски народи и желанието да не позволим чужди да владеят онова, което е по право наше, са надделели над статуквото в международните отношения. Усилията да бъде унищожено делото на Съединението се оказват напразни, защото българската нацията застава единна и сплотена зад интересите си и показва, че ще брани идеала си с цената на всичко и срещу всички.

събота, 22 август 2015 г.

Паметта за Петрова нива е опазена





През пролетта на 2014 г. на сайта бе публикувана статия, с която призовах читателите да подкрепят инициативата по събиране на средства за възстановяване на паметника, изграден в историческата местност "Петрова нива". 

С голямо удовлетворение научих, че необходимите средства са събрани, а вече са извършени и самите укрепителни и възстановителни работи по конструкцията на паметника. Всички граждани, които днес са присъствали на Националния възпоменателен събор по случай 112-годишнина от Илинденско-Преображенското въстание, са имали възможността да се поклонят пред възстановения монумент.

Тази новина е доказателство, че българският национален дух продължава да е жив въпреки изпитанията, пред които се изправя народът ни. Нека саможертвата и куражът на въстаниците, чиято памет днес почитаме, бъде пример затова как трябва да се справяме с трудностите по пътя на демократичното развитие на обществото ни!

П.П. На снимката са последните живи участници във въстанието, фотографирани пред паметника в местността "Петрова нива".

вторник, 20 май 2014 г.

Да съхраним спомена за Петрова нива






Преди дни установих, че един от най-значимите паметници в България - този в историческата местност "Петрова нива" - е в окаяно състояние и се руши (вж. повече тук). От изграждането на монумента през 1958 г. до ден днешен не са заделени никакви средства за поддръжка, вследствие на което върху него се  е появила голяма пукнатина. Пораженията по паметника застрашават цялостната конструкция, а също така и здравето на посетителите. Специалисти са изчислили, че за възстановяването му ще бъдат необходими не по-малко от 70 000 лв. Община Малко Търново, на чиято територия се намира историческата местност, не е в състояние да отдели подобна сума. След като местната власт е посочила проблема на редица институции, единствено Министерството на отбраната е отпуснало 17 000 лв. по случай 100 г. от избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Сумата обаче е била достатъчна само за проектиране на реконструкцията.

За да се съберат оставащите над 60 000 лв. общината в началото на 2014 г. подема дарителска инициатива. След като се свързах със служители от местния музей разбрах, че до момента по сметката е събрана незначителна сума.

Петрова нива е много повече от обикновена местност. Там между 28 и 30 юни 1903 г. делегати на ВМОРО вземат решение за вдигане на въстание в Тракия, което да подкрепи бунта на македонските българи. Така Илинденско-Преображенското въстание се превръща в най-значимият и мащабен акт на съпротива на народа ни срещу османския завоевател. Преди вече 110 г. в тази местност сънародниците ни от Тракия решават заедно със своите братя от Македония един път завинаги да скъсат робския синджир на азиатския деспотизъм, връщайки се в лоното на европейската цивилизация, към която народът ни по право принадлежи. Идеалите, за които предците ни са се борили тогава - свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и зачитане на основните човешки права - днес са основополагащи за Европейския съюз, към който вече се числи и България. С тази разлика, че, ако днес ние приемаме тези идеали за даденост, предците ни е трябвало да воюват и да платят с щастието и живота си за тях. Цената на това днес ние да стоим гордо сред останалите европейски народи, издигнали свободата във върховна ценност, бе платена от илинденските и преображенските въстаници и от останалите знайни и незнайни поборници за независимостта и обединението на народа ни. 

Въстаници и делегати на път за Петрова нива

В днешно време пренебрежението към историята, незачитането на културната и историческата памет често се представят като нещо положително. Редица обществени кръгове обосновават тази престъпна и срамна забрава именно с европейските ценности и "новите времена, които са настанали". Те обаче забравят основното - да, Европа е континент, който днес се гордее със своята толерантност, но Европа е преди всичко континент на НАЦИИТЕ и НАЦИОНАЛНИТЕ ДЪРЖАВИ! Да, действително - хуманната и велика цел на ЕС е гарантирането на мира, но помирението е невъзможно без ясната памет за миналото, без съзнанието за отминалите конфликти, техния генезис и най-вече без уважението към загиналите в тях.  

Настоящето ни мирно съжителство със съседните народи не означава пренебрежение към собственото ни минало. Доказателство за това е отношението към историята и историческите паметници, което имат гражданите в Западна Европа, която често ни е сочена като пример. Нека бъдем европейци и в отношението си към собствената национална памет.
Оставим ли монументът на Петрова нива да се разруши, това означава, че сме оставили раздорът и примирението да разрушат българската нация! Затова ви моля, подкрепете финансово усилията за възстановяване на паметника. 


неделя, 3 март 2013 г.

Милосърдният героизъм през Освободителната война


С настъпването на 3 март - Деня на Освобождението ни от турско иго - в нашето общество неминуемо започват дискусии относно подбудите, целите и характера на Руско-турската война от 1877 - 1878 г. Редица историци и общественици, заслепени от русофобските си възгледи, слагат силен акцент върху имперските интереси на Русия. Те сякаш напълно отричат саможертвата на войните, дали живота си за нашата свобода, забравят чисто човешката страна на боевете и мъченическия трагизъм на хората, загинали на стотици или хиляди километри от дома, за да спасят един народ от потисничеството.

На днешния празник реших да разкажа две  по-различни истории от Освободителната война. Истории, в които не става дума за храброст на бойното поле, а за делото на две жени, оставили костите си в България не в името на имперския интерес, а заради общочовешките ценности и християнските добродетели.

Първата героиня на днешния разказ е графиня Юлия Вревска, родена в руско благородническо семейство около 1840 г. Ненавършила 20 г. се омъжва за прославения генерал Иполит Вревски, който през 1858 г. загива в Кавказката война (серия от военни кампании, водени от Руската империя за покоряване на народите в Кавказ). Овдовялата графиня се запознава с велики умове на епохата като Виктор Юго, Иван Тургенев и др. Именно романът на Тургенев - "В навечерието" - възбужда интереса ѝ към българския народ и неговата справедлива борба.
Юлия Вревска


През 1877 г. със започването на войната Вревска не се поколебава и се присъединява към Дунавската армия като медицинска сестра. Първоначално работи във военно-полева болница в румънския град Яш, където почти денонощно се грижи за ранените. От там пише на сестра си:
 „Ние сме много изморени…през някои дни превързвахме до 5 сутринта, трудейки се неуморно”.
 С напредването на военните действия се налага прехвърлянето на болничен персонал в непосредствена близост до фронта - графинята пренебрегва полагащата ѝ се отпуска и заминава за Бяла, Русенско. Там е принудена да живее и работи при изключително мизерни условия, но това не я спира от хуманното ѝ дело. Споделя на Тургенев:
За 400 човека се грижим пет сестри, всички са тежко ранени.
Ужасът на войната не подминава Вервска - с неприсъщ за жена кураж тя преодолява стреса от гледката на страдащите войници, но умората отслабва организма ѝ. В началото на януари 1878 г. тя се заразява с тиф от болните, за които се грижи, и в края на месеца умира далеч от петербургския разкош, насред бедната и изстрадала България...

Подобна е историята на Олга Скобелева (майка на ген. Скобелев). През Освободителната война тя оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст, като събира средства за останалите без покрив, вследствие на военните действия, българи. 
Олга Скобелева

След края на войната остава в Южна България, за да постави основите на сиропиталищната дейност в страната. Открива благотворителни дружества, дарява 20 000 златни рубли за пловдивското сиропиталище. Скобелева възнамерява да закупи със собствени средства чифлик в околностите на Чирпан, за да го превърне в приют, но по пътя е ограбена и убита от руския офицер Узатис...

Несериозно, дори обидно е, да се мисли, че графиня Вервска и Олга Скобелева са взели участие във войната с подбуди, различни от хуманно съчувствие и съпричастност към българския народ. Нима е възможно доброволното  включване във войната и всеотдайността на Вервска да са мотивирани от великоруския интерес? Та нали именно заради имперските интереси в Кавказ, тя губи съпруга си седмици след венчавката им. А нима руският национализъм е накарал Скобелева да остане години след войната в България, за да се грижи за бедните? 

Вековният руски стремеж към проливите е вероятно основна причина за войната, но истински стойностното в това историческо събитие е героизмът, саможертвата на хора като Вервска и Скобелева, на обикновените руски солдати, които припознават справедливия български идеaл като свой.

ЧЕСТИТ ДЕН НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО, БЪЛГАРИ!!! Радвайте се на възстановяването на великата ни държава! Гордейте се с чутовните подвизи на Българското опълчение, но и бъдете признателни на тези, които макар и чужденци, се жертваха за нашата свобода !