Чат

понеделник, 28 декември 2009 г.

Капитан Списаревски



Започваме същинската част от страницата с една личност, живяла почти в наши дни, за да покажем, че не е било толкова далеч времето, когато понятия като родолюбие, отечество и дълг не са звучали като остарели клишета, а са били върховни ценности в човешкия живот.

Става дума за капитан Димитър Списаревски. В последните години доста се изписа за Спаича, както са го наричали другарите му, и все пак той не е достатъчно познат на широката общественост и сякаш подвигът му остава недооценен (може би умишлено...). В годините на комунизма темата "Списаревски" и изобщо споменаването на офицерството отпреди 1944 г., лоялно на на Негово Величество цар Борис III, е била табу.


За да добие читателят по-ясна представа за Списаревски, може би трябва да обърнем внимание на неговите корени. Капитанът е потомък на стар възрожденски род и далечен сродник на Неофит Бозвели. Мъжете от рода се отличавали с възторжен патриотизъм и буен нрав. Чичото на летеца - също Димитър Списаревски - е герой от Балканските войни и е съсечен от сърбите по време на мирни преговори, защото е отказал да остане безучастен към обидите, които те са нанасяли на отечеството. Младият Димитър е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, който след Междусъюзническата война е окупиран от румънците. Бащата на Списаревски (офицер от запаса) изпитва силна ненавист спрямо нашествениците и умишлено ги дразни и подчертава българските си корени, поради което в края на 1919 г. семейството е изгонено от Добрич и се премества в пределите на тогавашна България. 


След време семейство Списаревски се мести в София, където Димитър постъпва във Военното на Негово Величество училище (за кратко е изключен). Той е един от първите във випуска, които изявяват желание да се обучават за летци. Невъздържаното му поведение и буен нрав често му създавали проблеми по време обучението, но пък и затова бил обичан и уважаван от другарите се. През 1938 г. Списаревски завършва немската изтребителна школа във Вернойхен. И там пребиваването му не минава без скандали. На една вечеря пиян германец започва да осмива българска войнска чест. Списаревски, сякаш по примера на чичо си, без да му мисли много, кипва и ступва германеца заедно с още петима други немски пилоти. Назрява грандиозен скандал, който е потушен от началника на школата. Немският командир е изключително впечатлен от честолюбието на Спаича и го хвали пред останалите школници,а немският пилот е позорно пратен на фронта. 
Справедливата и непримирима натура на Спаича прави впечатление и на другарите му. Това личи от думите на Фелдфебел-авиомеханик Иван Петров: 

"Имаше един фелдфебел на рота-Гатев,който биеше войниците най-редовно.Веднъж беше подхванал едно момче с летвата...Списаревски го видя,затича се повече от 30 метра,изтръгна със сила летвата от слисания фелдфебел и му я строши в гърба,като му каза:Това момче е дошло тук да служи на България,а ти го биеш.Кой ти дава това право? Ето такъв беше Спаича и войниците го обичаха много."




Списаревски (третият от ляво на дясно) с други български летци
(снимка- http://www.lostbulgaria.com/ )


При друг случай Списаревски набива българин, служещ в италианския военноморски флот, който забравил корените си, се държал надменно и предизвикателно. В офицерския клуб в Плевен пък група чуждопоклонници държала да се изпълняват само немски военни песни и не позволявала на музикантите да свирят свещените български маршове, за което псевдогерманците били подобаващо наказани от пилота. Той се сбил дори с полицейски началник, уронващ престижа на негов колега летец. По време на службата му в Скопие защитава местен турчин от гаврите на немските войници (би било хубаво някои днешни "националисти" да се позамислят над тази постъпка).

Друг интересен момент от живота му се разиграва в Пловдив. За нестандартната постъпка на Спаича разказва О.З. полковник Петър К. Петров :

"Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спаича. Изкарайте още един “Доган”, вика, ще летим. Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата… А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа…
Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри тайната: “Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!” И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше “Летец”… На другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го наказа – един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна работа – да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спаича ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: “И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!” Нали ни беше командир, всичко се бе струпало върху него"


Според много от другарите на Списаревски, той е имал ясна представа за тактиката, която щял да използва в първия си и последен въздушен бой. Като всеки пилот той държал да е в крак с последните нововъведения във военното дело и често споделял идеите си с останалите летци. През 1942 г. и 1943 г. в печата зачестяват известия за използване на така наречения "въздушен таран", към който пилотът прибягва при липса на муниции и гориво. В статиите става въпрос за съветски и японски летци, защитаващи родното небе с този отчаян метод. Скоро Списаревски започнал да разговаря по темата с колегите си. 

Фелдфебел Иван Петров:

"Това се случи на летище Граф Игнатиево, където по едно ято „Врани”, „Чайки” и „Догани” бяхме охрана на град Пловдив. От „вранаджията” фелдфебел-школник Кирил Манов от Кюстендилско научих, че предната вечер в казиното задали въпрос на Списаревски: какво ще прави, ако във въздушен бой свърши мунициите. Тогава той им казал: „Ще го яхна отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя!
Няколко дни след това Списаревски не приказваше с никой, а се разхождаше по плаца с ръка на кръста. Имаше един фелдфебел-школник, Янко Дишлиев от Чирпан, с който двамата често се майтапеха помежду си. Та Янко му вика: „Господин поручик, какво ходиш из плаца като мокра кокошка? С никого не говориш, нещо май те мъчи?” А Списаревски му отговорил: Янко, я събери момчетата от цялото ято, та да ги питам нещо!” След като се събрахме, Списаревски ни рече: „Господа, вярно е, че от няколко дни не ми се приказва, защото ме вълнува един много сериозен въпрос, който искам да задам и на вас – и след малка пауза той продължи. – Янко, водиш въздушен бой. Неприятелят напира. Иска да бомбардира. Кого? Майка ти, баща ти – и като показва околовръст с пръста си, – българския народ. Това е народът, който те храни и облича, обучава те, за да го пазиш. Защото ти си изтребач (той не казваше изтребител). Поглеждаш бензиномера, бако (тъй се обръщаше към приятелите си), нямаш „Тунджа” (авиобензин). Нямаш вече и джепане (муниции). В този момент чувстваш, че от теб тече кръв, ударен си. Пръстите ти тръпнат, вкочаняват се вече… Какво ще правиш?”
Имаше едно момче от Русе, Сашо Обретенов, който веднага се обади: „Господин поручик, ако съм аз, ще се спусна отвесно надолу, за да кацна някъде.” „Сашо, мишена ли ще ставаш, бе?” – упрекна го веднага Спаича. И всеки от летците се зачуди какво да му отговори. След като видя, че не знаем какво да му каже, той махна с лявата ръка от горе на долу и рече: „Не ви е срам! И това ми било българи! Янко, а бе ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби!” И показа с ръце, по летешки, как ще стане това."


И ето че скоро съдбата дава възможност на Списаревски да изпълни заканата си. На 20 декември 1943 г. формация бомбардировачи Б-24 "Либерейтър" се насочва към София, за да засипе столицата със смъртоносния си товар(преди време при едно посещение на авиационния музей край Пловдив, уредникът ми обясни, че англо-американските сили използват около 200-300 машини при всяка отделна атака, а през цялата война нашите ВВС разполагат с около 80 изтребителя). Трябва да отбележим още, че ВВС на двете "най-демократични" общества в света (САЩ и Великобритания) не просто бомбардират мирно население, но стигат дотам, че разпръскват така наречените "играчки-бомби" (дядо ми е разказвал за предупрежденията на правителството за различни предмети - играчки, писалки, часовници и т.н., които се взривявали в ръцете на децата). 
Сега вече читателят може наистина да разбере справедливия гняв на нашите летци. 

Самият бой на 20 декември не започва добре за Списаревски - машината, с която е трябвало да излети, се поврежда и той е принуден да използва резервен самолет. Щом се издига във въздуха, той сваля един противник и се насочва към група бомбардировачи, обстрелвайки ги интензивно, след което с пълна скорост се разбива в машината водач... 

Може би за да оценим неговия подвиг е добре да прочетем и мнението на противниците му американци (американските летци през ВСВ се бият срещу най-елитните части на Луфтвафe и срещу фанатизираните японски пилоти, тоест преживявали са наистина ужасяващи моменти). 

ЛЕЙТЕНАНТ ДЖОН МАКЛЕНДЪН:

"Само шест минути преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша “летяща крепост” и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката й и „крепостта” се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот."


ЛЕЙТЕНАНТ ЕДУАРД ТИНКЕР:

"Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията."


ПОДОФИЦЕР РОБЪРТ РЕНЪР:

"Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато още в третата минута от боя съзряхме да пада една наша “летяща крепост”. Само минута след това нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепоочието и изгубих съзнание. Вероятно съм падал във въздуха с бордовата картечница. Парашутът ми се е отворил сам, изтеглил ме е от картечницата и така съм паднал на земята… Ударът на вашите изтребители беше много лют… Никога няма да забравя тази наша драма!"

Най-тъжното не е загубата на този отличен летец, а това, което се случва с неговата личност след 9 септември. Комунистите го набеждават за фашист - забележете, набеждават за фашист човек, който не един път е влизал в спорове и дори се е бил с немски офицери, човек, който сам е твърдял, че немците са му неприятни заради надменното им държание... 

След промените от 1989 г. с помощта на неговите другари името на поручик Списаревски, който посмъртно е произведен в капитан, е извадено от забвението. 

Като епилог бих искал да изразя собственото си мнение. Трудно ми е да изкажа уважението, възхищението и благодарността си към капитана и изобщо към всички други, не по-малко заслужили български летци, защитавали нашето небе през ВСВ. За мен тази част от нашата история е по-специална и по-лична - както вече споменах, моите баби и дядовци са преживели бомбардировките. Те ми разказваха за ужаса от бомбоубежищата, за това как бомбите и залповете от въздушните битки са озарявали небето, раздирано от шумовете на моторите...Ето защо, скъпи читатели, замислете се, че Списаревски и другите летци не са защитавали непознати хора, а може би те са спасили живота на вашите роднини... 

Вечна слава на българските орли, които в продължения на десетилетия бяха хулени само за това, че защитаваха народа си! Дължим им нашата благодарност...