Чат

четвъртък, 3 март 2016 г.

СЪВРЕМЕННИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА 3 МАРТ


Честит празник!

Тазгодишните чествания на Освобождението ни със сигурност ще бъдат по-особени. Надявам се и хората да възприемат празника по различен начин и да поразсъждават над неговото значение. Самият аз, ако пишех настоящата публикация преди няколко години, вероятно щях да я натоваря с патетизъм и националистически плам. Днес обаче е необходима по-трезва оценка на Санстефанския договор и националния ни празник - оценка, съобразена с особеностите на историческото развитие на българския народ, но и с контекста на съвременната Realpolitik[1]. 

След 1396 г. страната ни в продължение на векове се оказва арена на сблъсъка между две империи – първоначално тук си противостоят интересите на Хабсбургската и Османската държава, а по-късно Русия ще измести Австрия като основен съперник на Турция. Казано по друг начин – в този исторически период народът ни е бил обект, а не субект на балканската политика.

Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и честваният днес Санстефански договор отново са следствие на гореописания геополитически сблъсък, в който българите са просто част от „залога“. Санстефанският мирен договор формално възстановява българската държава, но в много по-голяма степен той е просто юридическа (при това предварителна) санкция и легитимация на руското влияние на Балканите. Голямата заслуга на сънародниците ни от края на XIX в. е обстоятелството, че те успяват да се възползват от това формално възстановяване на държавността ни и за три десетилетия на практика превръщат страната си в най-развитата и влиятелна християнска държава в Югоизточна Европа.

В годините след 1908 г., независимо от перипетиите, през които България преминава, тя има шанса почти изцяло да се отърси и от „бремето“ на постоянното съобразяване с могъщия си съсед и бивш завоевател – упадъкът и окончателното разпадане на Османската империя значително намаляват възможността на турската държава за намеса във вътрешната ни политика. Болшевишката революцията има подобен ефект по отношения на Русия и между двете световни войни традиционно бруталната намеса на руските политици в българския дневен ред намалява. Тоталната доминация на СССР над българското политическо ръководство в периода 1944-1989 г. пък представлява ефективна бариера, възпираща възстановяването на позициите на Турция в обществото ни през тези няколко десетелития.

Така след демократичните промени и колапса на съветската държава, България се оказа в един от редките исторически моменти след 1878 г., в които поне на теория би следвало да ръководи своята вътрешна и външна политика, без да се съобразява с нито един от големите исторически съперници на Балканите – Русия и Турция. По една или друга причина това не се случи – българският политически елит, службите ни за сигурност и най-вече обществото ни пропуснаха или пък безучастно наблюдаваха как в двете държави се установиха режими с неоимпериалистически стремежи. Тези режими, въпреки безспорно антидемократичния си характер, укрепиха международния авторитет на своите страни. Всичко това даде самочувствие и ресурси на Турция и Русия да подновят усилията си за намеса във вътрешната политика на България и то с интензитет, непознат от десетилетия.

С оглед на направената кратка историческа ретроспекция и като се вземе предвид актуалната геополитическа обстановка, считам, че на националния ни празник е уместно да се припомнят няколко схващания, тясно свързани с миналото и настоящето на българския народ:

- Днес ние честваме възстановяването на самостоятелната българска държава и по-точно началото на този десетилетен процес. Т.е. важно е в днешно време цялото общество да положи усилия срещу ерозията на държавността ни и тенденцията все по-голяма част от дневния ред на нацията да се определя от фактори, чужди за нея.

- Днес ние отдаваме почит и благодарност преди всичко на хилядите руски[2] воини, жертвали се през Освободителната война от 1877-1878 г., и пред българските опълченци, защитили достойнството на народа ни в редица сражения. Българската нация обаче не дължи на съвременния руски народ и държава нищо повече от уважение.

- Днес ние се прекланяме пред жертвите на 500 – годишния дискриминационен, варварски и деспотичен режим, установен от Османската империя по българските земи. Използването на евфемизми и неглижирането на човеконенавистния характер на турското управление са вредни. Те са и изключително опасни с оглед тенденциите в съвременна Турция. Обективното представяне и категоричното осъждане на османската власт са необходими не само за да се даде решителен отпор на опитите на съвременната турска държава за намеса в българския политически живот, но и за да се противостои на окончателното установяване на ислямския фундаментализъм като господстваща политическа идеология в днешна Турция. Дискусията за османското владичество и неговото заклеймяване не представляват агресия към нашите сънародници от турски произход или към турския народ. Напротив – те са своеобразна подкрепа за всички онези рационални елементи в турското общество, които, за съжаление, стават все по-малко и които се стремят да запазят светския характер на съседната държава. А последното е от първостепенно значение за българската национална сигурност.

Опасявам се, обаче, че към момента обществото ни не е в състояние нито да осмисли съвременните измерения на 3 март, нито да реализира който  и да е от формулираните по-горе тезиси. Рядко си позволявам да упреквам собствения си народ, но събитията от последните месеци го налагат. Българското общество е буквално "удавено" в простотия и невежество. Агресията, на която ставаме свидетели напоследък, отвратителният егоизъм, с който се сблъскваме на всяка крачка, ширещото се чувство за безнаказаност и демонстративното неучастие в политическия процес, са именно синдром на това „опростачване“. Необходимо е образователната политика отново да се превърне в първостепенна цел на всяко управление – само тогава държава, общество и икономика могат да се развиват успешно и самостоятелно. Най-красноречиво доказателство за това е фактът, че във вече споменатия период на най-голям възход на модерна България /1878 – 1908 г./ не друго, а именно масовостта на образованието в нашата страна и отдадеността на народа към него впечатляват чуждестранните анализатори, които изтъкват именно тези фактори като основна причина българският народ да изпревари съседите си, получили независимост десетилетия по-рано.

Ако образованието и културата не бъдат изведени отново като приоритет, то ще продължим да бъдем безучастни наблюдатели на процесите на деградация на нацията и ерозия на държавността. Те в крайна сметка ще превърнат нацията в нищо повече от съжителстваща общност, а държавата – в територия, на която чуждите интереси ще водят своите геополитически битки. Т.е. ще извървим пътя, който нашите възрожденци изминаха, но…в обратна посока.





[1] Концепция, формулирана от немската политическа школа. С нея се обосновава воденето на международна политика, съобразена единствено с конкретните обстоятелства и интереси, без да се вземат предвид идеологически и етични съображения.
[2] Наред с русите в тази война са загинали и представители на много други народи, живеещи в Руската империя, а също и мнозина румънци, сърби и др. и това не бива да се забравя.