Чат

събота, 6 февруари 2010 г.

Захарий Стоянов


Захарий Стоянов, чието истинско име е Джендо Стоянов Джедев е една от най-обсъжданите и противоречиви личности в древната ни и богата история. Този възрожденец, живял на прага на две епохи, участвал в не един бунт, е потопен от съдбата не само в революционната буря на българския XIX век, но и в мръсните и странни политически интриги и боричкания в края на същия този съдбоносен за отечеството период. Житейският път на Захарий Стоянов е един непрестанен духовен прогрес, извел го от овчарлъка до позицията на председател на Народното събрание на Княжество България.


През 1850 в село Медвен (Сливенско) в дома на овчаря Стоян Далакчиев се ражда Джендо Стоянов Джедев, по-късно променил името си на Захарий Стоянов. Едва ли някой в селото в този момент дори си е помислял, че един ден малкият Джендо ще се издигне до управленските върхове на СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ, за която се е борил с всички сили. Бъдещият революционер учи в началното училище в родния Медвен при даскал Буньо. Навършвайки 16 години, както повечето свои връстници в селото, Джендо пътува до Добруджанските овчарски къшли, за да пасе овце. Там той е обкръжен от хора с крайно ограничени понятия за света и единствената литература, до която има достъп са някои църковни издания. Първият тласък за родолюбие младият Захарий получава от хайдутина Кондю, който по-късно загива в Херцеговското въстание. Младежът скоро осъзнава, че интелектуалното и нравственото му развитие сред овчарите е абсолютно невъзможно и моли баща си за позволение и помощ, за да продължи образованието си, но среща категоричен отказ и избягва от родния дом за да търси препитание и образование във Варна. Не успява в нито едно от начинанията си в черноморския град и затова заминава за Русе, където поради напредналата си възраст не е приет в нито едно училище. Край Дунав е принуден да работи като абаджийски чирак. Абаджиите са не по-малко ограничени от доскорошните му другари - овчарите и Захарий Стоянов търси нови възможности за просвета. Той ги намира в русенското читалище "Зора", където чете разнообразна литература и се самообразова. Започва сам да се учи дори на чужди езици. Читалище „Зора“ се явява и един вид щаб квартира на революционния елит в Русе. Младите революционери, водени от Никола Обретенов, първоначално приемат Захарий Стоянов с недоверие, но по-късно забелязват родолюбието му и го въвеждат в тайните на комитета. По това време Захарий Стоянов става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев през 1872 и това пробужда у него още по-голямо желание за борба. Въпреки неговата предпазливост, той е следен от русенската полиция, поради което се мести в Сеймен (днешен Симеоновград), където постъпва като служител в местната ЖП станция. По-късно участва в подготовката на Старозагорското въстание. По това време той се сближава със Стефан Стамболов. Въстанието, избухнало през 1875, завършва неуспешно, поради слабата подготовка и неузряването на народа за бунт.Стефан Стамболов успява да избяга в Румъния, но Захарий Стоянов е принуден да търси спасение в близкия град Харманли, където живее из складовите стаички на станцията и по празните вагони. Там той намира убежище благодарение на приятеля си К. Теодоров, които е началник на станцията. Абсолютно изолиран от външния свят и своите другари, той не знае за подготовката на ново въстание и ненадейно узнава за него чрез писмо от Волов. С помощта на Волов напуска станцията незабелязано и започва агитационно дейност в IV революционен окръг из рупченската гора в села като Бойково, Дедево, Карагач, Сотир, Яворово и други. В някои села среща разбиране, в други малодушието надделява, но в крайна сметка повечето макар и трудно приемат идеята. Със своята дейност той придобива авторитет сред останалите апостоли и спечелва доверието на основния водач на въстанието Георги Бенковски. Поради това той е един от присъстващите на събранието в Оборище, на което се вземат съдбоносни решения за бъдещето въстание.

Подробности около самото Априлско въстание няма да споменавам (то заслужава отделна статия, която с наближаването на годишнината от въстанието нашият екип ще се постарае да подготви), а само с няколко думи ще спомена дейното участие на Захарий Стоянов. Като приближен на водача на въстанието - Георги Бенковски, Захарий Стоянов е до него от обявяването на бунта до трагичния край на войводата в Тетевенския Балкан. Заедно с войводата и останалата част от Хвърковата чета Захарий Стоянов преживява зловещ поход из Стара планина, оттегляйки се от опустошаваната от поробителя Тракия. Той по чудо се спасява от устроената засада, в която е убит Бенковски, но по-късно е заловен от турското правителство.След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвори, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в Медвен. Поради липса на доказателства за участието му в бунта (някои историци, смятат че смяната на родното му име също е изиграло важна роля)той е въдворен в родното си село под контрола на властта. По време въстанието е част от легендарната Хвърковата чета и постоянно си води бележки, които по-късно ще се превърнат в основата на знаменитите му "Записки по българските въстания".

Скоро след въдворяването му в Медвен той успява нелегално да стигне Търново (1877) и в хаоса на избухналата Освободителна война се свързва със стария си съратник Стефан Стамболов и двамата дейно подпомагат руските войски. След Освобождението Захарий Стоянов заема някои административни длъжности в Търново и Русе. Според някои източници по време на престоя му в Русе през 80-те години на XIX век той става част от местната Масонска ложа. През 1882 обаче е принуден да напусне пределите на Княжеството поради острата си критика към княз Александър Батенберг и въведения от него "режим на пълномощията". Заселва се в столицата на Източна Румелия - Пловдив и започва активна публицистична и революционна дейност. Създава и е председател на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), който всъщност осъществява Съединението на двете български държави. През този период Захарий Стоянов е ярък пропагандатор на съединистката идея и яростен критик на антибългарската политика на Великите сили и най-вече на официална Русия. В града на седемте тепета той издава първият си самостоятелен вестник - "Борба" и сътрудничи на вестниците „Народний глас", „Независимост", „Кукуригу", „Южна България". Единственият брой на вестника му "Самозащита" е конфискуван през 1885 заради ярката му русофобска позиция. Освен всичко друго Захарий Стоянов е първият българин и съвременник на революционната епоха, който започва да популяризира възрожденските герои, които сякаш бързо са забравени и чиито идеали са заменени с алчност и сребролюбие. В Пловдив издава „Васил Левски" (1883), „Четите в България на Филипа Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата" (1885), „Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов" (1885), „Любен Каравелов и неговите клеветници" (1885). В Пловдив той създава и първият том на произведението, което ще промени българската литература завинаги - "Записки по българските въстания".

В нея Захарий Стоянов описва въстанията от 70-те години на XIX век, разказвайки соята и тази на другарите си съдба. Произведението обаче в никакъв случай не е автобиографично. На моменти присъствието на авторовата личност в разказа дори не се усеща. Произведението е приемано или със силно одобрение или с яростна критика, точно както е приеман и авторът. Причини за критиката има много. "Записките" излизат на бял свят едва няколко години след Освобождението и множеството от дейците във въстанията са живи и се виждат из страниците на творбата. А Захарий Стоянов не пести думи, за да разобличи малодушието и предателството, не прощава дори на личности от ранга на Стоян Заимов. Не един или двама са тези, които бързат да заклеймят "Записките", да ги опровергаят и да очернят автора им. Пенчо Славейков си позволява дори да обвинява автора им в простащина, удобно забравяйки, че именно от това произведение заема идеята за една от най-известните си творби - "Кървава песен". Литературна дейност на Захарий Стоянов се оказва инспиратор дори за Иван Вазов, които не крие, че знаменитата "Епопея на забравените" е вдъхновена от статии на летописеца на българските въстания. Въпреки критиците "Записки по българските въстания" устояват на времето и получават вечно признание от българското общество. Списването на това грандиозно произведение ще съпътства Захарий Стоянов до края на живота му.

Взел дейно участие в Съединението, натрупал не само журналистически и литературен, но и политически авторитет Захарий Стоянов се установява в София през 1886. Избран е за депутат и не се церемони да критикува всеки, в чието родолюбие се осъмни. Започва да публично да критикува съратника си и съпартиец Стамболов. Интересно е и отношението му към княз Батенберг. Както вече споменах, непосредствено след Освобождението Захарий Стоянов е изключително критичен към младия княз, но твърдата позиция на монарха в защитата на Съединението, го издига в очите на публициста. На въпрос защо е променил така коренно възгледите си за княза, Захарий Стоянов отговаря, че не неговите възгледи са се измениели, а самият княз се е променил". В кампанията по свалянето на княза, той забравя обтегнатите си отношения със Стамболов и двамата правят всичко възможно да предотвратят абдикацията и да защитят интересите на България. По време на унизителната дейност по намиране на нов български княз, Стоянов е изключително остър в коментарите си, като дори обявява, че ако никой европейски благородник, не заеме българският престол, то България ще бъде обявена за република. По това време той е кореспондент на вестник "Таймс" и още няколко авторитетни европейски вестници за България и думата му наистина тежи не само в родината, но и на международната сцена. Първоначалната му оценка спрямо княз Фердинанд е също отрицателна, но скоро след това той е променя и подкрепя новия владетел като дори е съставител на прокламацията на Фердинанд към българския народ. Прокламация, в която умишлено няколко пъти се споменава независима България - шокиращ факт за Великите сили. Ето как Захарий Стоянов поставя основите на великия акт, извършен десетина години по-късно от Фердинанд в Търново, а именно провъзгласяването на Независимостта на България.

Въпреки непрестанните политически ангажименти докато е в София, Захарий Стоянов намира време да дописва своите записки и да издава биографиите на велики български революционери. Показателен за епохата, в която той пише за героите е един негов разговор от 1886 с министъра на просветата Георги Живков:

- Трябва да ми отпуснете средства, за да издам написаната от мен биография на Христо Ботев, господин министре на просвещението.
- Какво? Какво? - отговори министърът. - Я ми повтори още веднаж!
- Отпуснете средства да се издаде биографията на Христо Ботев!
- ??!!!
Министърът, разбира се, помнел нещо за Ботева, говорило се за нехранимайката Ботев, за неговите авантюри и стихове и за неговите хъшовски работи, но пък чак пък толкова - дори и биография да му се пише, и тая биография да се издава и подкрепя от самата държава - това му се видяло доста налудничаво.
- Че кой бе Ботев? Има си хас да се издават биографии и за тоя хаймана!
Захарий Стоянов извикал на министъра:
- Хаймана ли! Аз ще го покажа, той ще стане идолът на България!

Колко пророчески прав е бил Захарий Стоянов. Наистина той разкрива Ботев в цялото му величие и грандиозност и го превръща в идол на всеки един честен българин.

Кулминацията на политическата кариера на Захарий Стоянов е през 1887, когато е избран за председател на Народното събрание. Ангажиментите му го изморяват и му оставят все по-малко време за любимата му дейност - писането. Дори в журналистическото поприще трябва да е по-умерен, за да предпазва името на институцията, която представлява (колко хубаво би било, ако и сегашните депутати мислеха като Захарий Стоянов).

През есента на 1889 Захарий Стоянов е поканен на визита в Париж, където умира от разкъсване на червата. Някои историци твърдят, че той е бил отровен, истината едва ли някога ще разберем, но на 2 септември 1889 отечеството губи един голям българин, живяла в две епохи, борил се за родината си според порядките на тези две епохи. Захарий Стоянов никога е затварял очите си пред лицемерието, алчността и малодушието. За него е имало само два типа хора - такива, даващи всичко за отечеството и такива, които не помагат с нищо за народния прогрес. За вторите прошка е нямало. Затова и е бил толкова ненавиждан и оклеветяван. Но някога простото овчарче е устояло най-тежкия изпит - този на времето.

Захарий Стоянов е личност, която всеки българин трябва да осмисли по свой начин, личност, която ни показва, че малките хора също могат да правят големи неща. Захарий Стоянов ни показа как овчарчето Джендо може да бъде смел революционер, талантлив самоук журналист и писател и да се превърне в председателя на Народното събрание Захарий Стоянов. Опитах се да предам късче от величието на тази личност, но за да разберете истински Захарий Стоянов, за да усетите истинската атмосфера на Април 1876, изпъстрен с низки предателства и несравним героизъм, то трябва да прочете "Записки по българските въстания". Захарий Стоянов поради смъртта си така и не успява да завърши своя шедьовър, дори не успява да постави точка след последното изречение и сякаш оставя всеки българин сам да довърши разказа, сам да направи извод за значението на този отчаян и героичен съпротивителен акт, които авторът описва.



П.П. : Публикувам линкове към биографичен филм на БНТ САТ за Захарий Стоянов:

http://vbox7.com/play:b0cbc150

http://vbox7.com/play:e1247472

http://vbox7.com/play:3a1da5eb

http://vbox7.com/play:46091c54


http://vbox7.com/play:ffb41ece

http://vbox7.com/play:285c0bb3


и към екранизацията на знаменитите "Записки по българските въстания":
http://zamunda.net/details.php?id=4474&hit=1