Чат

петък, 19 февруари 2010 г.

Апостолът На Свободата




Следващите редове са посветени на една от най-значимите личности на българския, а и на балканския XIX в. Става дума  за революционния гений, на когото съдбата съвсем неслучайно, според мен, е дала името ЛЕВСКИ. Явно, за да ни покаже, че неговите завети са непреходни ценности, които редом със символа, изобразен на българския герб, придават смисъл на националното ни битие и държавност! 

Васил Иванов Кунчев се ражда на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 г. в Карлово. През 1845 г. започва образованието си в килийното училище в родния град. Година по-късно вече учи в местното взаимно училище. Едва на 14 години Васил остава без баща. Вуйчо му архимандрит Василий Караиванов започва да се грижи за него и младият Васил става негов послушник. В периода 1852-1854 г. живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се премества в Стара Загора, Левски го последва и завършва II клас на Старозагорското класно училище. Поради отличния успех на младежа архимандритът му обещава, че един ден ще го изпрати на учение в Русия. Това така и не се случва. През 1856-1857 г. той учи в свещеническото училище на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а на следващата година приема монашески сан "дякон" с име Игнатий, главно защото се надява, че така ще получи обещаното обучение в Русия. През 1858 г. е ръкоположен за йеродякон и става църковен певец в църквата "Света Богородица" в Карлово.

Какво е накарало този човек с вероятно светло бъдеще в духовническите среди да се захване с революционна дейност?  Тук е мястото да отдадем заслуженото на друг велик български революционер - Георги Сава Раковски, който по това време разгръща мощна пропагандна дейност, имаща силно влияние върху българската младеж. През 1861 г. вследствие на икономическата криза в империята и стопанската политика, потискаща българите, в революционните среди настъпва раздвижване. Под влияние на идеите на Раковски калоферецът Стоил Попов и Левски полагат едни от първите усилия да повдигнат народа за борба. Естествено българското общество по онова време е крайно неподготвено за бунт и първият революционен стремеж на Левски се оказва неуспешен. 

Вместо да се откаже от народното дело, на 3 март 1862 г. Левски напуска родния си град и се отправя към Сърбия, за да се присъедини към Първата Българска легия, организирана от Раковски. Според легендата именно в Сърбия Васил Иванов Кунчев се превръща в Левски. По време на военни упражнения той направил "левски скок" и получил своя прякор. Освен прякора си обаче някогашният дякон получава и директни контакти с българската революционна интелигенция, а и първият си боен опит, като се сражава храбро срещу турските части. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. за кратко е в Румъния. Лятото, завръщайки се в България, е затворен в Пловдив за няколко месеца поради участието в легията. След застъпничество на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 г. за кратко посещава класното училище на Йоаким Груев (любознателността е основна черта в характера на Левски, но разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните идеи). 

През 1864 г. навръх Великден дякон Игнатий завинаги скъсва с монашеството, като реже косите си и сваля расото. Този акт, извършен пред най-близките му хора, е изключително символичен. Левски радикално зачертава досегашния си живот и се отдава на въстаническа дейност - превръща се в Апостола на свободата. От 1864 г. до началото на 1867 г, в различни български селища (Войнягово, Еникьой и Конгас) се занимава с учителска дейност, като междувременно пропагандира бунтовни идеи и подготвя местни дружини, които дават отпор на турски и черкезки разбойнически банди. През пролетта на 1867 г. заминава за Румъния, където по препоръка на Раковски е избран за знаменосец на четата на Панайот Хитов.


(Левски като знаменосец на четата на Панайот Хитов)
Участва в пролетния боен поход на четата през България и вливането ѝ във Втората Българска легия през август 1867 г..



(Левски с другари от Втората Българска легия в Белград, 1867 г.)

В Белград укрепва познанствата си от Първата легия и се запознава с нови бунтовници, сред които Ангел Кънчев и Любен Каравелов. Скоро след организирането на легията, сръбското правителство започва да се държи изключително зле с участниците в нея и в крайна сметка и тя е разтурена. Поведението на сърбите променя революционния мироглед на Левски завинаги. Той осъзнава, че всяка помощ, осигурена от чуждо правителство, в никакъв случай не е безкористна. Досега той се е съгласявал с теорията на Раковски, че бунтът трябва да бъде постигнат чрез намесата на въоръжени отряди, навлизащи в България от чужбина. Опитът с четата на Панайот Хитов, нейният неуспех и първите му стъпки в народната борба още през 1861 г. подсказват на Левски, че погледът на революционерите трябва да се насочи към вътрешността на страната. Само изграждането на стабилна комитетска мрежа в рамките империята би могло да подготви народа за въстание. Тази стратегия, макар и първоначално трудно наложена от Левски, ще бъде възприета от всяка една бъдеща българска революционна организация - включително от ВМРО. 
През февруари - март 1868 г. се налага Дяконът да отложи плановете си поради тежка хирургическа операция, от която трудно се възстановява. По това време пише писмо до Панайот Хитов, в което загатва за идеите си и изрича заветни слова:

„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог. . ., ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си."

Възстановил се от операцията, Левски заминава за Румъния поради преследванията, на които са подложени легионерите от сръбското правителство. През август 1868 г. отива в Букурещ, където се свързва с "Българското общество", което ще осигури и паричните средства за първата обиколка на Левски из България. Есента на същата 1868 г. съдбата сякаш на шега събира великаните на революционната мисъл - Левски и Ботев. Двамата живеят при изключително тежки условия в изоставена мелница край Букурещ и безспорно оказват влияние един на друг.

На 11 декември 1868 г. с параход от Турну Мъгуреле Левски тръгва за Цариград. От там започва първата си обиколка във вътрешността на страната, подпомогнат от споменатото "Българско общество". Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Той се свързва с доверени познати и проучва обществените настроения и готовността на народа за бунт. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ. На 1 май 1869 г. Апостолът предприема втората си обиколка. Този път той се снабдява със сведения за вътрешни дейци, пълномощно и прокламация. Прокламацията и пълномощното били издадени от името на Привременното правителство в Балкана - естествено такова не съществувало, но Левски правилно преценява, че по-лесно ще печели сърцата на хората, ако се представи от името на авторитетна организация. Левски създава и връзки в Румъния - например Данаил Попов, който първоначално го препоръчва на брат си в Плевен, а по-късно служи на Апостола като връзка с емигрантските среди във Влашко. Братът на Попов запознава Левски с хора, верни на освободителната борба в селища, близки до Плевен, и така започва изграждането на комитетската мрежа. Първи стъпки в изграждането ѝ се правят още в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други селища. По време на втората обиколка Левски преосмисля преценката си за готовността на народа за скорошно въстание и заключва, че са необходими много по-задълбочени приготовления.

На 26 август 1869 г.  Левски се завръща в Букурещ. Той има ясна представа за обстановката в България и за възможностите, които разработената от него тактика предоставя. Трябва обаче да убеди и емигрантската революционната интелигенция в правотата на своите идеи. Първоначално среща пълно неразбиране сред съратниците си, които още таят надежди за чужда помощ. В края на 1869 г. Левски заедно с Каравелов участва в основаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Макар и Каравелов да възприема някои от идеите на Левски, двамата водачи се разминават в основни свои възгледи. За Каравелов участието на съседните балкански народи в бъдещата революция е задължително докато Левски смята, че това би спомогнало за бунта, но основната тежест трябва да падне върху самото българско население. Според Дякона, докато българите не са напълно готови за самостоятелно въстание, те не трябва да влизат в никакви съюзи със съседни народи и правителства (Апостолът много добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград).

Разочарован от неразбирането, което среща сред емигрантите, Левски през май 1870 г. се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетската мрежа и създаването на ВРО (Вътрешната революционна организация). За "столица" на организацията е избран Ловеч, а комитетът там се смята и за БРЦК във вътрешността на страната. По този начин през 1870-1872 в българските революционни среди съществуват не само две основни идеологии, но и два централни комитета - Каравеловия в Букурещ и този на Левски, който действа в България. ВРО все повече заприличва на мощна революционна организация. Левски прозира, че за делото са нужни средства, които могат да бъдат осигурени чрез презираното от него чорбаджийско съсловие. Събирането на средствата според Дякона трябва да бъде доброволно, но при отказ революционният терор е допустим. Левски не прекратява напълно връзките си с Букурещкия БРЦК - той ги поддържа най-вече чрез Данаил Попов. През 1871 г. БРЦК изпраща на Левски двама помощници - Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи. В кореспонденцията си от този период Левски изразява своите възгледи за управлението в България след едно хипотетично Освобождение. Апостолът се изявява като републиканец и истински демократ, като дори следа от шовинизъм (ужасяваща тенденция, развиваща се по това време в Сърбия и Гърция например) не може да бъде открита в идеите му. Това личи от дописка на Левски до в. "Свобода":

Бай Каравелов,


Вие като честен и свободен български вестникар, такъв Ви показва и листът "Свобода", който издавате, [се борите] без разлика за всеки народ, който би показал, [че иска] да живее [свободно].

Ние, българите, бяхме честити чак сега да се сдобием с напълно свободен вестник, [който] дава право на всекиго да представи народното ни мнение пред света. И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът - в България, Тракия [и] Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, [те] ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република". Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр. да не остават след нас [и] в едно и също време да дадат гласа си. Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина си да убива? Сега е време да преварим това зло. [Защо да водим] втора борба? Сега е лесно и можем с малко материал да се спасим от това гнусно и невярно тиранство, сто пъти по-назад от нас във всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце. Само ни трябва още мъничко време да поработим [няколко] години. Но [само] тогава [след като поработим], бай Каравелов, както ви пиша в писмата с братя Марина [п. Луканов] и Иван [Драсов], с божя воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. [Стига] само да се покорят на горните свети закони, [те ще са на] равно с българина.
От началото на 1872 г. ВРО поема курс за обединение с Букурещкия БРЦК. Естествено тази дейност на Левски била приветствана и от 29 април до 5 май 1872 г. се състои първото общо събрание в Букурещ. Изработени са програма и устав на организацията. Проектът за структурата на БРЦК на Левски е пренебрегнат за сметка на идеите на Каравелов. Вместо два централни комитета (в Букурещ и България) , както досега, се приема да съществува единен БРЦК с неизвестно местонахождение. Според устава всеки член на ЦК, "дето и да бъде той, може да представлява всичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо". Такова писмо е предоставено на Левски и той получава неограничени (в рамките на организационния устав) правомощия за дейността си във вътрешността на страната.



С пълномощното писмо на 1 юли 1872 г. Левски се завръща в България и продължава дейността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране не средства, най-вече от чорбаджии, става честа практика. След събранието в Букурещ организациите в България стават все повече и повече, а хората, които се назначават за помощници на Дякона, не му съдействат особено. Поради тази причина той решава да раздели страната на революционни окръзи. Всеки окръжен център трябва да ръководи местните революционни комитети в окръга. Революционните окръзи, учредени от Левски, са: Орханийски (Ботевградски), Търновски, Сливенски, Ловешки и други. Организирането на цялата страна на окръзи от Левски е осуетено от сътресенията, които настъпват в БРЦК през 1872 г. и 1873 г., довели и до смъртта на Апостола на свободата.

Като основен виновник за случилото се обикновено се сочи Димитър Общи. Наложен от БРЦК на Левски за негов помощник, Димитър Общи е силно недисциплиниран, самовлюбен, дребнав, словоохотлив и като цяло неподходящ за революционна дейност. Освен всичко друго той плете интриги срещу Левски, стремейки се да изземе функциите му. Апостолът дори пише до БРЦК с молба да "обуздае" сътрудника му. БРЦК излиза със становище, потвърждаващо ръководната функция на Левски, но както събитията ще докажат, тази декларация е безрезултатна. Дяконът поначало бил съгласен обирите на държавни институции да се превърнат в практика за набиране на средства, но едва когато организацията е почти напълно изградена и съответно готова да се защити от ответната реакция на имперските власти. Ето защо Левски категорично забранява на Димитър Общи да извърши планувания обир на турската поща в прохода Арабаконак. Въпреки забраната той действа на своя глава и на 22 септември 1872 г. осъществява обира. Първоначално полицията приема версията, че нападението е извършено от "уволнени войници", както докладват някои свидетели. Поради бъбривостта на част от участниците обаче властта скоро разбира истинската цел на обира и залавя организатора Димитър Общи. Той, вместо да следва неписаните конспиративни закони, решава, че трябва да представи пред света обира като политическо деяние и започва да разкрива имена и подробности около съзаклятието. Турското правителство получава неоспорими доказателства за съществуването на конспиративна бунтовна организация на територията на империята, водена от вече издирвания ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Научавайки, че Димитър Общи издава всичко, Левски предупреждава местните организации да вземат мерки. Междувременно БРЦК излиза с неясна и неадекватна позиция по отношение на обира. Първо се предписва да се нападне затворът и да се освободят задържаните, а ден по-късно се настоява за преждевременно вдигане на въстанието. Левски също обмислял нападение над затвора, но преценява, че то може да им пагубни последствия  за организацията. Вдигането на въстание в обстановка на повишена бдителност на правителството също било немислимо. Все пак като привърженик на принципа на вишегласието Левски не отрекъл решенията на БРЦК еднолично, а заставил всеки комитет самостоятелно да отговори на нарежданията. Общото мнение съвпадало с това на Дякона - народът бил все още крайно неподготвен за въстание. Левски решава, че трябва незабавно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК относно решението им за въстание, излагайки им народните настроения. В същото време той нарежда на вътрешните комитети все пак да се подготвят усилено за бунт. Мнозина другари съветват Левски да се прикрие докато вълненията отминат. Междувременно правителството създава мрежа от шпиони, които трябвало да открият Апостола на свободата. В такава ситуация, вероятно всеки обикновен човек би се прикрил за известно време, но ЛЕВСКИ НЕ Е ОБИКНОВЕН ЧОВЕК...За него е недопустимо да бездейства докато организацията изживява най-трудния период от съществуването си. Освен това от чисто практическа гледна точка,  било необходимо да се вземат мерки за запазване на архивите на комитетите.

С тази цел Левски заминава за Ловеч, където пристига на 25 декември 1872 г. Положението, което заварва там, е изключително тежко. Комитетът не действа адекватно, а и полицията е на крак. Къщата на председателя на комитата - поп Кръстьо - е под наблюдение и среща между него и Апостола е невъзможна. Левски тръгва с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто съдържател е и член на комитета - Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата теза там Левски трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии предателската вина не бива да се хвърля върху свещеника. Апостолът на свободата бива заловен от заптиета, които са обкръжили ханчето. Дяконът опитва да си пробие път със стрелба, но е ранен и хванат. От Къкрина е върнат в Ловеч, оттам закаран в Търново и София, където е съден. Пред съда Левски се държи изключително твърдо и не издава никакви подробности около организацията, като поема цялата отговорност за дейността върху себе си. На 6 февруари (18 нов стил) 1873 г. Апостолът на свободата е обесен на мястото, където сега се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди и в България и в Румъния, но и бележи началото на криза и сътресения, от които националното движение никога няма да се възстанови напълно.

Нашият народ наистина трябва да се гордее с факта, че Васил Левски е българин. Дяконът е еманация на най-добрите ни национални качества, а неговият революционен талант е оценен из целия свят - паметници на Апостола на свободата има дори в Аржентина и Куба. 

Заветът на Дякона е част от всяко българско сърце и всеки сам трябва да преосмисли делото на Левски. Аз лично ще го направя с приятелите си пред паметника на героя. Призовавам и вас да направите същото! Дяконът заслужава поне един смирен поклон на благодарност за това, което е преживял за народа ни, заради това, че българска ръка го предаде и, въпреки всичко, до края си Левски обичаше отечеството ни и не изостави своя идеал, а напротив - жертва себе си, за да я има днес България. А ние...ние сме задължени да създадем и укрепим ЧИСТАТА И СВЯТА РЕПУБЛИКА,  за която Апостолът на свободата се бореше.