Да съхраним спомена за Петрова нива

Преди дни установих, че един от най-значимите паметници в България - този в историческата местност "Петрова нива" - е в окаяно състояние и се руши (вж. повече тук). От изграждането на монумента през 1958 г. до ден днешен не са заделени никакви средства за поддръжка, вследствие на което върху него се  е появила голяма пукнатина. Пораженията по паметника застрашават цялостната конструкция, а също така и здравето на посетителите. Специалисти са изчислили, че за възстановяването му ще бъдат необходими не по-малко от 70 000 лв. Община Малко Търново, на чиято територия се намира историческата местност, не е в състояние да отдели подобна сума. След като местната власт е посочила проблема на редица институции, единствено Министерството на отбраната е отпуснало 17 000 лв. по случай 100 г. от избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Сумата обаче е била достатъчна само за проектиране на реконструкцията.

За да се съберат оставащите над 60 000 лв. общината в началото на 2014 г. подема дарителска инициатива. След като се свързах със служители от местния музей разбрах, че до момента по сметката е събрана незначителна сума.

Петрова нива е много повече от обикновена местност. Там между 28 и 30 юни 1903 г. делегати на ВМОРО вземат решение за вдигане на въстание в Тракия, което да подкрепи бунта на македонските българи. Така Илинденско-Преображенското въстание се превръща в най-значимият и мащабен акт на съпротива на народа ни срещу османския завоевател. Преди вече 110 г. в тази местност сънародниците ни от Тракия решават заедно със своите братя от Македония един път завинаги да скъсат робския синджир на азиатския деспотизъм, връщайки се в лоното на европейската цивилизация, към която народът ни по право принадлежи. Идеалите, за които предците ни са се борили тогава - свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и зачитане на основните човешки права - днес са основополагащи за Европейския съюз, към който вече се числи и България. С тази разлика, че, ако днес ние приемаме тези идеали за даденост, предците ни е трябвало да воюват и да платят с щастието и живота си за тях. Цената на това днес ние да стоим гордо сред останалите европейски народи, издигнали свободата във върховна ценност, бе платена от илинденските и преображенските въстаници и от останалите знайни и незнайни поборници за независимостта и обединението на народа ни. 

Въстаници и делегати на път за Петрова нива

В днешно време пренебрежението към историята, незачитането на културната и историческата памет често се представят като нещо положително. Редица обществени кръгове обосновават тази престъпна и срамна забрава именно с европейските ценности и "новите времена, които са настанали". Те обаче забравят основното - да, Европа е континент, който днес се гордее със своята толерантност, но Европа е преди всичко континент на НАЦИИТЕ и НАЦИОНАЛНИТЕ ДЪРЖАВИ! Да, действително - хуманната и велика цел на ЕС е гарантирането на мира, но помирението е невъзможно без ясната памет за миналото, без съзнанието за отминалите конфликти, техния генезис и най-вече без уважението към загиналите в тях.  

Настоящето ни мирно съжителство със съседните народи не означава пренебрежение към собственото ни минало. Доказателство за това е отношението към историята и историческите паметници, което имат гражданите в Западна Европа, която често ни е сочена като пример. Нека бъдем европейци и в отношението си към собствената национална памет.

Оставим ли монументът на Петрова нива да се разруши, това означава, че сме оставили раздорът и примирението да разрушат българската нация! Затова ви моля, подкрепете финансово усилията за възстановяване на паметника. 

Прочети цялата статия

Милосърдният героизъм през Освободителната война

С настъпването на 3 март - Деня на Освобождението ни от турско иго - в нашето общество неминуемо започват дискусии относно подбудите, целите и характера на Руско-турската война от 1877 - 1878 г. Редица историци и общественици, заслепени от русофобските си възгледи, слагат силен акцент върху имперските интереси на Русия. Те сякаш напълно отричат саможертвата на войните, дали живота си за нашата свобода, забравят чисто човешката страна на боевете и мъченическия трагизъм на хората, загинали на стотици или хиляди километри от дома, за да спасят един народ от потисничеството.

На днешния празник реших да разкажа две  по-различни истории от Освободителната война. Истории, в които не става дума за храброст на бойното поле, а за делото на две жени, оставили костите си в България не в името на имперския интерес, а заради общочовешките ценности и християнските добродетели.

Първата героиня на днешния разказ е графиня Юлия Вревска, родена в руско благородническо семейство около 1840 г. Ненавършила 20 г. се омъжва за прославения генерал Иполит Вревски, който през 1858 г. загива в Кавказката война (серия от военни кампании, водени от Руската империя за покоряване на народите в Кавказ). Овдовялата графиня се запознава с велики умове на епохата като Виктор Юго, Иван Тургенев и др. Именно романът на Тургенев - "В навечерието" - възбужда интереса ѝ към българския народ и неговата справедлива борба.

Юлия Вревска

През 1877 г. със започването на войната Вревска не се поколебава и се присъединява към Дунавската армия като медицинска сестра. Първоначално работи във военно-полева болница в румънския град Яш, където почти денонощно се грижи за ранените. От там пише на сестра си:

 „Ние сме много изморени…през някои дни превързвахме до 5 сутринта, трудейки се неуморно”.

 С напредването на военните действия се налага прехвърлянето на болничен персонал в непосредствена близост до фронта - графинята пренебрегва полагащата ѝ се отпуска и заминава за Бяла, Русенско. Там е принудена да живее и работи при изключително мизерни условия, но това не я спира от хуманното ѝ дело. Споделя на Тургенев:

„За 400 човека се грижим пет сестри, всички са тежко ранени.”

Ужасът на войната не подминава Вервска - с неприсъщ за жена кураж тя преодолява стреса от гледката на страдащите войници, но умората отслабва организма ѝ. В началото на януари 1878 г. тя се заразява с тиф от болните, за които се грижи, и в края на месеца умира далеч от петербургския разкош, насред бедната и изстрадала България...

Подобна е историята на Олга Скобелева (майка на ген. Скобелев). През Освободителната война тя оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст, като събира средства за останалите без покрив, вследствие на военните действия, българи. 

Олга Скобелева

След края на войната остава в Южна България, за да постави основите на сиропиталищната дейност в страната. Открива благотворителни дружества, дарява 20 000 златни рубли за пловдивското сиропиталище. Скобелева възнамерява да закупи със собствени средства чифлик в околностите на Чирпан, за да го превърне в приют, но по пътя е ограбена и убита от руския офицер Узатис...

Несериозно, дори обидно е, да се мисли, че графиня Вервска и Олга Скобелева са взели участие във войната с подбуди, различни от хуманно съчувствие и съпричастност към българския народ. Нима е възможно доброволното  включване във войната и всеотдайността на Вервска да са мотивирани от великоруския интерес? Та нали именно заради имперските интереси в Кавказ, тя губи съпруга си седмици след венчавката им. А нима руският национализъм е накарал Скобелева да остане години след войната в България, за да се грижи за бедните? 

Вековният руски стремеж към проливите е вероятно основна причина за войната, но истински стойностното в това историческо събитие е героизмът, саможертвата на хора като Вервска и Скобелева, на обикновените руски солдати, които припознават справедливия български идеaл като свой.

ЧЕСТИТ ДЕН НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО, БЪЛГАРИ!!! Радвайте се на възстановяването на великата ни държава! Гордейте се с чутовните подвизи на Българското опълчение, но и бъдете признателни на тези, които макар и чужденци, се жертваха за нашата свобода !

Прочети цялата статия

Началото на триумфа или "Непревземаемият" Лозенград

"Тази крепост може да бъде превзета само 

след шестмесечна обсада, и то от прусаци."

фелдмаршал  Фон дер Голц 

Почти веднага след влизането на България в Балканската война нашата войска започва първото си сериозно сражение с османския аскер. Както е предварително договорено между съюзниците, основните български сили са разположени в Източна Тракия, където логично (поради близостта с Цариград) са и най-боеспособните турски части. Задачата на младата ни войска е още по-трудна с оглед на факта, че в този район се намират едни от най-укрепените турски крепости, изграждането на които е ръководено от немски специалисти.

При Лозенградската операция, състояла се между 22 и 24 октомври (нов стил), както турската, така и българската армия предприемат настъпателни действия, което обуславя сериозността на сблъсъка. И двете страни целят бърз удар по противника, който да сломи съпротивителните му сили и да предотврати продължителни военни действия. Българската армия по план трябва да се вклини дълбоко в Източна Тракия, като максимално се приближи до Цариград. Османското командване пък желае да отблъсне българите и да нахлуе в довоенната ни територия, окупирайки големите български градове по поречието на Марица.

Бойните действия се развиват според предварително изготвения от българите план. На 22 октомври частите на Първа и Втора българска армия успяват ефективно да спрат настъплението на османските формирования от Одрин, като ги принуждават да се върнат обратно в крепостта. Междувременно присъствието на Трета армия остава незабелязано от османските военачалници, тъй като нашето командване умишлено я предвижва зад тила на основните части. Тя подема настъпление към Лозенград, което силно изненадва противника. На следващия 23 октомври османската армия успява за кратко да спре устрема на войските ни, включвайки резерви в сражението, но българите с масирана атака обръщат в бягство противника, който отстъпва неорганизирано. На следващия ден Трета армия, под ръководството на ген. Димитриев се подготвя за щурм на Лозенградските укрепления, но установява, че те са изоставени от основните турски части. Така българските бойци, вследствие на първоначалния си устрем, деморализират противника и завладяват Лозенград с неговите почти изоставани укрепления. Войниците ни са тържествено посрещната от българското население. Героичната войска на Царство България напълно опровергава надменния маршал Фон дер Голц (цитиран в началото), превземайки проектираното от него укрепление за няколко дни вместо за 6 месеца. Западната преса, иронизирайки думите на германеца, след сражението дава на българите определението "прусаците на Балканите".

Победата при Лозенград се оказва изключително важна. На първо място тя има значителен психологически ефект - българската армия постига първа убедителна победа над някогашния си поробител. От друга страна, планът на командването ни е изпълнен - в български ръце пада едно от най-важните османски укрепления, големи турски формирования са изтласкани на юг, което позволява на армията ни да започне обсадата на другата ключова крепост в региона - тази при Одрин. Неслучайно кореспондентът на английския "Дейли Телеграф" възкликва:

 "Превземането на Лозенград е един от най-големите триумфи, които историята познава".

Като грешка на българското командване се оценява решението да се даде почивка на войската ни, вместо тя да бъде пратена в преследване на обезверения противника. Това позволява на османците да организират нова защитна позиция при Люлебургаз - Бунархисар, при преодоляването на която българите по-късно ще дадат много жертви.

В чест на епохалната първа победа над някогашния завоевател народният поет Иван Вазов създава стихотворението "Лозенград"

Прочети цялата статия

Балканската освободителна война

"Почвам войната, за да скъсам робските вериги  на братята българи отвъд Шара, Пирина и Родопите..."

Цар Фердинанд I 

18 октомври (5 октомври стар стил) 

1912 г.

На днешния ден (по нов стил) * през 1912 г. България фактически се включва в Първата Балканска война, която довежда до Освобождението на значителни части от съвременната ни територия. Това е един от най-значимите моменти в новата ни история. Едва 30 години след възстановяването на българската държава тя се оказва в състояние да започне война с някогашния си поробител и дори да надделее в историческия сблъсък с могъщата Османска империя.

Факторите за постигането на този знаменит успех са много и разнообразни - бурното икономическо развитие на страната в началото на века, ефективното модернизиране на българската войска, успешните политически ходове, довели до Съединението и обявяването на Независимостта на България. Може би от най-голямо значение е твърдата решителност на народа ни да осъществи своя национален идеал. Решителност, която довежда до безпрецедентни компромиси и единение на нацията. Едва ли има в годините преди и след тези събития друго правителство, освен това на Иван Евстратиев Гешов, което да се ползва с такъв политически комфорт. Всички политически сили, с изключение на БРСДП (т.с.)**, се застъпват за започването на война с Турция. Обществената подкрепа е още по-убедителна - много българи имат роднини, останали в пределите на Османската империя, а хиляди други са избягали от Македония и Тракия в България заради произвола на османските власти.

Въпреки ентусиазма и жертвоготовността на българския народ той не е в състояние сам да повали вековния тиранин. Макар и по-късно да се оказва, че именно нашата армия нанася решителните удари по империята, страната ни не може да се позволи да започне войната, без да си осигури подкрепата на останалите Балкански съюзници (при сходна ситуация през 1885 г. Сърбия вероломно напада България). Именно при преговорите със съседните християнски държави българската дипломация прави големи компромиси, но и допуска сериозни грешки, които се оказват фатални... В поредицата статии, озаглавени "От триумф към трагедия", съвсем накратко съм описал пътя от величествената победа, изумила цяла Европа, до зловещото поражение на България през последвалата Междусъюзническа война.

Вярно е, че извоюваното с живота и кръвта на хиляди българи през Балканската война е впоследствие до известна степен пропиляно. Въпреки това войната си остава едно епохално събитие в историята ни. Това е момент, в който българската нация постига вероятно най-голямото си духовно и физическо величие в модерната епоха, окрилена от идеала за Освобождение на поробените ни братя. Нека не забравяме, че, благодарение на саможертвата на българския войник, и до днес Родопите и Пиринският край са в пределите на отечеството и са крепости на непобедимия български дух!

* Балканската война започва още на 9 октомври (26 септември стар стил), когато черногорски войски нахлуват на османска територия. На 18 октомври (5 октомври стар стил) България, от своя страна, обявява война на Османската империя.
** Впоследствие тази партия се трансформриа в БКП, а след 1990 г. в БСП.

Прочети цялата статия

Честит ден на Независимостта на България

Честит ден на Независимостта, българи! На тази дата преди повече от 100 г. политическият ни елит направи последната крачка към пълното утвърждаване и реабилитиране на България в семейство на цивилизованите европейски народи! Дано тяхната твърдост в отстояване на националните интереси, въпреки натиска на Великите сили, бъде пример за днешните политици!

повече за събитията от 22.09.1908 г. - тук

Прочети цялата статия

Честит ден на Съединението!

Честит ден на Съединението, българи!

Нека си припомним устрема и непоколебимостта на хората, предизвикали Съединението на България! Хора, които въпреки трудностите, не се отказаха, не избягаха, не се самосъжаляваха, а взеха съдбата си в свои ръце! Те въпреки различията си бяха единни. По време на великите събития от есента на 1885 г. българите не се деляха на богати и бедни, на русофили и русофоби, на леви и десни..., защото знаеха, че СЪЕДИНЕНИЕТО  ПРАВИ СИЛАТА! А пред тяхната сила, пред силата на единна България отстъпи целият политически елит на Европа!  Днес съединисткият девиз е не по-малко актуален, а единството не по-малко необходимо на нацията ни.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!


* в началото на статията - картината “Обявяване на Съединението” от А. Жеков

Прочети цялата статия