Бащата на Българската конница - ген. Иван Колев

В следващите редове ще ви разкажа за делото на един български генерал, чието име след 09.09.1944 г. е умишлено забравено - Иван Колев .

Колев е роден на 15 септември 1865 г. в Бановка, Бесарабия. Като дете с възхищение наблюдава минаващите през родните му места казашки кавалерийски части, които се готвят за войната с Турция от 1877-1878 г. Вероятно тогава у него се заражда любовта към конницата. По-късно се установява в свободна България, а през 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. От този момент се отдава на армейска кариера - учи във военната академия в Торино, участва и в Балканските войни и постига забележителен прогрес - през 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

През Първата световна война генералът заема длъжността инспектор на конницата, а също и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Към този момент с оглед на техническия прогрес все повече европейски военни експерти смятат този род войски за отживелица. Българската кавалерия търпи и някои критики относно ефективността си през Балканските войни. Иван Колев обаче се заема с нейната модернизация, в нейния състав се въвеждат спомагателни пехотни, колоездачни и картечни части. Превръща я  в модерна военна част и по-важното - чрез тактическите си умения доказва ползите от нейното приложение в реални военни действия.

Истинският си боен потенциал българската кавалерия, под командването на ген. Колев, разкрива в Добруджа - там където преди 1300 години Аспаруховата конница разгромява могъщата армия на Източната римска империя. Както споменах в предишната статия, през 1916 г. България започва военни действия срещу Румъния, за да си върне заграбените в предната война територии. Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и ... Руската империя, чиято войска през 1877-1878 г. освобождава България от османско владичество. Още с началото на сраженията кавалеристите имат важен принос - защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления. Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.

Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни, изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България се чуват гласове, че сражение между войските на тези два народа е невъзможно. Някои руски командири дори наивно очакват масово предаване на българските войници при вида на императорската армия. Нищо подобно обаче не се случва. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия - не само заради Освобождението, но и заради факта му, че семейството му намира убежище в Бесарабия, където бяга от турските погроми в България през XIX век. Когато се налага да мотивира войниците си, Иван Колев е категоричен:

"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

Българските бойци се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница (именно от нея се възхищава младият Иван Колев), като я побеждават на няколко пъти. Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев и заявява:

„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!”

Непрестанната езда, изпълненото с напрежение пътуване от едно сражение към друго изтощават ген. Колев. На 29 юли 1917 г. героят умира във Виена по време на своето лечение. След 09.09.1944 г. комунистическата власт се опитва да унищожи спомена за големия пълководец. Причината - избрал е българския национален интерес пред симпатиите си спрямо Русия. Генералът обаче оставя завинаги името си в световната военната история и по-важното - в паметта на хиляди добруджанци..

Прочети цялата статия

"Съединението прави силата"

Днес за поредна година честваме Съединението на Източна Румелия с Княжество България.

Честит празник, българи! 

Нека на този светъл ден почетем паметта на героите, осъществили нашето единство и да си пожелаем най-вече здраве, щастие и благополучие! 
Нека всеки следващ ден България бъде една по-красива, по-уютна и по-добра за живеене страна! 
Нека всеки един от нас вложи усилия и труд в тази обща цел, както предците ни преди 126 години, и заедно ще успеем, защото 
"СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА"!!!

ЗАВЕТЪТ НА ДЕДИТЕ

Един завет оставили са нам дедите -

велик завет, написан с кървав меч:

- „Деца, на родний край пазете си земите

от подъл враг, кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч!...“

И тоз завет на миналото грял е в дните

кат дивен фар, и вожд той бил е драг

на всички тез, кои загинаха в борбите

за род, за родна чест, презрели суетите

на грешний свят, презрели бащин праг.

И не ли той под родно знаме днес войските

събира пак? И не ли тоз свещен

завет на всички тям сгрява им душите

и вика ги в борба неравна със вразите

без жал да мрат за бащин край рожден?...

Един завет оставили с нам дедите -

велик завет, написан с кървав меч:

- „Деца, на родний край пазете си земите

от подъл враг, кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч!...“

Иван Йончев

Прочети цялата статия

Септември 1916: Отмъщението при Тутракан

Според  Букурещкия мирен договор през 1913 г. цяла Добруджа е окупирана от Румъния. Това е и една от причините България да се включи в Първата световна война. Загубата на македонските земи е болезнена, но заграбването на земята, върху която кан Аспарух е основал държавата ни, е унизителна за тогавашното общество. Страданието на добруджанските българи е не по-малко от това на тези в Македония - те също са подложени на репресии, насилствена асимилация и изселвания.

През 1916 г. Румъния влиза в Първата световна война и започва да воюва срещу Австро-Унгария и Германия. В този труден момент за северната ни съседка България я напада от юг - точно както преди 3 години Румъния забива нож в гърба ни докато българската армия воюва срещу гърци и сърби. Още през 1913 г. за Румъния е ясно, че рано или късно България ще предяви справедливи претенции спрямо Добруджа и очаква война с нея - ето защо румънската армия полага невероятни усилия за да укрепи позициите си в Добруджа - център на тяхната отбрана е Тутракан. Крепостта е изградена от френски инженери и е оборудвана с най-модерното за времето оръжие (в укреплението са разположени и български артилерийски батареи, заграбени през 1913 г. ). Румънският гарнизон наброява 39 000 бойци.

Щурмът под командването на ген. Пантелей Киселов започва на 5 септември. Българската артилерия засипва със снаряди крепостта (много от участващите при Тутракан артилерийски части през 1913 г. са сразили Одринските укрепления). След това българската пехота, изпълнена с гняв, се втурва към крепостта и помита първата защитна линия. Румънците не могат да повярват, че, въпреки хвърлените през предишните 3 години усилия и средства, българската армия успява да нахлуе в укрепената позиция. На следващия ден - 6 септември - румънците организират контраатака, която българите не просто спират, а и успяват да обърнат румънците в бяг. Някой от тях панически се хвърлят в Дунав и се удавят. Други се опитват да преплават реката с лодки, но милост за тях няма - българската артилерия премества огъня си върху реката... Вероятно за успеха и проявения героизъм при щурма роля играе и фактът, че в него участва 4-та пехотна Преславска дивизия, в чийто състав влизат много българи, изселени от заграбената Добруджа. На практика те се бият за земята си, а сърцата им са изпълнени с желание за мъст срещу хората, заграбили домовете им.

Така като следствие от Тутраканската битка българската армия пленява 28 000 румънци, цялата им артилерия и боеприпаси (включително заграбените от румънците български оръдия) и унищожава най-силното укрепление в района. В следващите месеци българската армия освобождава цяла Добруджа, а заедно със съюзниците си завладява и останалата част на Румъния. На 6 декември 1916 г. Трета българска армия влиза в Букурещ. Така България, унищожавайки румънската армия и държава, си отмъщава за вероломното нападение от 1913 г. За съжаление през 1918 - 1919 г. страната ни е сполетяна от нова трагедия - губим Първата световна война и героичните усилия на мъжете, щурмували Тутракан, се оказват напразни....

Прочети цялата статия

Летописецът на Македония - Димитър Талев

На 1 септември 1898 г. в Прилеп е роден пламенният български патриот и писател Димитър Талев. Родолюбието му се заражда в ранна детска възраст. Расте в семейство, тачещо възрожденските идеали и дълга към отечеството. Едва 5-годишен става свидетел на героичното Илинденско-Преображенско въстание. От тогава е и най-яркият детски спомен на писателя - на фона на гаснещата вечер той вижда горящия град Крушево. По-късно разбира, че неговите баща и брат са взели участие в бунта срещу Османската империя. Още в онези ранни години се заражда хуманистичният му и родолюбив стремеж да разкаже за мъченичеството на поколения македонски българи, стремящи се към свободата си.

Страданието следва не само народа му, но и самия Талев. Едва деветгодишен остава без баща, а съдбата отрежда на бъдещия писател да расте във времена на кървави борби между българи, сърби, гърци и турци в родната му Македония. Именно тези размирици и последвалите ги Балкански войни лишават Талев от системно образование. Учи в Прилеп,Солун, Скопие, Стара Загора, Битоля. Още през ученическите си години се интересува от литература, а негов любим автор е Иван Вазов. Младият писател се опитва да му подражава и така през 1917 г. в Скопската гимназия издава първия си разказ.

След края на Първата световна война Талев прави опит да получи висше образование - посещава лекции по медицина и философия в Загреб и Виена, но бързо разбира, че не това са науките, които го привличат. На 22 септември 1921 г. - денят, в който Вазов умира - Димитър Талев се завръща в България сякаш за да продължи делото на своя литературен кумир. Някъде по това време Талев, като повечето млади хора тогава, се прехласва по социалистическите идеи, дори пише статии в левия печат. Бързо разбира утопичността и практическата неосъществимост на тази идеология и застава на твърди националистически позиции.

През 1925 г. завършва българска филология в Софийския университет, където слуша лекции на проф. И. Шишманов, проф. Б. Пенев,  акад. М. Арнаудов, акад. Л. Милетич и др. Междувременно Талев придобива все по-важна роля в обществения и културен живот на Царство България. Издига се до поста главен редактор, а по-късно и директор на вестник "Македония" - печатен орган на оглавената от Иван Михайлов ВМРО. След преврата от 19 май 1934 г.  в. "Македония" е забранен и Талев става сътрудник на авторитетният в. "Зора".

Още преди 9 септември 1944г. Димитър Талев започва труда на своя живот - литературна тетралогия ("Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден", "Гласовете ви чувам"), която е епически разказ за народните борбите на македонските българи през XIX и началото на ХХ век. Силно въздействащите романи са изпълнени с трагизъм, поразяват със своя реализъм и майсторското съчетание между личностната съдба на отделните герои и участта на възраждащото се и търсещо свободата си общество. Трудът на автора е още по-ценен, защото е писан във време, когато авторът е подложен на жестоки репресии от комунистическата власт. Обвинен е във  "великобългарски шовинизъм" и едва след разрива между България и Югославия е частично реабилитиран. Разклатеното му от трудовите лагери здраве обаче не му позволява да напише замислената последна книга от епичния летопис за родната му Македония. Големият писател умира в София през 1966 г.

Димитър Талев оставя на съвременните българи и на братята им в Република Северна Македония не просто своето литературно наследство, в което личат още романи с историческа тематика като трилогията "Самуил", "Кипровец въстана" и др. Той завещава на идните поколения и своята непримирима, безкористна и всеотдайна обич към отечеството. Въпреки страданието и несгодите, въпреки човешката жестокост и несправедливото отношение на собственото му правителство, Талев нито за миг не забравя своите корени и никога не спира да обича България и нейния може би най-изстрадал край - Македония....

--------------

интервю със сина на Д. Талев - Братислав Талев

друго интервю с Братислав Талев

Прочети цялата статия

Петричкият инцидент: Част Втора

На 22 октомври, без да е обявена война, гръцката армия започва артилерийска подготовка, извършва въздушно наблюдение и нахлува на територията на тогавашния Петрички окръг. Нашите военни части не оказват упорита съпротива поради ограничените си ресурси, а и заради заповедите на правителството, надяващо се на дипломатическо решение на конфликта. Но Атина отказва каквато и да е комуникация със София. Дори на изпратените в Петрички окръг български подкрепления е разпоредено да не се съпротивляват упорито - правителството вече е уведомило Обществото на народите за гръцката агресия и международната организация е разпоредила незабавно спиране на огъня.  При това положение срещу гръцката армия, която при настъплението си извършва палежи, грабежи, убийства и изнасилвания, се изправят доброволци и четите на ВМРО . Именно дейците на революционната организация с помощта на населението спират гръцката инвазия и спасяват Петрич от погром.

При тази си акция гърците за пореден път се показват като слаби войници - те практически не срещат организирана съпротива, а воюват срещу нередовни партизански части (четите на ВМРО) и сформираната от населението доброволна милиция. Въпреки това според Иван Михайлов загубите на гърците възлизат на 120 човека. Гръцките войници обаче компенсират липсата на бойни умения с жестокостта си - за това свидетелства дописка на американския журналист Маркъм относно конфликта:

“Днес посетих селата Петрово, Лехово и Пиперица, при което видях неопровержими доказателства за гръцката вандалщина и разбойничество. В с. Лехово, което е на самата граница, видях трупа на 16-годишно момче, което е зверски заклано с брадва.”

Интересен е краят на гръцката инвазия - след международна намеса гърците напускат българската територия на 29 октомври. Същият ден ОН организира международна комисия, начело с британския посланик в Мадрид Хорас Ръмболд. Изготвеният доклад определя гръцкото нахлуване като необосновано и заставя Кралство Гърция да изплати на Царство България обезщетение в размер на 30 милиона лева за нанесените щети. На фона на непосилните репарации, които България според Ньойския договор дължи на Гърция, сумата е нищожна, но международният доклад и санкциите спрямо Гърция имат морален ефект. За пръв път международна организация отсъжда в полза на България, за пръв път след Сръбско-българската война не България, а друга балканска страна е заклеймена като агресор в конфликта между тях. Страната ни постига сериозен дипломатически успех в условия на вътрешна криза и външна изолация.

От тези 30 милиона лева, които Гърция изплаща на България, 1 200 000 лева са заделени и дадени на защитниците на Петрич. Героите обаче се отказват от възнаграждението си и извършват нещо немислимо в днешното, доминирано от материалисти, време - те даряват цялата сума, дадена им от правителството, за изграждането на сграда на Петричката непълна смесена гимназия, която до този момент се помещава в частен дом. Когато средствата от възнаграждението свършват, петричани стигат още по-далеч в своя безкористен патриотизъм -  те се самооблагат, за да довършват строежа. Тютюнопроизводители отделят от печалбата си, служители от заплатата си... И така през есента на 1929 г. новата сграда на гимназията отваря врати и се превръща в паметник не само на героичната съпротива срещу гръцката агресия, но и на все още живия възрожденски патриотизъм у тогавашните българи. Безсмислената война завършва с градеж, доказващ, че най-силното българско укрепление през вековете е българският дух, възпитаван в манастири, читалища и училища...

На снимката горе : четата на Георги Въндев, участвала в отбраната на Петрич

--------------
част първа

Прочети цялата статия

Петричкият инцидент : Част Първа

През 1925 г. смазаната от Първата световна война България е изпаднала в дълбока политическа криза. В страната продължават ожесточените борби между нелегалната лява опозиция и правителството на Александър Цанков. Най-ярък израз на това противопоставяне са неуспешните опити за убийство на цар Борис III - в прохода Арабаконак анархисти едва не застрелват царя, а дни по-късно военното крило на БКП взривява черквата "Св. Неделя", но вместо монарха загиват 134 души. Отговорът на правителството е също жесток - започват гонения срещу всички лица, свързани с левицата - като резултат мнозина интелектуалци, нямащи нищо общо с атентатите са ликвидирани - сред тях са Гео Милев, Христо Ясенов и др.

Страната ни изпитва сериозни затруднения и в своята външна политика - след ПСВ съседите ни традиционно са враждебно настроени към България. През 1925 Кралството на сърби,хървати и словенци (след 1929 г. Югославия) е още по-агресивно спрямо България и дори разполага войски по границата - правителство на Цанков е изместило това на Стамболийски, което е било в твърде близки отношения с Белград. Тъй като правителството на Цанков взема властта не и без помощта на ВМРО, победителите от ПСВ го смятат за реваншистко и трудно сътрудничат с него.

В съседна Гърция положението също не е добро. Страната наскоро е претърпяла загуба във войната с Турция и правителството търси начин да отклони общественото недоволство от вътрешните проблеми. Явно водени от примера на Франция (която през 1923 нахлува в Германия), гърците решават да провокират обезоръжената след ПСВ България и да демонстрират сила за нейна сметка. Непрестанният тормоз над многобройното българското население в Егейска Македония и Тракия се засилва, като често гръцката армия извършва кланета над невинни българи - за тези си действия Гърция е санкционирана от Обществото на народите (предшественик на ООН).

Гръцките граничари се държат арогантно и предизвикателно спрямо българските си колеги, често нарушават териториалния суверенитет на България и отправят заплахи, че при българска съпротива гръцката армия за часове ще стигне Дупница. На 19 октомври 1925 г. на граничния пост при прохода Демир капия избухва поредният скандал. Гръцки граничар навлиза в българска територия и обвинява българите, че копаят окоп - всъщност това  е било кладенец, както по-късно комисията на ОН установява. Скандалът завършва с престрелка - гъркът е убит.

Гръцкото правителство само чака удобен повод и след убийството на гръцкия граничар нарежда на армията си да нахлуе в изпадналата в политическа криза и беззащитна на пръв поглед България. Гърците очакват лесна победа - българската войска е обезоръжена след 1919 г. и е просто сянка на на някогашното страшилище, поставило не един път гърците на колене във войните за национално обединение...

--------------
част втора

Прочети цялата статия