24 май - Ден На Българската Просвета, Култура и Писменост

Днес на 24 май честваме един от най-впечатляващите празници в националния ни календар, а именно - деня на българската просвета, култура и писменост. Този празник е уникален по своята същност и традицията на неговите чествания е тясно свързана с духовния подем в българското общество през Възраждането. За първи път подобни чествания се провеждат на 11 май 1851 година в пловдивското училище "Св. Св. Кирил и Методий" по инициатива на Найден Геров. След няколко години инициативата се разпространява в редица български градове и в столицата на империята Цариград.

От ранна детска възраст научаваме детайли за историята на писмеността ни и честванията, свързани с нея, но защо всъщност делото на Солунските братя и на техните ученици е от такова значение за България? Писмеността, създадена от Кирил и Методий на основата на български диалект се оказва изключително мощно средство за сътворяването на нова и самобитна цивилизация, каквато е българската от Ранното средновековие. Неоспорими доказателства нейната значимост е обстоятелството, че почти всички славянски народи развиват своята култура на основата на българската. Дори днес създадената в България кирилица (която всъщност е преработен от учениците на Кирил и Методий вариант на глаголицата) е официалната азбука на над 200 милиона души. На кирилица се пише дори в Монголия.

За българската държава писмеността има и чисто практическо значение, както и огромна роля при формиране на българската средновековна народност. В средата на IX век България реално нямала друг избор освен да премине в лоното на християнските народи, но освен безспорните ползи, които този акт носел със себе, рисковете също не били малко. Най-опасно било безпрепятственото проникване на чужди елементи в българското общество - били те византийски или римски духовници - неслучайно княз Борис на няколко пъти сменял своята духовна ориентация от Константинопол към Рим и обратно. Владетелят се опитвал да установи максимална църковна автономия и да намали до колкото е възможно чуждото влияние, което всъщност било главната причина за протестите на част от българската аристокрация срещу новата вяра. Освен всичко хуманните идеи на християнството трудно достигали до обикновените българи поради чуждия език на богослужението. Дори новопроизведените духовници от български произход "с мъка разбирали написаното на гръцки език и придобивали само едно умение да четат на него при посредството на буквите", както свидетелства средновековен автор. Били правени опити азбуката на един от трите "свещени езика" по това време (еврейски, латински, гръцки) да бъде пригодена за нуждите на църквата, а и за администрацията на новопокръстената държава, но опитите с гръцки и латински били неуспешни. Въпреки желанието си българският владетел реално не разполагал с ресурса да създаде и наложи писменост, разбираема за народа му. За сметка на това безспорният културен лидер в Ранното средновековие - Византия - имала пълния потенциал да извърши подобен акт. В империята живеели и работили най-образованите за времето си духовници и книжовници. Създаването на азбуката може да се приеме за своеобразен резултат от ожесточения двубой между Рим и Константинопол за политическо и духовно надмощие над новопокръстените народи. Византия имала намерение да използва писмеността като "културно оръжие" в това съперничество, без да подозира, че всъщност ще инспирира една мощна цивилизация, която ще гарантира съществуването на българския народ през следващите повече от 1000 години.

За създателите на това културно чудо, каквото безспорно е новата писменост, е казано много, но все пак бих искал да спомена няколко факта. Вече е почти сигурно, че Кирил и Методий са от български произход - в житието на св. Кирил дори се споменава, че той произхожда от аристократичен български род, който поради дворцови размирици е бил принуден да избяга във Византия. По това време подобни случай не са единични. Византия като многонационална империя проявявала толерантност към всички, стига те да са християни. Знае се, че на българските аристократи почти във всички случаи били осигурявани високи постове в имперската администрация, което обяснява и длъжността, заемана от бащата на Светите братя. Етническата им принадлежност обяснява и майсторството, с което са боравели със старобългарския език. Майсторство, спомогнало не само за създаване на писмеността, но и за успешния превод на множество богослужебни книги в изключително кратки срокове. Двамата братя получили много високо за времето си образование, като за Константин-Кирил се знае, че е завършил най-престижното учебно заведение в Европа по това време - Магнаурската школа. И двамата братя бързо се издигали в йерархията на империята и получавали важни длъжности - Методий бил стратег на една от византийските области, а брат му станал преподавател в Магнаурската школа. Двамата участват и във важни дипломатически и проповеднически мисии. Една от тези мисии - Брегалнишката е с по-голямо значение за България. Според житието на Кирил по време на тази мисия (около 857) той покръстил хиляди българи и дори се срещнал с българския владетел, тогава все още кан Борис. Тази мисия е сякаш пренебрегвана и недостатъчно изследвана от нашите учени, но може би точно тя е съществена предпоставка за успеха на Кирило-Методиевата писменост в България, след краха, който тя претърпява във Великоморавия.

Самата писменост била създадена през 855 в малоазийския манастир "Св. Полихрон". Наречена глаголица, азбуката има съвършено оригинален характер и изключително красив вид, който поради своята сложност, по-късно в България ще бъде опростен.

Среднодунавските страни, населени със славяни, говорещи език, близък до българския, за който била пригодена новата писменост, изпитвали същите проблеми, както и самата България. Наскоро приетото християнство носело със себе си и агресивното политическо влияние на Немското кралство. Ето защо князът на Великоморавия - Ростислав, явно имащ представа за съществуването на новата писменост, се обърнал към Византия с молба да изпрати мисия, която да внедри писмеността в държавата му, да направи богослужението разбираемо за обикновените хора и по този начин да спре немското влияние. В името на надмощие в църковния двубой Византия била готова да пренебрегне догмата за триезичието и натоварила Солунските братя със задачата да разпространят новата писменост сред среднодунавските славяни, естествено заедно с византийското духовно влияние. Кирил и Методий успели в кратки срокове да преведат и препишат множество богослужебни книги на новата писменост. През есента на 863 г. мисията пристигнала във Великоморавия и започнала интензивно да поставя основите на славянското богослужение. Подобна активност проявили и в друго славянско княжество - Панония. През 867 г. на път за Константинопол братята били задържани във Венеция, където в спор с римски духовници, те успешно защитили създадената от тях писменост. Братята били поканени и в Рим да защитят още веднъж делото си - този път пред самия папа Адриан II. Папата дава благословията си за новата писменост и богослужението на старобългарски език, като по този начин допуска компромис в триезичната догма(именно този спор в следващите векове ще е една от причините за отделянето на евангелистката църква от католическата). Римската мисия на Константин - Кирил и Методий продължава 14 месеца и изтощава до краен предел Константин, който в края на живота си приема монашески сан под името Кирил, като умира на 14 февруари 869 г., след което е погребан в базиликата "Сан Клементе" в Рим. 

Делото на братята логично било продължено от Методий. Той бил ръкоположен за славянски епископ и разгръща мощна книжовническа дейност. Амбицията и желанието за отмъщение на немското духовенство, което губело позиции заради новата писменост, се изразили в това, че немците буквално отвлекли и заточили Методий в манастир през 870 г. и само застъпничеството на папа Йоан VIII го спасило. През 873 г, Методий бил ръкоположен за архиепископ на Моравия, като продължавал успешно да защитава писмеността, но след смъртта му (885 г,) разправата на немското духовенство с неговите ученици и разпространители на азбуката била жестока и нямала нищо общо с християнските ценности. Едни били безмилостно измъчвани, по-младите били продавани в робство, а трети прокудени от среднодунавските княжества. Трима от последната група - Климент, Наум и Ангеларий след множество трудности и оскърбления имали възможността в края на 885 или 886 г. да се доберат до българската крепост Белград. Смята се, че те също са били етнически българи. Управителят на Белград бил добре запознат с политиката и целите на българския владетел и веднага приютил книжовниците, като междувременно изпратил известие до княз Борис. Владетелят очаквал учениците на Светите братя и се постарал да впрегне цялата държавна машина, за да създаде пълен комфорт за тримата просветители. Въпреки усилията му Ангеларий починал скоро след пристигането си в Плиска. Независимо от това други Кирило-Методиеви ученици, които се спасили от немските жестокости, пристигали в България. Държавата и църквата спешно се нуждаели от интелектуален потенциал и владетелят се стараел да даде най-добрите възможности на книжовниците, а те му се отплатили щедро - само за няколко години поставили основите на българската църква и култура и успели така да реформират писмеността, че тя да бъде успешно и лесно използвана както за духовни, така и за административни цели. Именно така се появява известната ни днес кирилица, която е изцяло съобразена с особеностите на българския език и е специално създадена за неговите нужди. Били създадени два книжовни центъра, водени от най-изявените ученици на Кирил и Методий. Климент работил в Охрид, където за 7 години обучил над 3500 български духовници и успял да реформира глаголицата. В столицата Плиска Наум и неговият екип от книжовници превеждали и преписвали огромен брой богослужебни книги. Под негово ръководство работил и бъдещият владетел Симеон Велики.

Непрестанните усилия на княз Борис I и на неговия син Симеон Велики довели не само до създаването на нова уникална цивилизация, но и завършили процеса на формиране на българската народност. Административните реформи на кановете Крум и Омуртаг спомогнали за преодоляването на различията между етносите, живеещи на територията на българската държава, но християнството, подсилено с новата писменост, бил елементът, който успял да спои духовно различните народи и да ги накара да чувстват съпричастност. Християнизацията и въвеждането на старобългарската писменост окончателно утвърдили понятието българин като нарицателно за хората, живеещи в Мизия, Тракия и Македония.

Писмеността и породената от нея култура имат място и в световната история чрез своето влияние върху целия славянски православен свят. Достатъчно е да се отбележи, че книгите, с които се извършвало покръстването на най-големия православен народ - руския - са български. А думите на големия руски учен акад. Лихачов са истинско признание за българския културен принос:

„Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния Ледовит океан до Индийския."

Талантът и възможностите на Светите братя са безспорни, а делото им оставя неизличима следа в развитието на световната цивилизация и неслучайно те бяха провъзгласени от папа Йоан Павел II за покровители на Европа. Не трябва обаче да се пренебрегват и усилията на техните ученици, които за няколко години в България вършат не по-малко значима работа. Ролята на великите български държавници - княз Борис I и Симеон Велики също е изключително важна. Знае се, че по българските земи са създадени още две оригинални писмености - тази на траките и на готите. Историята обаче не помни почти нищо за тях и причината е много проста - те са нямали привилегията да бъдат подкрепяни от мощен държавен апарат, какъвто е функционирал в България през IX век.

И ако все още се чудите защо писмеността е толкова важна за българите, то задайте си простия въпрос - колко са народите, които имат привилегията да пишат на азбука, създадена специално за техния език? Защото кирилицата е точно такава - тя е сътворена, за да може да ни бъде полезна всеки ден във всяка една ситуация от ежедневието и няма нищо по-тъжно от това да я заменяме с латиницата и да се гаврим с езика си. Ако немските духовници, които с такова ожесточение преследваха учениците на Кирил и Методий, виждаха как пренебрегваме делото на Солунските братя и техните ученици, вероятно щяха да са повече от доволни...

Пазете и почитайте делото на Кирил и Методий и учениците им! Уважавайте собствения си език и се радвайте на неговото богатство!

ЧЕСТИТ 24 МАЙ, БЪЛГАРИ!!!

http://vbox7.com/play:4ce87e867f - акад. Лихачов за българската култура

Прочети цялата статия

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

На 20 април (по стар стил) или на днешната дата (по нов календарен стил) през 1876 г. започва Априлското въстание - едно от най-трагичните, но и най-важни събития в нашата история.

Причините за избухването на въстанието не се коренят единствено в идеалите на българите за самостоятелна държава. Наред с тази идеологическа основа, усърдно градена от духовници, книжовници, публицисти и революционери, българите от седемдесетте години на XIX век са провокирани и от други фактори. На първо място следва да се има предвид тежката стопанска криза, в която Османската империя изпада по това време. Повишаването на данъците, комбинирано с честите издевателства над българското население, силно засилват антиправителствените настроения. Далновидни личности като Раковски, Левски, Каравелов и други успяват да насочат тези нагласи в такава посока, че да развият изолираните хайдушки чети и техните сезонни операции от миналите векове до стройни революционни организации с променлив успех. Международната обстановка също благоприятства бунтовни движения. Някои балкански страни като Румъния, Сърбия и Гърция вече са успели да си извоюват макар и ограничена автономия. Освен това на западните Балкани славянските народи, активно подкрепяни от Австро-Унгария, се готвят за съпротива срещу султана. Връх на тази дейност е въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г. Русия също оказва дипломатически натиск върху империята. Естествено не бива да се пренебрегва просветителската и културна дейност, която се развива в България от нашите възрожденци и дейно спомага за събуждането на националния дух. Преди Априлското въстание като въоръжена съпротива срещу османската власт, народът ни се възпротивява и срещу културния гнет, упражняван от гръцкото духовенство върху българите.

В тази ситуация БРЦК решава да вдигне въстание и в България през 1875 г. На всички нас то е познато като Старозагорско въстание. Слабо и несистемно организирано, то не придобива масов характер и е неуспешно. Въстанието се запомня най-вече с героичната смърт на братя Жекови и боевете на четата на Руси Бакърджията. Въпреки ограничения си мащаб то довежда до сериозна реакция на турската администрация, изразяваща се в гонения и арести на лица, подозирани в революционна дейност.

Независимо от провала и последвалото разпадане на БРЦК след напускането на Христо Ботев, българският революционен елит не се отказва от идеята за въоръжена борба и през есента на 1875 г. в Гюргево се събират редица дейци като Никола Обретенов, Стоян Заимов, Панайот Волов. По това време Никола Обретенов пише на своята майка - баба Тонка:

"Байракът, ако е оварден, гледайте да го вземете и скриете; дрехи и оръжие, които са завардени, кажете на селяните да ги скрият, щото ще трябват за напролет. Както и да е, ний не ще оставим Турция на мира: или ще измрем всинца, или ще освободим България."

Според замисъла на гюргевските апостоли въстанието трябва да разчита на собствените сили на българския народ. В това отношение те следват един от заветите на Раковски и Левски. Но организаторите осъзнават, че българите разполагат с нищожни ресурси на фона на Османската империя и не са в състояние да я победят сами. Апостолите на въстанието по-скоро целят да постигнат международен отзвук, който да не остави безучастни държавите, от чиято обща воля зависи удовлетворението на справедливите български искания.

Едно от важните решения на комитета е в хода на въстанието да не се застрашават живота и честта на мирното мюсюлманско население и да се зачитат интересите на всички местни жители. Тази принципна позиция е израз на техните модерни политически идеи за равенство на гражданите в рамките на един бъдещ демократичен строй, гарантиращ човешкото достойнство и свобода.

В края на месец декември 1875 г. апостолите пристигат в България с цел да подготвят населението за бъдещето въстание. С оглед на по-добрата организация и координация на въоръжената съпротива страната е разделена на няколко революционни окръга :

         Първи (Търновки) – Главен апостол Стефан Стамболов 

         Втори (Сливенски) – Главен апостол Иларион Драгостинов 

         Трети (Врачански) – Главен апостол Стоян Заимов 

         Четвърти(Пловдивски) – Главен апостол Панайот Волов 

Така организирани окръзите не включват всички географски райони, населявани от българи през XIX в., но очевидно апостолите са осъзнавали, че не разполагат с ресурси да обхванат голямата територия на българското етническо землище, призната чрез границите на Българската екзархия.

границите на Българската екзархия

Гюргевските дейци не фиксират точна дата за вдигане на въстанието, а избират три дати, на които евентуално то да избухне: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки революционен окръг следвало да прецени степента на готовност и да определи деня на започване на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.

Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточават вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други на територията на Търновски окръг се разгръща активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществява в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не успяват да разрешат проблема с липсата на въоръжение. Видимо изоставала и военната подготовка на населението.

Във втори революционен окръг — Сливенски, възникват противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоява идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции е неговият помощник Стоил войвода, който предлага да се изградят няколко въстанически лагера в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довеждат до негативни последици за цялостната подготовка на въстанието в Сливенско.

И в трети Врачански окръг се допускат сериозни пропуски. Стоян Заимов не успява да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристига и закупеното в Румъния оръжие.

Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказва незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместват ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката е напрегната. Съществува опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захарий Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за населението. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. То се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждат въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турците и другите етнически групи. Пратениците полагат клетва и приемат, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърждава Георги Бенковски за главен апостол на IV революционен окръг и Панагюрище за център на въстанието. 

Един от участниците на събранието, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомява турските власти за взетите решения и полицията предприема мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпраща в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за залавяне на Тодор Каблешков е неуспешен, като в отговор на тези действия ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април (2 май нов стил)*. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи. Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.

карта на въстаналите региони

След получаване на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминава в ръцете на военен съвет, наречен Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено се освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна Попгеоргиева.

Първоначално турското население е смутено, но властите призовават всички мюсюлмани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзват към въстаналите селища. Първа под напора на многократно превъзхождащия противник пада Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците е вече и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата на революцията е неуспешен. 

Безпримерен героизъм показват въстаниците от Брацигово, Перущица, Батак. На 7 май турските войски влизат в Брацигово и арестуват ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков, който е изгорен жив от поробителите. Жителите на Перущица оказват отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в Божия храм, много от въстаниците слагат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев умъртвяват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична е съдбата на Батак, където в продължение на  едва няколко часа са посечени или изгорени повече от 3000 души... Хилядите жертви обаче не са напразно. Жестокостите, извършени от турците, насочват вниманието на международната общественост към трагедията на българите и я провокират да пледира в защита на нашия народ.

В I (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получава масов характер. Местните комитети сформират чети, с които се надяват да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите са разбити. Особено ожесточени сражения води отрядът на поп Харитон, който успява да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дни се отбранява срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действат и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души имат краткотрайни успехи, след което са унищожени.

Във II (Сливенски) окръг властите успяват да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. Въстанието в този регион е обявено на 3 май. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов е сформирана малка чета, чиято дейност не довежда до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата е обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода и Георги Обретенов.

На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци прояват колебание и нерешителност. Те считат, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаква появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието все пак е обявено. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръсват, след като се разнася мълвата за настъпването на турските войски.

Още след получаване на вестта за въстанието в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят, начело на четата застава Христо Ботев. В състава ѝ влизат около 200 души, сред които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосец на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започва походът им. Те се отправят към Балкана, като водят тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки са боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четници, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 25 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.

Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Този бунт е потушено с голяма жестокост. Почти 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици селища са опожарени и ограбени.

Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращата българска нация и ретроградната Османска империя е невъзможно. Зверствата на башибозушките отряди, честото бездействие и дори  участието в кланета на редовна турска войска (редовният аскер би трябвало да защитава и българското население като поданици на султана) отвращават света от  империята и дори най-ревностните ѝ защитници трудно оправдават действията на османското правителство.

Сведения за издевателствата над българите първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Големи в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджийн Скайлер, на американския журналист Джанюариъс Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.

Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикални действия.

В началото на декември 1876 г. като непосредствен политически резултат от въстанието посланиците на великите сили се събират в Цариград, за да подготвят съвместни проекти по всички аспекти на Източната криза. След продължителни дискусии е възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области покривали почти всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.

границите на българските автономни области, приети на
Цариградската конференция

Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка революционна акция то съчетава едновременно политически и военни действия. Макар и потушено, националното въстание постига в голяма степен своите политически цели, като поставя българският национален въпрос по начин, който не позволява на Великите сили да отлагат повече неговото разрешаване. 

Дълбок поклон пред паметта на всички българи, участвали в тази велика епопея !
_________________________________________________________________________________*датите на събитията през Априлската епопея се сочат в статията съгласно стария календарен стил. С добавяне на 12 дни към тях се получават съответните дати по нов стил.

Прочети цялата статия

Георги Сава Раковски

Георги Стойков Раковски е създател на организираното българско революционно движение, но и важен публицист, историк и етнограф. Съби Стойков Попович, както е истинското име на Георги Раковски, е роден на 2 април 1821 г. в богатото семейство на чорбаджи Стойко Попович- буден и авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Като млад Съби Стойков Попович сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, известен бунтовник и офицер в руската армия.Тяхният род произлизал от село Раково и затова турците му викали Раковалъ, поради тази причина младежът сменя и фамилията си. Като родственик на Богоридиевци, получава финансовата подкрепа от Стефан Богориди за едно солидно образование в родния си град Котел, както и в Карлово, където учи при известния даскал Райно Попович. Накрая завършва в гръцката Велика народна школа(намираща се в цариградския квартал Куручешме). Владее 5 езика, между които френски и румънски. По време на обучението си в турската столица се запознава с велики личности като Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Сава Доброплодни, както и с дейци на полската емиграция като Михаил Чайковски по-известен като Садък паша.
От 1841 година е член на Македонското дружество, което има за цел организиране на общо въстание. Заловен и осъден на смърт след участието му в Браилските бунтове. Отървава смъртното наказание, тъй като има гръцко гражданство. Следва едногодишен престой в Марсилия. Завръща се в Котел, но е наклеветен от местните чорбаджии в следствие на което е осъден на затвор в Цариград заедно с баща си. След излизането си на свобода Георги Раковски е адвокат, бегликчия, гюмрюкчия(митничар) в столицата Цариград и така възстановява значителното си материално състояние. Той се издига в обществото и за него са отворени вратите на най-високопоставените представители на българския и чуждестранен елит. През 1849 година използвайки влиянието си помага за издаването на ферман за българска църква в Цариград. Подобно на повечето свои събратя храни надежди за освобождаване на българите в хода на Кримската война. През 1853 година Героги Раковски е организатор в средите на българската буржоазия на Тайно общество за осъществяване на общи действия на българи и руси срещу Турция. С помощта на Иван Бацов, Павел Грамадов, Константин Ранов започва да изгражда клонове на Обществото в Шипка, Габрово и Търново. Скоро организацията разполага с около 3600 българи, готови за военни действия. Раковски дори постъпва на турска служба, за да може да е по-полезен на организацията. Заподозрян е и е арестуван като шпионин на Русия. За щастие успява да избяга и създава чета от 12 души, с която обикаля Източната Стара планина.
След края на Кримската война Георги Раковски взема решение, което определя по-нататъшната му съдба: открита борба с турското правителство „ чрез пресата и сабята”.
През 1856 година той отива в Нови Сад. Там написва поемата „Горски пътник”(1857). Тя е идеализация на българското минало. Заедно с това в нея авторът разкрива идеята си за национално освобождение: от единични отмъстителни акции на български хайдути и войводи да се премина към организирано и целеустремено четническо движение. Пребивава в Австрия, но е изгонен от там по настояване на Великата порта.
През 1858 година приема руско поданство и е преподавател в Одеската семинария. Тогава създава своя първи план за освобождението на България.
Георги Раковски се връща да живее на Балканите след като е разочарован от руската политика за преселване на Българите във Влашко и Молдова. Той открито проповядва за радикално разрешение на българските искания за църковна и политическа независимост. Неговият вестник „Дунавски лебед”, който се превръща в Библия за всички будни българи, той за пръв път посочва значението на българските стремежи в контекста на Източния въпрос и замесените в него интереси на Великите сили.
През 1862 година застава начело на Първата българска легия в Белград, с която според него българите доказват, че са „храбри неустрашими юнаци, стига да им се покаже едно благовременно обстоятелство и удобно място да започнат движенията си против смъртния си неприятел”.Същата година спомага за пренасянето на оръжие от руското правителство за целите на освободителната борба.
С тайна дипломатическа задача Георги Раковски заминава за Атина. Там ловко използва авторитета си за обединени действия на Сърбия, Гърция и Черна Гора срещу султана, в които вземат участие близо 20 хиляди български бойци. В крайна сметка той е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.
Към края на живота си той е напълно убеден, че свободата може да се постигне единствено чрез добре организирани собствени революционни сили. За своите планове и намерения е в постоянен контакт с болградските българи, които посещава в Болград и Кубей. Трескаво обмисля най-широката четническа акция сред българските емигранти. Написва „закон за българското народно въстание”. Изтощен от туберколоза Георги Сава Раковски умира в една крайградска вила. На погребението му се стичат хиляди българи.
Той е първият българин, който вещо познава и анализира Източния въпрос и противоречивите интереси на замесените в него държави. Раковски ясно посочва, че разногласията между Русия, Англия, Австрия, Франция за съдбата на Османската империя могат да се използват за целите на българското национално-освободително движение. Освен, че е патриарх на българската национална революция, чрез своите исторически, езикови и етнографски изследвания Раковски съдейства и за поставяне на основите на българските науки. Заедно с това и особено с поемата „Горски пътник” реално съдейства за формиране на българското национално самосъзнание като вдъхва чувство на национална значимост и гордост. Христо Ботев пише за него: „Семето което посея тоя незабравим за нас мъж даде доста добри плодове, но ние или нашите наследници не можахме да се възползваме с време от тях.” . Иван Вазов създава неотразим поетически образ:

Раковски

Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?

Природата веща беше се сбъркала:
тя от теб да стори гений бе искала,
затова в глава ти като в една пещ
фърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг таен демон се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от злъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен ти беше понел.
Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти - Балкана, кумирът - народа,
народа с безчестье и с кърви облян.

Твоят живот целий беше един блян!

Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не оста.
ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.
Чухме ний твойте горди викове,
когато при Сава и при Дъмбовица
викна пръв "Свобода! Сяйна е зорница!"
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работи, бори се, стреска, вълнува,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Исторйята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.

Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни...
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!
Иван Вазов "Епопея на забравените"

Прочети цялата статия

Димчо Дебелянов

На днешния ден- 28 март- през 1877 в Копривщица се ражда големият български поет Димчо Дебелянов. Рожденото име на твореца е всъщност Динчо - кръстен е на дядо си- Динчо Дебеляна. Семейно предание разказва, че Дебеляновия род произхожда от болярите на последния български цар Иван Шишман. Самият Дебелянов загатва за този факт пред Тихомир Геров:

"Ние водим началото си от династията на Шишмановци. За съжаление обаче не мога да го докажа."

Дебелянов живее щастливо като най-малко дете в типичното патриархално и възрожденско семейство до смъртта на баща си през 1896. Тази трагедия оставя неизличима следа в душата на деветгодишното дете. От този ден нататък материалното и духовно страдание ще го преследват през целия му живот. След смъртта на бащата семейството е принудено да напусне родната Копривщица и се заселва в Пловдив, където като телеграфист работи братът на Димчо Дебелянов. Скоро обаче и баткото на Дебелянов умира и семейството изпада в още по-тежко положение. Майката работи като шивачка за мизерна надница и се стига дотам, че съучениците на Димчо трябва да събират пари, за да може той да продължи образованието си. В Пловдив Дебелянов завършва прогимназия и началните класове на гимназията. Постоянно изпитващ душевно страдание, той търси утеха в поезията, като изпълва цяла тетрадка със стихове, които после изгаря. Сестра му Мария казва за тези произведения: "тъжни песни, въздишки на едно страдащо сърце".

През 1904 семейството се измества в София, където Дебелянов завършва Първа мъжка гимназия. В столицата Дебелянов започва да издава свои творби в периодичния печат, като се възхищава от Славейков и по-късно от Яворов. Младият Дебелянов остава недооценен от своите съвременници, като единствено приятелската му компания се радва на поезията му. Сред другарите му са имена като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Георги Райчев и Константин Константинов. За точна година на дебюта му може да се приеме 1906, когато публикува първите си стихотворение в сп. "Съвременност". В следващите години работи като метеоролог, стенограф в Народното събрание и сътрудничи на списания като "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса". Пробва да завърши Софийския университет - първоначално с право, а после с литература, но финансовото му положение не му позволява. В този период макар и да е част от бохемска компания Дебелянов е душевно неудовлетворен и вътрешно страдащ. През 1910 заедно с Д. Подвързачов издават "Българска антология", в която е представена поезията от Вазов до съвременността. По време на Балканската война Дебелянов е обикновен редник

1913 е изключително тежка за поета. Освен покрусата от националната катастрофа той трябва да изживее и смъртта на своята майка. След войната той завършва школата за запасни офицери с чин подпоручик. Следва нов период на мизерия и страдание. Превежда от френски за незначителни суми само и само за да преживява. Споделя с приятели си Николай Лилиев:

"Защото не е ли обидно да те наричат "щастливец", когато всеки елемент от душата ти трепери от жал по отминали щастия и от страх пред дъждовни и пустинни бъднини."

"Николай, Николай, защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси - за другите най-лесно разрешими, аз нас - страшни като смърт? Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния."

Пред Людмил Стоянов казва:

"Има нещо необяснимо, което ме потиска като воденичен камък: как би ми олекнало, ако можех да го отхвърля"

В друга изповед споделя:

"Колко тежко е да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно."

В този драматичен за Дебеляновата душа момент го заварва ужасът на Първата световна война. За да е драматизмът пълен, българският народ решава да заложи наистина абсолютно всичко в тази война в последен отчаян опит да осъществи националния си идеал. По това време Дебелянов работи като чиновник в Сметната палата и макар запасен офицер е освободен от военна служба. Въпреки своята ранима душа, въпреки страданието, което го е сполетявало цял живот, поетът се проявява като патриот. За него е недопустимо да седи в топлата стая зад чиновническата маса докато на фронта хиляди млади българи щедро проливат кръвта си в името на отечеството. Той решава да последва Ботев и Яворов в пътя на борбата, водеща към безсмъртие.

Дебелянов подава оставка и на 29 януари 1916 пристига на Македонския фронт. На фронта едва ли Дебелянов е бил значително по-щастлив, но поне е изпълнявал своя дълг до последно. Според един разказ смъртта му е индиректно причинена от българска ръка. Адютантът на полковия командир зачеркнал името му от листа с предвидените за отпуска и го заменил с това на свой близък. Имайки предвид ужаса на "Голямата война" едва ли можем да виним адютанта за тази човешка слабост. По това време Дебелянов е и съвсем непознат като поет.

На 2 октомври 1916 Дебелянов намира смъртта си. В битка за малкото село Горно Караджово (днешна Гърция) ротата на поета се изправя срещу ирландски бойци. Като ротен командир Дебелянов повежда атаката, защото преди това не успява да мотивира подчинените си да се хвърлят срещу ирландските позиции, защитавани с ожесточена стрелба. Едва направил няколко крачки, поетът е пронизан от куршум в корема - както се знае, болката от попадение в тази област е ужасяваща поради голямата загуба на кръв - дори в последния му час страданието не го оставило. Едва успял да размени няколко думи с медика:

 - Нали няма да умра.

-  Не бойте се, г-н поручик, леко е

          - Ох, не е леко


Миг по-късно издъхва едва на 29 години, превръщайки се в поредния преждевременно отишъл си и недооценен български поет. Неслучайно Блага Димитрова нарича България "страната на убитите поети"... Дебелянов е погребан в черковния двор в Демир Хисар. През 1920 стихотворенията му са посмъртно издадени. Едва години след смъртта му Дебелянов е оценен като явление в нашата литература и като представител на символизма. Произведенията му са сякаш от едно друго по-чисто и по-свято измерение и карат всяка душа да трепне след прочитането им. 

През 1931 по инициатива на Невена Буюклиева, Д. Подвързачов, Г. Райчев (членуващи в литературния кръг "Живо слово") и брата на поета - Илия костите му са изместени в родната Копривщица.

Въпреки страданието през целия живот, въпреки ужаса от войната, Дебелянов никога не се озлобява, а напротив запазва хуманното в себе си, което сякаш най-ярко личи от следното стихотворение:

ЕДИН УБИТ

Той не ни е вече враг -
живите от враговете

бурна ги вълна помете

нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог

легнал е спокойно бледен

с примирена скръб загледан

в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме

той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг

готвил е за нас пощада? -

Не, той взе що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

Прочети цялата статия

Знамената На Българското Опълчение

 

Бойните знамена са реликва за всеки българин и нещо наистина мистично и свещено за всеки, воювал до тях. В модерната ни история началото на този култ към знамената е поставено някъде по времето на освободителните борби, когато различни хайдушки чети са изработвали свои знамена. През Априлското въстание подготовката на байраците е била ритуал от особено значение. Кулминацията на тази традиция обаче със сигурност трябва  да търсим в боевете на Руско-турската освободителна война. Всички сме чували за епичните боеве за Самарското знаме край Стара Загора и героизма на опълченците при опазването му, но твърде малко знаем за другите знамена на опълченските дружини.

Следната статия от сайта на Националния Военноисторически музей внася доста подробности около съдбата на тези български реликви:

знаме на 1-ва дружина

Знамето на 1-а дружина на Българското опълчение е ушито по поръчение на Добродетелната дружина. След създаването на Българско опълчение, през май 1877 г. тя взема решение да се съберат пари от българските емигранти в Румъния за изработване на две знамена, които да се осветят и връчат на опълченците. На председателя на Славянския благотворителен комитет в Москва, г-н Иван С. Аксаков е поръчано “да има добрината да поръча тези знамена…” Макар и изработени в Русия знамената носят български национални символи: цветовете – бяло, зелено, червено, подредени така, както ги познаваме днес и изправен коронован лъв. Знамената са предназначени за първите две дружини на опълчението. Знамето не взема реално участие в Руско-Турската война 1877-1878 г. не само поради закъснялото му доставяне, но и поради нежеланието на руското командване дружината да участва със знаме с неруска символика в бойни действия. След Освобождението то става знаме на софийска № 1 пеша дружина на Българската земска войска, която е формирана е през юли 1878 г. През Балканските войни знамето на 1-а дружина на Българското опълчение участва в боевете за освобождението и обединението на българските земи като знаме на 52-и пехотен полк.

знаме на 2-ра дружина

Изработено през 1877 г. по поръка на Добродетелната дружина, това знаме е предназначено за 2- а опълченска дружина. То също не участва в реални бойни действия в Руско-турската война. През юли 1878 г. от тази дружина на Българското опълчение се формира кюстендилска № 2 пеша дружина на Българската земска войска. От 1884 г. 2- а кюстендилска дружина влиза в състава на 2- и пеши струмски полк и нейното знаме става полково. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. При разгръщането на армията по време на Балканските войни то е дадено на 40-и пехотен беломорски полк от 2-а тракийска дивизия, с която участва във войните. 

знаме на 3-та дружина (гръб)

знаме на 3-та дружина (лице)

Знамето на 3-та дружина на Българското опълчение /известно като Самарско/ е изработено от жителите на гр. Самара. На специалната церемония за връчване на знамето, състояла се в гр. Плоещ през май 1877 г. войводата Цеко Петков, който приковава последния златен гвоздей на дръжката на знамето казва: ”Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие”. Със знамето 3- та дружина на Българското опълчение се сражава край Стара и Нова Загора, в боевете при Шипка и Шейново. В чест на третата годишнина от боевете при Ески Загра, през 1880 г. знамето е наградено с първа степен на военния орден „За храброст”. Знакът му е вграден в специално изработена богато декорираната сребърна пика, изработена по проект на граф Рошфор. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. След Освобождението става знаме на радомирска № 3 пеша дружина на Българската земска войска.

знаме на 4-та дружина

  4-а опълченска дружина получава знаме от Априлското въстание, известно като Горнооряховско знаме. То е ушито от горнооряховското женско дружество „Просвета” и е било предназначено за Първи революционен окръг - за четата на Иван Семерджиев и Георги Измирлиев - Македончето. Войводите са арестувани, знамето е взето от турците и се е намирало в конака в Търново. При влизането на руските войски в града, жителите превземат конака, намират знамето и се обръщат с молба към ген. Й. Гурко, за да го връчи на една от дружините на опълчението. След като тържествено е осветено, той го връчва тържествено на 4-а опълченска дружина. То е единственото знаме, шито в България, предвождало в бой дружините на Българското опълчение. След Освобождението, през юли 1878 г. то става знаме на пловдивска № 20 пеша дружина на Българската земска войска. В изпълнение на клаузите на Берлинския договор през февруари 1879 г. земската войска на Източна Румелия е преименувана в Източно-Румелийска милиция и е реорганизирана. 20- а дружина става 2- а пеша пловдивска дружина. Дружината носи знамето при обявяване на Съединението и в боевете в Сръбско-българската война 1885 г. 

знаме на 5-та дружина (лице)

знаме на 5-та дружина (гръб)

Още едно знаме е имало в Българското опълчение – знамето на 5 дружина. Изработено е със средства на българската общност в гр. Киев. С писмо от април 1878 г. началникът на котленския отряд съобщава на командирите от 1-а, 2-а и 5-а опълченски дружини да изпратят войници да получат от щаба на опълчението знамена. Разпоредено е да се пазят в дружините до специално разпореждане. Знамето не взема участие в бойни действие, но е заедно с дружината през целия и боен път. След Освобождението от състава на 5-а дружина на Българското опълчение, през юли 1878 г. в гр. Казанлък се формира казанлъшка № 23 пеша дружина на Българската земска войска и тя получава знамето на 5- а опълченска дружина. След реорганизирането на земската войска на Източна Румелия в Източно-Румелийска милиция дружината е преименувана в 4- а пеша казанлъшка дружина. Заедно с нея знамето участва Сръбско-българската война 1885 г. 33-ти пехотен Свищовски полк носи знамето през Балканските и Първата световна война.

знамето, ушито от Стиляна Параскевова

Българското опълчение е дарено с още едно знаме, ушито от Стиляна Параскевова през 1877 г. в Браила по инициатива на нейния баща - Иван Параскевов. Макар и да не влиза в бой, според повечето историци, това знаме е прототипът на днешния български трибагреник.

Прочети цялата статия

Честит 3 март!!!

Екипът на "Народна памет" честити националния празник на всички свои читатели! Пожелаваме ви много здраве, щастие и искрено родолюбие! Нека на този ден засвидетелстваме почитта си към хилядите загинали руски,грузински, арменски, осетински, румънски, финландски, черногорски, сръбски и БЪЛГАРСКИ войни, дали живота си за свободата на нашия народ! Войната, започнала на 24 април 1877 г., и завършила със Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г., е изпъстрена с кръвопролитни и тежки сражения, в които дейно участие взима и българското опълчение. Освободителната война, както я нарича народът ни, е логично продължение на жестоко потушеното Априлско въстание и многовековния стремеж към възстановяване на българската държавна традиция! Макар и войната да е започнала най-вече заради имперските амбиции на Руския царски двор, в нея взимат участие немалко българи, които заплащат кървавата цена на свободата - най-яркият пример е легендарната Шипченска епопея!

В последните години доста хора се опитват да омаловажат този празник. Наистина някои от дългосрочни цели на Руската държава са били, а и до днес са вредни за България и народа ни, но това не е причина да забравим саможертвата на войниците, дали живота си за нас! Ето защо днес ви призовавам да се включите в честванията по случай националния празник!

Още веднъж: ЧЕСТИТ 3 МАРТ, БЪЛГАРИ!!! 

П.П. : Филм за Руско-турската ОСВОБОДИТЕЛНА война:

http://www.clubmilitaria.com/rtv2.html 

Самарското знаме

Прочети цялата статия